Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Уилем кимна и ми подаде ръка. Облегнах се на него и се опитах да накарам тялото си да спре да трепери, докато се изкачвахме по стълбите. Никой не ни обърна особено внимание. Вероятно просто са си помислили, че съм пиян. Ръцете ми бяха вдървени и тежаха. Устните ми бяха леденостудени.

След първите стъпала не можех да контролирам повече треперенето си. Все още бях в състояние да ходя, но мускулите на краката ми потръпваха на всяка крачка.

Уил спря.

— Трябва да отидем Медика — рече.

Макар да не звучеше различно, сийлдишкият му акцент беше по-плътен и той започваше да изпуска думи — знак, че е истински разтревожен.

Поклатих глава решително и се наведох напред, знаейки, че той или ще ми помогне, или ще ме остави да падна. Уилем ме прихвана с ръка и наполовина ме подкрепяше, наполовина ме носеше през останалата част от пътя.

Щом се озовах в малката си стаичка, с олюляване се добрах до леглото. Уил уви раменете ми с одеяло.

В коридора се чуха стъпки и Сим надникна нервно иззад вратата. Той държеше едно малко парче свещ и пазеше пламъка да не изгасне с другата си ръка, докато пристъпваше.

— Донесох я. За какво изобщо ти трябва тая свещ?

— Сложи я там. — Посочих му масата до леглото. — От огъня ли я запали?

Очите на Сим бяха уплашени.

— Устните ти — каза той. — Цветът им не е никак хубав.

Откъртих една тресчица от грубото дърво на нощната масичка и я забих със сила в опакото на ръката си. Бликна кръв и аз омацах тресчицата с нея.

— Затвори вратата — наредих аз.

— _Няма_ да ти позволя да направиш онова, което си мисля, че искаш да направиш — твърдо заяви Сим.

Забучих треската в мекия восък на свещта край горящия фитил. Тя изпращя леко и след това пламъкът я обгърна. Промърморих две обвързвания веднага едно след друго, като говорех бавно, за да не се слеят думите заради изтръпналите ми устни.

— Какво правиш? — попита Сим. — Да не се опитваш да се опечеш?

Когато не му отговорих, той пристъпи напред, сякаш се готвеше да събори свещта.

Уил го хвана за ръката.

— Ръцете му са студени като лед — тихо рече той. — Студен е. Наистина много студен.

Погледът на Сим се стрелкаше неспокойно ту към мен, ту към Уил.

— Просто… просто бъди предпазлив — рече той и отстъпи назад.

Но аз вече не му обръщах внимание. Затворих очи и обвързах пламъка на свещта с огъня долу. След това внимателно изградих втора връзка между кръвта върху треската и тази в тялото ми. Това доста наподобяваше онова, което бях сторил с капката вино в „Еолиан“. Разбира се, с тази разлика, че аз не исках кръвта ми да заври.

В началото усетих само леко топло гъделичкане, което не беше никак достатъчно. Съсредоточих се по-силно и почувствах как цялото ми тяло се отпуска, когато през него премина топлина. Продължавах да държа очите си затворени, насочил цялото си внимание към обвързванията, докато не успях на няколко пъти да си поема дълбоко дъх, без да ми минават тръпки и да треперя.

Отворих очи и видях двамата ми приятели да ме гледат очаквателно.

— Добре съм — усмихнах им се аз.

Но още докато изричах тези думи, започнах да се потя. Внезапно ми стана твърде топло, толкова топло, че ми се догади. Прекъснах двете обвързвания толкова бързо, колкото човек дръпва ръката си от нагорещена желязна печка.

Поех си дълбоко дъх няколко пъти, след това се изправих на крака и отидох до прозореца. Отворих го и се облегнах на перваза, наслаждавайки се на студения есенен въздух, който миришеше на мъртви листа и на предчувствие за дъжд.

Настъпи продължително мълчание.

— Това приличаше на измръзване от обвързване — отбеляза Симон. — Наистина лошо измръзване от обвързване.

— Така го и усещах — съгласих се аз.

— Може би тялото ти е загубило способността си само да регулира темперамента си? — предположи Уилем.

— Температурата си — разсеяно го поправи Сим.

— Това би обяснило изгарянето по гърдите ми — казах аз.

— Изгаряне? — вдигна глава Сим.

Тялото ми беше вече мокро от пот, затова бях доволен, че имам извинение да разкопчая ризата си и да я изхлузя през главата. Гърдите ми и горната част от ръцете бяха яркочервени и разликата между тях и обичайно бледата ми кожа беше очевидна.

— Мола каза, че това е обрив и че се превземам като някоя бабичка. Но червенината я нямаше, преди да скоча в реката.

Симон се наведе, за да погледне по-отблизо.

— Все още мисля, че това е някой необвързан елемент — настоя той. — Те могат да причинят странни неща на човек. Миналия семестър имахме един е'лир, който не внимаваше при приготвянето на формула. След това не можеше да спи и да фокусира очите си в продължение на почти два цикъла.

— Какво би направило така, че на човек да му е студено, после горещо и после пак студено? — зачуди се Уилем и се отпусна на един стол.

— Звучи като някоя гатанка — колебливо се усмихна Сим.

— Мразя гатанки — казах аз и се протегнах да взема ризата си.

След това изстенах и хванах голия си бицепс. Между пръстите ми бликна кръв.

Сим скочи на крака и започна да се оглежда като обезумял, очевидно не знаейки какво да стори. Изпитвах усещането, че сякаш някой ме е наръгал с невидим нож.

— За бога! Пусто да опустее! — процедих аз през здраво стиснатите си зъби.

Отдръпнах ръка и видях малката кръгла рана в бицепса ми, появила се сякаш от нищото.

Изражението на Симон беше ужасено, очите му — широко отворени и беше закрил устата си с ръка. Той каза нещо, но аз бях твърде зает, за да се съсредоточа в думите му. Така или иначе вече знаех какво казва той — „злонамерена постъпка“. Разбира се. Точно това беше. Някой ме нападаше.

Отпуснах се в „сърцето от камък“ и събрах целия Алар, който можех.

Но неизвестният ми нападател не си губеше времето. Отново ме прониза остра болка в гърдите, близо до рамото. Този път кожата ми не беше пробита, но видях как под нея изби тъмна синина.

Втвърдих Алара си и следващото пробождане беше малко по-силно от ощипване. След това бързо разделих съзнанието си на три части и дадох на две от тях задачата да поддържат Алара, който ме защитаваше.

Едва тогава въздъхнах дълбоко.

— Добре съм.

Симон се засмя със смях, който премина в стон. Ръцете му все още покриваха устата му.

— Как можеш да кажеш нещо такова? — попита той, истински ужасе`н.

Погледнах се. По ръката ми надолу към пръстите все още се стичаше кръв.

— Истина е — уверих го аз, — честно, Сим.

— Но „злонамерената постъпка“ — невярващо изрече той — просто не е нещо, което някой би направил.

— Мисля, че имаме доста ясно доказателство за противното — отбелязах аз, като седнах на ръба на леглото си и продължих да притискам раната си.

Уилем се отпусна отново на стола си.

— Съгласен съм със Симон. Не мога да повярвам в това. — Той махна гневно с ръка. — Арканистите не правят такива неща. Това е лудост. — Сетне ме погледна. — Защо се усмихваш?

— Чувствам се облекчен — откровено отвърнах аз. — Безпокоях се, че съм се отровил с кадмий или пък имам някаква загадъчна болест. А някой просто се опитва да ме убие.

— Как някой би могъл да го направи? — попита Симон. — Нямам предвид от морална гледна точка. Как някой би могъл да се сдобие с твоя кръв или косъм?

Уилем погледна Симон.

— Какво направи с превръзките, след като го заши? — попита го той.

— Изгорих ги — отбранително отвърна Сим. — Да не съм идиот.

— Просто ограничавам възможностите. — Уил успокоително махна с ръка. — Вероятно това не се е случило и в Медика. Там внимават с тези неща.

Симон се изправи.

— Трябва да кажем на някого. — Той погледна Уилем. — Дали Джеймисън все още ще е в кабинета си по това време на нощта?

— Сим — обърнах се към него аз, — какво ще кажеш малко да поизчакаме?

— Какво? — зачуди се Симон. — Защо?

— Единственото доказателство, с което разполагам, са раните ми — обясних аз. — Това означава, че ще искат да ме прегледат в Медика. И когато това се случи… — Размърдах превързания си лакът, като с едната ръка продължавах да стискам окървавения си мускул. — Твърде много ще приличам на някой, който само преди няколко дни е паднал от покрив.

— Минаха само три дни, нали? — попита Сим и отново седна на стола си.

— Ще ме изключат — кимнах аз. — А Мола ще си има неприятности, задето не е споменала за раните ми. Магистър Аруил не прощава такива неща. Вероятно и вие двамата ще бъдете замесени. Не искам това да се случи.

За момент потънахме в мълчание. Единственият звук бе далечната врява на пълната обща стая долу. Седнах на леглото.

— Има ли изобщо нужда да обсъждаме кой прави това? — попита Сим.

— Амброуз — казах аз. — Винаги е Амброуз. Сигурно е намерил капка от кръвта ми върху парче керемида на покрива. Трябваше да се сетя за това още преди няколко дни.

— Как е разбрал, че е твоя? — попита Симон.