Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Как е разбрал, че е твоя? — попита Симон.

— Защото го мразя — ядно отвърнах аз. — Разбира се, той знае, че съм бил аз.

— Не. Не е в негов стил — бавно поклати глава Уил.

— Не е в негов стил? — попита Симон. — Той е накарал жената да упои Квоте с „топката от сливи“. Миналия семестър нае онези мъже да го нападнат в уличката.

— Точно това имах предвид — отбеляза Уилем. — Амброуз не се опитва да навреди сам на Квоте. Той урежда други хора да го направят вместо него. Намерил е жена, която да го упои. Платил е на ония главорези да го наръгат с нож. Обзалагам се, че и това го прави някой друг по негова поръчка.

— Все същото е — казах аз. — Знаем, че той стои зад това.

— Не разсъждаваш правилно. Не че Амброуз не е мръсно копеле. Такъв е. Но е умно мръсно копеле. Внимава да се разграничи от всичко, което прави.

— Уил има право. — Сим изглеждаше несигурен. — Когато те наеха за музикант в „Кон и четворка“, не той купи мястото и те уволни. Накара зетя на барон Петр да го стори. Никакви следи не водят към самия Амброуз.

— Сега отново няма никаква връзка с него — отбелязах аз. — Това е хубавото на симпатията. Няма директна връзка.

Уил поклати глава.

— Ако те намушкат с нож в някоя уличка, хората ще бъдат шокирани. Но такива неща се случват непрекъснато по целия свят. Какво би станало обаче, ако паднеш на обществено място и от теб бликне кръв заради някоя „злонамерена постъпка“? Хората ще са направо ужасени. Магистрите ще прекъснат занятията. Богатите търговци и благородници ще чуят за това и ще прекратят обучението на децата си. Ще докарат приставите от Имре.

Симон потри челото си и замислено вдигна поглед към тавана. След това кимна сякаш на себе си, в началото колебливо, а след това по-уверено.

— В това има смисъл — каза той. — Ако Амброуз е намерил някаква кръв, може да я е предал на Джеймисън и да го е накарал той да нападне крадеца. Тогава няма да има никаква нужда хората в Медика да се оглеждат за подозрителни наранявания и подобни неща.

— Амброуз обича отмъщението — изтъкнах мрачно аз. — Може да е скрил кръвта от Джеймисън и да я е запазил за себе си.

Уилем поклати глава.

— Уил е прав — въздъхна Сим. — Симпатистите не са чак толкова много, а всеки знае, че Амброуз ти има зъб. Той е твърде внимателен, за да направи нещо такова. Така следите ще водят право към него.

— А и — добави Уил — от колко време продължава това? От доста дни. Наистина ли мислиш, че Амброуз може да изтрае толкова дълго, без да ти натрие носа? Поне малко?

— Тук си прав — неохотно признах аз. — Това не е типично за него.

Знаех, че това е работа на Амброуз. Усещах го дори в червата си. По някакъв странен начин почти ми се искаше да е той. Това щеше да направи нещата толкова по-прости.

Но да искаш нещо, не означава, че то непременно ще е такова, каквото ти се ще. Поех си дълбоко дъх и се насилих да обмисля положението трезво.

— Би било много необмислено от негова страна — признах аз накрая, — а той не е човек, който би си изцапал ръцете. — Въздъхнах. — Добре. Чудесно. Сякаш това, че един човек се опитва да съсипе живота ми, не е достатъчно.

— Кой би могъл да бъде? — попита Симон. — Един обикновен човек не би могъл да направи нещо подобно с косъм, не съм ли прав?

— Дал би могъл — отвърнах аз, — както и Килвин.

— Вероятно е безопасно да предположим — сухо отбеляза Уилем, — че никой от магистрите не се опитва да те убие.

— Тогава трябва да е някой, който използва кръвта му — предположи Сим.

Опитах се да не обръщам внимание на неприятното усещане в стомаха си.

— Има човек, който разполага с кръвта ми — признах аз, — но не мисля, че тя може да е отговорна за онова, което се случи.

Уил и Сим се обърнаха, за да ме погледнат и аз тутакси съжалих за думите си.

— Защо някой би разполагал с кръвта ти? — попита Сим.

Поколебах се, но осъзнах, че вече няма как да избегна да им кажа истината.

— В началото на семестъра взех пари назаем от Деви.

Никой от двамата не реагира както очаквах. С други думи, не реагираха изобщо.

— Коя е Деви? — попита Сим.

Поотпуснах се малко. Може би не бяха чували за нея. Това със сигурност щеше да направи нещата по-лесни.

— Тя е гаелет и живее от другата страна на реката — отвърнах аз.

— Аха — спокойно отвърна Симон. — А какво е гаелет?

— Спомняш ли си, когато ходихме да гледаме „Духът и гъсарката“? — попитах го аз. — Кетлер беше гаелет.

— О, значи „меден ястреб“ — досети се Сим и лицето му се проясни, а после отново помръкна, когато осъзна последствията. — Не знаех, че наоколо има от тези хора.

— Те са навсякъде — обясних аз. — Светът нямаше да функционира без тях.

— Почакай — внезапно ме прекъсна Уилем и вдигна ръка. — Да не искаш да кажеш, че… — Той направи пауза, опитвайки се да си спомни думата на атурански. — Твоят кредитор, твоят _гатесор_ се казва _Деви_? — Когато изрече името й, акцентът му стана още по-силен и то прозвуча като „Давид“.

Кимнах. Това вече беше реакцията, която очаквах.

— О, господи! — възкликна ужасено Симон. — Имаш предвид Демоничната Деви, нали?

— Значи си чувал за нея — въздъхнах аз.

— Дали съм чувал за нея? — повтори Сим с изтънял глас. — Изключиха я през първия ми семестър! Това ми направи доста силно впечатление!

Уилем просто затвори очи и поклати глава, сякаш не можеше да понесе да гледа някой, който е постъпил толкова глупаво като мен.

— Тя беше изключена за „злонамерена постъпка“. — Сим вдигна ръце във въздуха. — Как можа да направиш нещо такова?

— Не — намеси се Уилем. — Беше изключена за „неподобаващо поведение“. Нямаше доказателство за „злонамерена постъпка“.

— Не мисля, че е била виновна — възпротивих се аз. — Всъщност тя е доста мила. Приятелски настроена. Освен това заемът е само шест таланта и аз не съм се забавил с връщането им. Тя няма никаква причина да направи нещо такова.

Уилем прикова погледа си върху ми и ме изгледа продължително.

— Просто за да огледаме всички възможности — бавно каза той, — би ли направил нещо за мен?

Кимнах в отговор.

— Припомни си последния разговор с нея — предложи Уилем. — Помисли малко, пресей всичко, което сте си казали, и виж дали ще си спомниш за нещо казано или направено от теб, което би могло да я е обидило или ядосало.

Проиграх наум репликите от последния ни разговор.

— Тя беше заинтересувана от определена информация, която не й дадох — признах.

— Колко заинтересувана? — Уилем говореше бавно и търпеливо, сякаш имаше пред себе си някое много глупаво дете.

— Доста заинтересувана — отвърнах аз.

— „Доста“ не отговаря много точно на въпроса ми.

— Добре — въздъхнах аз. — Изключително заинтересувана. Достатъчно заинтересувана, за да… — Не довърших.

— Да? — Уилем многозначително повдигна вежди към мен. — Какво си спомни току-що?

Поколебах се.

— Май също така ми предложи и да спи с мен — споделих аз.

Уилем спокойно кимна, сякаш бе очаквал нещо подобно.

— И ти как отговори на великодушното предложение на тази млада жена?

— Аз… — Почувствах как страните ми пламнаха. — Аз май просто не му обърнах внимание.

Уилем затвори очи, а на лицето му се изписа уморено и ужасено изражение.

— Това е много по-лошо от Амброуз — простена Сим и се хвана за главата. — Деви не я е страх от магистрите, нито от каквото и да е друго. Казват, че може да прави обвързване от осем части! Осем!

— Бях в затруднено положение — сопнах се аз. — Нямах нищо, което да използвам като гаранция. Признавам, че идеята не беше добра. След като всичко това свърши, ще обсъдим какъв глупак съм, но сега може ли просто да продължим?

Погледнах ги умоляващо.

Уилем потри очи с едната си ръка и кимна уморено.

Симон се постара, не особено успешно, да изтрие ужасеното изражение от лицето си.

— Добре — мъчително преглътна той. — Какво ще правим?

— Точно сега няма особено значение кой е отговорен за това — казах аз и предпазливо проверих дали мускулът ми е спрял да кърви.

Вече не кървеше и аз отлепих изцапаната си ръка от него.

— Ще взема някои предпазни мерки — обещах аз и им махнах с ръка да си вървят. — Вие двамата трябва да отидете да поспите.

— В името на тялото на бога! — изкикоти се Сим и разтри челото си. — Понякога много ме дразниш. А ако те нападнат отново?

— Вече се случи два пъти, докато си седяхме тук — отвърнах спокойно аз. — Малко ме щипе. — Усмихнах се на изражението на лицето му. — Добре съм, Сим. Наистина. Неслучайно се класирах на първо място в дуелите в часовете на Дал. В пълна безопасност съм.

— Докато си буден — намеси се Уилем и тъмните му очи станаха сериозни.

Усмивката ми замръзна.

— Докато съм буден — повторих аз, — разбира се.

Уилем се изправи и демонстративно изтупа дрехите си.

— И така. Почисти се и вземи предпазните мерки, за които спомена. — Той ми хвърли пронизващ поглед. — Можем ли с младия господин Симон да се надяваме, че най-добрият дуелист на Дал ще ни окаже честта да ни посети тази вечер в стаята ми?