Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— И така. Почисти се и вземи предпазните мерки, за които спомена. — Той ми хвърли пронизващ поглед. — Можем ли с младия господин Симон да се надяваме, че най-добрият дуелист на Дал ще ни окаже честта да ни посети тази вечер в стаята ми?

— Ами, добре — смутено се изчервих аз. — Много благодаря за поканата.

Уил ми се поклони театрално, след което отвори вратата и излезе в коридора.

— Значи имаме среща. — Сим ми се ухили широко. — Но си сложи риза, преди да дойдеш. Ще бдя над теб като над някое бебе с колики, каквото всъщност си. Отказвам обаче да го направя, ако настояваш да спиш гол.

* * *

След като Уил и Сим си тръгнаха, излязох през прозореца и се качих на покрива. Оставих ризата си в стаята, тъй като целият бях в кръв и не исках да я съсипя. Надявах се, че заради тъмната нощ и късния час никой няма да ме види как тичам по покривите на Университета окървавен и полугол.

Ако знаеш какво правиш, е сравнително лесно да се предпазиш от симпатията. Когато някой се опитва да ме изгори или намушка, или да изсмуче топлината на тялото ми, докато не изпадна в хипотермия, всички тези неща са свързани с простото, директно прилагане на сила и затова е лесно да им се противопоставиш. Сега, когато знаех какво се случва и бях вдигнал защитите си, вече бях в безопасност.

Онова, което ме безпокоеше, бе, че нападателят ми може да се обезсърчи и да опита нещо различно. Като например да открие къде се намирам и да прибегне към по-обикновен вид нападение — такова, каквото не бих могъл да отбия с усилие на волята.

„Злонамерената постъпка“ е нещо ужасяващо, но главорез с остър нож може да те убие десет пъти по-бързо, ако те издебне в някоя тъмна уличка. А да хванеш някого неподготвен е забележително лесно, ако можеш да проследиш всяко негово движение, като използваш кръвта му.

И така, тичах по покривите. Планът ми бе да събера шепа есенни листа, да ги бележа с кръвта си и да ги пусна да се въртят безкрайно около „къщата на вятъра“. Бях използвал този номер и преди.

Но докато прескачах една тясна уличка, видях в облаците да проблясва светкавица и усетих мириса на дъжд във въздуха. Задаваше се буря. Не само че дъждът щеше да свали листата на земята и да им попречи да се движат насам-натам, но щеше и да отмие кръвта ми.

Застанал там, на покрива, аз се почувствах безкрайно изтощен и това ме върна към някои неприятни спомени от годините ми в Тарбеан. Наблюдавах известно време далечните светкавици и се опитах да не позволя на това чувство да ме завладее. Насилих се да си припомня, че вече не бях същото безпомощно и гладно дете, което бях тогава.

Чух слабия, подобен на барабанене звук от огъването на калаения покрив зад мен. Замръзнах, но се успокоих, когато чух гласа на Аури:

— Квоте?

Погледнах надясно и видях дребната й фигура на четири метра от мен. Облаците закриваха луната, но по гласа й усетих, че се усмихва, когато каза:

— Видях, че тичаш по нещата отгоре.

Обърнах се с лице към нея, доволен, че няма много светлина. Не ми се искаше да мисля как би реагирала Аури, като ме види полугол и покрит с кръв.

— Здравей, Аури — поздравих я аз. — Задава се буря. Тази нощ не трябва да си по нещата отгоре.

Тя наклони глава.

— Но ти също си тук — простичко ми отвърна тя.

— Така е. Но само…

Една светкавица пропълзя по небето като огромен паяк и за секунда освети всичко наоколо. След това изчезна, оставяйки ме заслепен за кратко.

— Аури? — повиках я аз, разтревожен, че се е уплашила, като е зърнала как изглеждам.

Проблесна нова светкавица и видях, че тя е застанала по-близо до мен.

Посочи ме и се усмихна възхитено.

— Приличаш на някой от амирите — рече. — Квоте е един от сиридите.

Погледнах се и когато блесна следващата светкавица, разбрах какво имаше предвид. Опакото на ръцете ми бе покрито със засъхнала кръв от опитите ми да спра кървенето на раните си. Тя наподобяваше древните татуировки, които амирите използваха за отличителни белези на най-високопоставените си членове.

Бях толкова изненадан от думите й, че забравих първото нещо, което бях научил за Аури. Забравих да бъда предпазлив и й зададох въпрос:

— Аури, откъде знаеш за сиридите?

Нямаше отговор. При следващата светкавица на фона на мрачното небе видях, че покривът е празен.

> 24.

> Звънтене

Стоях на покрива с натежало сърце, а бурята проблясваше над главата ми. Исках да последвам Аури и да й се извиня, но знаех, че това е безнадеждно. Погрешните въпроси я караха да бяга, а когато Аури хукнеше, тя беше като заек в дупка. В Онова долу имаше хиляди места, където да се скрие. Нямах никакъв шанс да я намеря.

Освен това трябваше да се погрижа за някои жизненоважни въпроси. Дори и в момента някой можеше да се опитва да открие къде съм. Просто не разполагах с достатъчно време.

Нужен ми бе близо час, за да се придвижа по покривите. Бурята правеше нещата по-трудни, защото всяка светкавица ме ослепяваше за продължителен период от време. Въпреки това накрая с куцукане стигнах до покрива на Мейнс, където обикновено се срещах с Аури.

Спуснах се сковано по ябълката до вътрешния двор. Готвех се да извикам през тежката метална решетка, която водеше до Онова долу, когато мярнах някакво движение в сянката на близките храсти.

Взрях се в мрака, неспособен да различа каквото и да е друго освен неясна форма.

— Аури? — тихо попитах аз.

— Не искам да кажа — тихо отвърна тя разплакана.

От всички ужасни неща, които ми се бяха случили през последните няколко дни, това без съмнение бе най-лошото.

— Толкова съжалявам, Аури — казах аз. — Няма да те питам повече, обещавам.

От сенките се чу приглушено хлипане, което смрази сърцето ми и сякаш отчупи парче от него.

— Какво правеше тази нощ върху нещата отгоре? — попитах аз.

Знаех, че този въпрос е безопасен. Бях го задавал много пъти преди.

— Гледах светкавиците — подсмърчайки, отвърна тя и след това добави: — Видях една, която приличаше на дърво.

— Какво имаше в светкавицата?

— Галванична йонизация — отвърна тя и след кратка пауза продължи: — и речен лед. И се люлееше като котешка опашка.

— Иска ми се и аз да я бях видял — рекох аз.

— А ти какво правеше върху нещата отгоре? — Тя замълча за момент и след това се засмя с тих, хълцащ смях. — Напълно полудял и почти гол?

Малко ми олекна на сърцето.

— Търсех място, където да сложа кръвта си — обясних аз.

— Повечето хора я държат в себе си — отбеляза тя. — По-лесно е.

— Искам да я запазя в себе си, но се безпокоя, че някой може да ме търси.

— О — каза тя, сякаш ме разбра отлично, и след това видях как сянката й, която беше малко по-тъмна от околния мрак, се изправи. — Трябва да дойдеш с мен в Звънтенето.

— Не мисля, че съм виждал Звънтенето — признах аз. — Водила ли си ме там преди?

Забелязах движение, което вероятно бе поклащане на глава.

— Това е лично място.

Чух метален звук, последван от шумолене, и видях как от отворената решетка бликна синьо-зелена светлина. Спуснах се долу и се срещнах с Аури в тунела.

Светлината в ръката й освети зацапаните места по лицето й, където беше трила сълзите си. За пръв път я виждах мръсна. Очите й бяха по-тъмни от обичайното, а носът й — зачервен.

Тя подсмъркна и потри покритото си с петна лице.

— Ти си ужасно мръсен — сериозно отбеляза тя.

Погледнах окървавените си ръце и гърди.

— Така е — съгласих се.

Тогава Аури ми отправи кратка и храбра усмивка.

— Този път не избягах толкова далеч — гордо вирна брадичка тя.

— Доволен съм, че е така — похвалих я аз. — И съжалявам.

— Не. — Поклати глава тя леко, но решително. — Ти си моят сирида и затова си безукорен. — Протегна ръка и докосна с пръст окървавените ми гърди. — _Иваре еним еуге._

* * *

Аури ме поведе през лабиринта от тунели, съставляващи Онова долу. Слязохме още по-надолу, минахме през Подскоците и пресякохме Щурчово поточе. Сетне прекосихме няколко виещи се коридори и отново се спуснахме по едно спираловидно каменно стълбище, което никога преди това не бях виждал.

Докато слизахме, усетих мириса на влажни камъни и чух тихия, равномерен звук на течаща вода. От време на време долиташе дращене като от стъкло, плъзгащо се върху камък, или по-ясно звънтене, подобно на удара на стъкло в друго стъкло.

След около петдесет стъпала широкото спираловидно стълбище изчезваше в просторен мътен вир. Зачудих се колко ли надолу се спускат стълбите под черната вода.

Нямаше никаква миризма на гнило и мръсотия. Водата беше прясна и виждах вълничките, които тя образуваше, докато се завърташе около стълбището, разстилайки се в мрака отвъд нашите светлини. Чух отново звънтенето на стъкло и видях две бутилки, които се въртяха и подскачаха на повърхността, движейки се ту в една посока, ту в друга. Едната потъна под водата и повече не се показа.