Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Наведох се напред, изпълнен с любопитство. Това не беше някой от слуховете, които аз бях разпространил.

— Наистина ли? С духове ли говоря? Или твърдят, че изравям трупове?

— Предполагам, че става дума за духове — отвърна той. — Не съм чувал някой да споменава, че ровиш в гробове.

Кимнах.

— Нещо друго?

— Само това, че миналия семестър си бил сгащен в една уличка от двама мъже, които убиват хора за пари. И въпреки че имали ножове и са те хванали неподготвен, ти си ослепил единия и си пребил другия до безсъзнание, призовавайки огън и светкавици като Таборлин Великия.

Дълго се гледахме един друг. Настъпилото мълчание беше изпълнено с напрежение.

— Ти ли ги свърза с Амброуз? — попитах накрая аз.

— Това не е добър въпрос — прямо отвърна Слийт. — Той предполага да обсъждам частни сделки, след като са сключени. — Изгледа ме безизразно и в устните и в очите му липсваше и най-слабият намек за усмивка. — Освен това би ли повярвал, че ще ти отговоря честно?

Намръщих се.

— Мога да кажа обаче, че заради тези истории никой вече не проявява желание да поеме подобна работа — разговорливо продължи Слийт. — Не че често се случва някой да предложи такава задача. Нали всички тук сме ужасно цивилизовани.

— И не че ти щеше да знаеш нещо за това, дори и някой да го беше направил.

Усмивката му се върна отново.

— Точно така. — Той се наведе напред. — Стига сме си бъбрили. Давай по същество. Какво ти трябва?

— Нужна ми е схема за едно изобретение.

— И… — Той сложи лакти на масата.

— То съдържа сигалдрия. Килвин е ограничил достъпа до нея до онези, които са ел'тхе или с по-висок ранг.

— И колко бързо ти трябва? — делово кимна Слийт. — За часове? За дни?

Замислих се за Уил и Сим, които будуваха нощем, за да ме пазят.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — рекох.

Погледът на Слийт се замъгли и той се замисли.

— Ще струва скъпо и няма гаранция, че ще мога да го доставя навреме. — Той се втренчи в мен. — Освен това, ако те хванат, ще те обвинят най-малкото в „незаконно разбиране“.

Кимнах.

— А знаеш ли какви са наказанията?

— „За незаконно разбиране на информация от Арканум, което не е довело до нараняването на друг — цитирах аз, — студентът нарушител може да бъде глобен не повече от двайсет таланта, да бъде ударен с камшик не повече от десет пъти, да бъде отстранен от Арканум или изключен от Университета.“

— Те ме глобиха цели двайсет таланта и ме отстраниха за два месеца — мрачно отбеляза Слийт. — А ставаше дума само за алхимия на ниво ре'лар. За теб ще е по-зле, щом става въпрос за нещо от ниво ел'тхе.

— Колко ще ми струва? — попитах аз.

— За да получиш схемата за няколко дни… — Той вдигна поглед към тавана за момент. — Трийсет таланта.

Усетих как стомахът ми се преобърна, но успях да запазя спокойно изражение.

— Има ли възможност да се пазарим?

Слийт отново ми се усмихна широко и яркобелите му зъби проблеснаха.

— Можем да се спазарим и за услуга — отвърна той, — но услугата за трийсет таланта трябва да е много голяма. — Погледна ме замислено. — Вероятно бихме могли да измислим нещо такова. Но трябва да спомена, че когато поискам дължимата услуга, тя трябва да бъде извършена. Това не подлежи на никакво обсъждане.

Кимнах спокойно, за да покажа, че съм го разбрал, но усетих как стомахът ми се свива на студен възел. Това беше лоша идея. Усещах го до мозъка на костите си.

— Дължиш ли нещо на някой друг? — попита Слийт. — И не ме лъжи, защото ще разбера.

— Шест таланта — небрежно отвърнах аз, — дължими до края на семестъра.

Той кимна.

— Предполагам, че не си успял да ги вземеш от лихвар. При Хефрон ли отиде?

— При Деви — поклатих глава аз.

За пръв път по време на разговора ни Слийт загуби хладнокръвието си и очарователната му усмивка изчезна напълно.

— Деви? — Той се надигна от стола си и тялото му внезапно се напрегна. — Не, не мисля, че ще стигнем до споразумение. Ако имаше пари, щеше да е друго. — Поклати глава. — Но щом Деви вече притежава част от теб…

Реакцията му ме смрази, след това осъзнах, че той просто се стреми да изкара повече пари.

— Какво ще кажеш да заема пари от теб, за да уредя дълга си с нея?

Слийт поклати глава и възвърна част от спокойствието си, което преди малко се бе пропукало.

— Точно това се нарича отнемане на чужди права — обясни той. — Деви има интерес към теб като към своеобразна инвестиция. — Той отпи от бирата си и се прокашля многозначително. — Тя не гледа с добро око на хора, които се намесват там, където е заявила правата си.

Повдигнах вежди.

— Предполагам, че репутацията ти ме е подвела — казах аз. — Наистина глупаво от моя страна.

— Какво искаш да кажеш? — смръщи лице той.

Размахах презрително ръце.

— Моля те, повярвай, че съм поне наполовина толкова умен, колкото си чувал — рекох аз. — Ако не можеш да осигуриш онова, което поисках, просто го признай. Не ми губи времето с непостижими за мен цени или с измислени и сложни оправдания.

Слийт, изглежда, не беше съвсем сигурен дали трябва да приеме думите ми за обидни.

— Кое ти се вижда толкова сложно?

— Хайде стига — отвърнах аз. — Готов си да се опълчиш срещу законите на Университета, рискуваш да си навлечеш гнева на магистрите, приставите и закона за желязото на Атур, а коленете ти се разтреперват заради някакво малко момиченце? — Изсумтях и повторих жеста, който преди малко бе направил, като се престорих, че смачквам нещо и го хвърлям през рамото си.

Слийт ме наблюдава известно време и накрая избухна в смях.

— Да, точно така — заяви той и избърса от очите си сълзите на искрено веселие. — Очевидно и аз съм бил заблуден от твоята репутация. Ако си мислиш, че Деви е някакво си момиченце, тогава изобщо не си толкова умен, за колкото те мислех.

Той погледна над рамото ми, кимна на някого, когото не виждах, и презрително махна с ръка.

— Хайде, върви си — подкани ме той. — Имам да върша работа с разумни хора, които знаят какъв е светът наистина. Ти само ми губиш времето.

Усетих как настръхвам от раздразнение, но се насилих това да не проличи на лицето ми.

— Нуждая се също и от арбалет — казах аз.

— Не, вече ти казах — поклати глава той, — никакви заеми или услуги.

— Мога да ти предложа стоки в замяна.

— Какъв арбалет? — скептично ме погледна той.

— Какъвто и да е. Не е нужно да е нещо кой знае какво. Просто трябва да работи.

— Осем таланта.

— Не ме обиждай. — Хвърлих му решителен поглед. — Това е обикновена контрабанда. Ще заложа десет срещу едно пени, че можеш да го намериш за два часа. Ако се опитваш да ме изнудваш, просто ще отида да взема един от Хефрон.

— Ако го вземеш от Хефрон, ще трябва да го донесеш дотук чак от Имре — отбеляза Слийт. — Приставът само това и чака.

Свих рамене и понечих да се изправя на крака.

— Три таланта и пет йота — обяви той — и имай предвид, че ще бъде използван. Освен това ще е със стреме, а не с манивела.

Направих изчисления наум.

— Ще приемеш ли една унция сребро и една макара фино изтеглена златна тел? — попитах аз и ги извадих от джобовете на плаща си.

Тъмните очи на Слийт се замъглиха леко, докато той самият правеше сметки наум.

— Добре се пазариш. — Той взе макарата с лъскава тел и малкото сребърно кюлче. — Зад работилницата за щавене на кожи на Гримсом има бъчва за дъждовна вода. Арбалетът ще е там след петнайсет минути. — Той ме погледна обидено. — Два часа? Май изобщо не знаеш нищо за мен.

* * *

Часове по-късно Фела се появи измежду лавиците с книги в Архива и ме завари с ръка върху вратата с четирите плочи. Не се опитвах точно да я отворя, а просто я натисках. Проверявах дали е здраво затворена. Беше.

— Предполагам, че не казват на писарите какво има зад нея? — попитах я аз, без да се надявам на отговор.

— Ако казват, то поне на мен още не са — отвърна Фела, като пристъпи по-близо и прокара пръсти по издълбаните в камъка букви — „ВАЛАРИТАС“. — Веднъж сънувах сън за вратата. В него „Валаритас“ беше името на отдавна мъртъв крал. Зад вратата беше неговият гроб.

— Еха — възкликнах аз, — това бие моите сънища за нея.

— Какви са твоите? — поинтересува се тя.

— Веднъж сънувах, че виждам светлина през ключалките, но обикновено просто стоя тук, гледам я и се опитвам да вляза вътре. — Намръщих се към вратата. — Сякаш това, че стоя пред нея наяве, не е достатъчно обезсърчаващо, та го правя и насън.

Фела тихо се засмя, след което се извърна встрани от вратата и ме погледна.

— Получих съобщението ти — рече тя. — Какъв е този изследователски проект, за който споменаваш толкова неопределено?

— Да отидем да поговорим на някое по-уединено място — предложих аз. — Историята е доста дълга.

Отидохме до едно от леговищата за четене и след като затворих вратата, й разказах цялата история с всички произтичащи от нея затруднения. Признах й, че някой практикува „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Както и че не мога да отида при магистрите от страх да не разкрият, че аз съм се вмъкнал в стаите на Амброуз. И че имам нужда от грам да се защитя, но не познавам достатъчно сигалдрията, за да си направя такъв.