Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Понякога с него е трудно — кимна разбиращо Дал.

Внезапно ми дойде наум да го попитам нещо:

— Знаете ли някакви имена, магистър Дал?

Той кимна сериозно.

— Кои са те? — настоях аз.

Дал леко се стегна, след което сви и разтвори ръцете си над огъня и се поотпусна.

— Това не е особено учтив въпрос — меко каза той. — Е, не е невъзпитан, но просто е от онези въпроси, които не се задават. Като например да попиташ един мъж колко често прави любов с жена си.

— Съжалявам.

— Не е необходимо. Няма откъде да го знаеш. Мисля, че това е останало от по-стари времена. От времената, когато е имало повече основания да се страхуваме от събратята си арканисти. Ако си наясно с имената, които знае твоят неприятел, това означава, че можеш да отгатнеш и неговите силни и слаби страни.

И двамата замълчахме за момент, топлейки се на въглените.

— Огъня — каза той след продължително мълчание, — знам името на огъня. И още едно.

— Само две? — изтърсих аз, без да се замислям.

— А ти колко знаеш? — попита ме той с леко подигравателен тон. — Да, само две. Но да знаеш две имена в днешно време е много. Елодин казва, че някога е било различно.

— А колко имена знае Елодин?

— Дори и да знаех, щеше да е изключително невъзпитано да ти отговоря — отвърна той с нотка на неодобрение. — Но няма да сгреша, ако кажа, че знае няколко.

— Можете ли да ми покажете нещо с името на огъня? — попитах аз. — Ако това не е неуместно?

Дал се поколеба за момент, после се усмихна. Погледна съсредоточено мангала между двама ни, затвори очи, след това посочи незапаления мангал в другия край на стаята.

— Огън!

Той изрече думата като заповед и от далечния мангал изригна колона от пламък.

— Огън? — повторих озадачено аз. — Това ли е? Името на огъня е „огън“?

Елкса Дал се усмихна и поклати глава.

— В действителност аз не казах това. Някаква част от теб просто използва дума, която ти е позната.

— Спящото ми съзнание я е превело?

— Спящо съзнание? — изгледа ме объркано той.

— Така Елодин нарича онази част от нас, която знае имената — обясних аз.

— Наричай го както желаеш. — Дал сви рамене и прокара ръка през късата си черна брада. — Фактът, че изобщо ме чу да казвам нещо, вероятно е добър знак.

— Понякога се чудя защо се захванах с даването на имена — промърморих аз. — Можеше да запаля този мангал и със симпатия.

— Не и без връзка — изтъкна Дал. — Без обвързване и източник на енергия…

— Въпреки това изглежда безсмислено — упорствах аз. — Във вашите часове всеки ден научавам разни неща. Полезни неща. А след всичкото време, което прекарах в часовете по даване на имена, не мога да покажа и едно нещо, което съм научил. Знаете ли за какво беше вчерашната лекция на Елодин?

Дал поклати глава.

— Разликата между това да си гол и да си необлечен — обясних аз с равен глас, а Дал избухна в смях. — Говоря съвсем сериозно. Борих се да попадна в неговия курс, но сега само си мисля за всичкото време, което изгубих там, време, което можех да използвам за по-практични неща.

— Наистина има неща, които са по-практични от имената — призна Дал, — но наблюдавай сега.

Той се концентрира отново в мангала пред нас, а очите му станаха далечни. Заговори отново, като този път шепнеше. След това бавно спусна ръката си, докато накрая тя се озова само на няколко сантиметра от горящата жарава.

После със съсредоточено изражение Дал зарови ръката си дълбоко в сърцето на огъня и разпери пръсти между оранжевите въглени, сякаш не бяха нищо повече от купчина чакъл.

Осъзнах, че сдържам дъха си и го изпуснах тихо, защото не исках да наруша концентрацията му.

— Как го направихте?

— С имената — твърдо отвърна Дал и отдръпна ръката си от огъня. Бе оцапана в бяла пепел, но напълно невредима. — Имената отразяват истинското разбиране за дадено нещо, а когато наистина разбираш нещо, ти имаш власт над него.

— Но сам по себе си огънят не е предмет — възразих аз. — Той е просто екзотермична реакция. Той… — запънах се и не успях да продължа.

Дал си пое дъх и за момент изглеждаше, че се готви да ми даде обяснение. Ала вместо това се засмя и безпомощно сви рамене.

— Не съм достатъчно интелигентен, за да ти го обясня. Попитай Елодин. Той твърди, че разбира тези неща. Аз просто работя тук.

* * *

След часовете при Дал пресякох реката и отидох в Имре. Не намерих Дена в странноприемницата, където беше отседнала, затова се отправих към „Еолиан“, макар да знаех, че е твърде рано да я открия там.

Вътре имаше едва десетина души, но в края на бара забелязах лицето на познат човек, който разговаряше със Станчион. Граф Трепе ми махна и аз се присъединих към тях.

— Квоте, момчето ми! — извика възторжено Трепе. — Не съм те виждал от цяла вечност.

— От другата страна на реката беше доста напрегнато — обясних аз и свалих калъфа на лютнята си.

Станчион ме погледна.

— Личи си — откровено отбеляза той. — Виждаш ми се доста блед. Трябва да ядеш червено месо в по-големи количества или да спиш повече. — Той посочи близкия стол. — Като оставим това настрана, отивам да ти донеса една халба метеглин.

— За което ти благодаря — рекох аз и се настаних на стола.

Почувствах се много добре, задето наранените ми крака вече не трябваше да носят тежестта на тялото ми.

— Ако онова, от което имаш нужда, е месо и сън, трябва да дойдеш на вечеря в имението ми — услужливо предложи Трепе. — Обещавам ти превъзходна храна и толкова досаден разговор, че можеш да задремеш още докато говориш, и да не се безпокоиш, че ще изпуснеш нещо. — Той ме погледна умоляващо. — Какво ще кажеш? Ако трябва, ще те моля. Няма да сме повече от десет човека. От месеци умирам да се похваля с теб.

Вдигнах халбата с метеглин и погледнах Трепе. Велуреният му жакет, както и ботушите му бяха в кралско синьо. Не можех да се появя на официална вечеря в неговия дом облечен в пътни дрехи втора употреба — единствените, които притежавах.

В Трепе нямаше никаква показност, но той беше роден и възпитан като благородник. Вероятно никога не би му минало през ум, че нямам хубави дрехи. Не го обвинявам за това. По-голямата част от студентите в Университета бяха поне умерено заможни. Как иначе биха могли да си позволят да платят таксата за обучение?

Истината бе, че много исках да присъствам на хубава вечеря и да имам възможността да побеседвам с някои от местните благородници. Исках да се шегувам с тях, докато отпиваме от напитките си, и да компенсирам поне част от вредата, която Амброуз бе нанесъл на репутацията ми. А може би и да привлека вниманието на някой потенциален покровител.

Но просто не можех да си позволя цената, която трябваше да платя, за да присъствам. Що-годе приличен костюм щеше да ми струва поне талант и половина дори и при търговец на дрехи на старо. Дрехите не правят човека, но ако искаш да изиграеш някаква роля, се нуждаеш от подходящия костюм.

Станчион, който седеше зад Трепе, кимна енергично с глава да приема.

— За мен би било удоволствие да дойда на вечеря — уверих Трепе аз. — Обещавам да го сторя. Само нека положението в Университета да се поуспокои малко.

— Отлично — отвърна ентусиазирано Трепе. — Ще те накарам да изпълниш обещанието си. Държа на думата си. Ще ти намеря покровител, момчето ми. Подходящ покровител. Кълна се.

Зад гърба му Станчион кимна одобрително.

Усмихнах се и на двамата и отново отпих от метеглина. Хвърлих поглед към стълбата към балкона на втория етаж.

Станчион проследи погледа ми.

— Тя не е тук — каза той, сякаш се оправдаваше. — Всъщност не съм я виждал от няколко дни.

Няколко души влязоха през вратата на „Еолиан“ и извикаха нещо на илиш. Станчион им махна и се изправи.

— Дългът ме зове — заяви той и отиде да ги посрещне.

— Като стана дума за покровители — обърнах се аз към Трепе, като сниших глас, — има нещо, за което искам да чуя мнението ви. Нещо, което бих предпочел да си остане между нас.

В очите на Трепе проблесна любопитство и той се наведе по-близо до мен.

Отпих отново от метеглина и събрах мислите си. Алкохолът ме хвана по-бързо, отколкото очаквах. В действителност това беше доста приятно, защото притъпи болката от многобройните ми рани.

— Предполагам, че познавате почти всеки потенциален покровител на двеста километра околовръст.

Трепе сви рамене, без да се опитва да си придава фалшива скромност.

— Не си далеч от истината. Всеки, който е достатъчно сериозен и разполага с достатъчно пари.

— Имам приятелка — започнах аз, — музикантка, която сега едва започва. Тя има природна дарба, но не се е упражнявала достатъчно. Някой й е направил предложение да й помогне и й е обещал евентуално покровителство… — Не довърших, защото не бях сигурен как да обясня останалата част.

Трепе кимна.

— Искаш да знаеш дали той е подходящ — добави той. — Разумна загриженост. Някои хора смятат, че покровителят има право на нещо повече от музиката. — Той махна към Станчион. — Ако искаш да чуеш някоя история, питай го за онази, когато херцогиня Самиста дойде тук на почивка. — Засмя се със смях, който наподобяваше стенание, и потърка очи. — Малките богове да са ми на помощ, тази жена беше ужасяваща.