Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Не губих и миг в разсъждения. Счупената ръка може да се излекува, но изключването от Университета е завинаги. Сложих си качулката и се насилих да се изправя. Придържайки с една ръка качулката на мястото й, изминах с олюляване няколко крачки, докато не се озовах под стрехата на „Златното пони“, извън полезрението на прозореца горе.

След това се затичах, без да спирам дори за миг…

* * *

Накуцвайки, предпазливо минах по покривите, стигнах до стаята си и влязох през прозореца. Това беше по-бавният път, но нямах избор. Не можех да мина с куцане и чорлава коса покрай всички в общата стая и да изглеждам така, все едно току-що съм паднал от някой покрив.

След като успях да си поема дъх и приключих със самообвиненията в пълна идиотщина, прегледах раните си. Добрата новина бе, че не си бях счупил краката, но под колената ми бяха цъфнали прекрасни натъртвания. От керемидата, която ме бе закачила по главата, ми бе останала цицина, но не ме бе порязала. И макар лакътят ми да пулсираше от тъпа болка, ръката ми вече не беше безчувствена.

На вратата се почука. Замръзнах за момент, след това извадих брезовата клонка от джоба си, промърморих бързо обвързване и я разклатих напред-назад.

Откъм коридора се чу възглас на изненада, последван от тихия смях на Уилем.

— Не е смешно — чух да казва Сим. — Пусни ни да влезем.

Пуснах ги. Симон седна на края на леглото, а Уилем се настани в стола до бюрото. Затворих вратата и седнах от другата страна на леглото. Въпреки че всички бяхме седнали, малката стая изглеждаше пренаселена.

Известно време се гледахме сериозно един друг, после Симон заговори:

— Очевидно тази вечер Амброуз е подплашил някакъв крадец в стаите си. Приятелчето предпочело да скочи през прозореца, вместо да го хванат.

Засмях се кратко и невесело.

— Едва ли. Почти бях излязъл, когато прозорецът се затвори. — Махнах непохватно с ръка. — Събори ме от покрива.

— Помислих, че съм оплескал обвързването — облекчено въздъхна Уилем.

— Предупреди ме достатъчно навреме — поклатих глава аз. — Просто не бях толкова предпазлив, колкото трябваше да бъда.

— Защо Амброуз се върна толкова рано? — попита Симон. — Успя ли да чуеш нещо, когато той влезе?

— Вероятно се е усетил, че почеркът ми не е женски — рече Уилем.

— Имаше защити на прозорците си — обясних аз, — вероятно са свързани към пръстен или нещо друго, което носи със себе си. Сигурно са го предупредили веднага щом отворих прозореца.

— Взе ли го? — попита Уилем.

Поклатих глава.

— Добре ли си? — Симон проточи врат, за да огледа по-добре ръката ми.

Проследих погледа му, но не видях нищо. След това дръпнах ризата си и забелязах, че е залепнала за задната страна на ръката ми. С всичките останали болежки не бях усетил това.

Свалих предпазливо ризата. Ръкавът й беше скъсан и покрит с петна кръв. Изругах горчиво. Притежавах само четири ризи и сега една от тях бе съсипана.

Опитах се да хвърля поглед на раната си и бързо осъзнах, че не можеш сам да си погледнеш лакътя, колкото и да ти се иска. Накрая вдигнах ръка, за да я огледа Симон.

— Не е много — отбеляза той и ми показа с пръсти, че големината на раната е малко повече от пет сантиметра. — Има само една рана и тя почти не кърви. Останалото просто е ожулено. Изглежда здраво си се одрал на нещо.

— Една керемида от покрива падна върху мен — отвърнах аз.

— Късметлия — изсумтя Уилем. — Кой друг би паднал от покрива и би се отървал само с няколко драскотини?

— По колената имам натъртвания с големината на ябълка — възразих аз. — Ще бъда късметлия, ако утре изобщо мога да ходя.

Но дълбоко в себе си знаех, че той е прав. Керемидата, която падна върху лакътя ми, можеше спокойно да счупи ръката ми. Понякога ръбовете им са толкова остри, че режат като бръснач, така че ако ме беше ударила по различен начин, можеше да ме среже чак до костта. Мразя глинените керемиди.

— Е, можеше да е и по-зле — енергично заяви Симон и се изправи на крака. — Да отидем в Медика да те превържат.

— _Краем_ не! — възкликна Уилем. — Не може да отиде в Медика. Ще разпитват, за да видят дали някой не е бил ранен.

Симон седна отново.

— Разбира се, знаех това — съгласи се той, сякаш леко възмутен от самия себе си, и ме погледна. — Поне не си ранен на място, което се вижда.

— На теб ти става лошо от кръв, нали? — погледнах аз Уилем.

Лицето му придоби леко обидено изражение.

— Не бих казал… — Очите му се стрелнаха към лакътя ми, лицето му леко пребледня въпреки тъмния му сийлдишки тен и той стисна уста. — Да.

— Добре тогава — рекох аз и започнах да режа съсипаната си риза на ленти. — Поздравления, Сим, току-що бе повишен в полеви медик.

Отворих едно чекмедже и извадих игла с кука, медицински конец, йод и малко бурканче с гъша мас.

Сим погледна иглата, след това мен и очите му се разшириха.

— Лесно е, ще ти казвам какво да правиш — усмихнах му се аз с най-чаровната си усмивка.

* * *

Седях на пода с ръка, вдигната на главата, докато Симон почисти, заши и превърза лакътя ми. Той ме изненада, тъй като изобщо не беше толкова гнуслив, колкото очаквах. Ръцете му бяха по-внимателни и уверени от тези на много студенти в Медика, които през цялото време се занимаваха с подобни неща.

— Значи тримата сме били тук и цяла нощ сме играли на „дъх“? — попита Уил, като старателно избягваше да погледне към мен.

— Звучи добре — отвърна Сим. — Може ли да кажем, че аз съм спечелил?

— Не — възпротивих се аз. — Хората сигурно са видели Уил при „Златното пони“. Ако излъжете, ще ме хванат със сигурност.

— О — промърмори Сим. — Тогава какво ще кажем?

— Истината — заявих аз и посочих Уил. — По време на суматохата сте били при „Златното пони“. След това сте дошли тук, за да ми разкажете какво е станало. — Кимнах към малката масичка, където бяха разхвърляни множество зъбни колела, пружини и винтове. — Показал съм ви хармоничния часовник, който съм намерил, и двамата сте ми дали съвети как да го поправя.

— Не е много вълнуващо. — Сим изглеждаше разочарован.

— Простите лъжи са най-добрите — казах аз и се изправих на крака. — Отново благодаря и на двама ви. Нещата можеха страшно да се объркат, ако не стояхте на пост, за да ми помагате.

Симон стана и отвори вратата. Уил също се изправи, но не се обърна да си тръгне.

— Преди няколко вечери си спомням, че чух странен слух — рече той.

— Нещо интересно ли беше? — попитах аз.

— Много — кимна той. — Чух, че си спрял да се заяждаш с определен влиятелен член на благородническото съсловие. Бях изненадан, че най-сетне си решил да не разлайваш повече кучетата, когато са се укротили.

— Стига, Уил — възпротиви се Симон. — Амброуз не се е укротил. Той е бясно куче, което заслужава да бъде убито.

— По-скоро прилича на разярена мечка — каза Уилем, — която явно си твърдо решен да мушкаш с горяща пръчка.

— Как можеш да говориш така? — разпалено възрази Сим. — През двете ти години като писар някога наричал ли те е другояче освен „мръсен шим“? А спомняш ли си онзи път, когато почти ме ослепи, като смеси солите ми? За да изхвърли „топката от сливи“ от организма си, на Квоте ще са му нужни…

Уил вдигна ръка и кимна, за да признае правотата на думите на Симон.

— Знам, че това е истина, и точно затова позволих да бъда въвлечен в тази глупост. Просто исках да го отбележа. — Той ме погледна. — Осъзнаваш, че прекалено много се занимаваш с това момиче Дена, нали?

> 21.

> Работа на парче

Болката в колената ми попречи да спя добре тази нощ. Така че когато в прозореца ми се появиха първите бледи отблясъци на зората, аз се отказах от съня, облякох се и бавно и мъчително отидох до покрайнините на града, за да потърся кора от върба, която да дъвча. По пътя открих още няколко нови натъртвания, които не бях видял миналата нощ.

Ходенето беше истинска агония, но бях доволен, че съм излязъл в ранния сутрешен сумрак, когато улиците са още пусти. Със сигурност щеше доста да се говори за суматохата в „Златното пони“ от миналата нощ. Ако някой ме видеше да куцам, щеше много лесно да стигне до правилния извод.

За щастие от разходката сковаността в краката ми отслабна, а върбовата кора смекчи болката. Когато слънцето изгря напълно, вече се чувствах достатъчно добре да се появя на обществено място. И така, отправих се към Рибарника, като се надявах да получа няколко часа работа на парче, преди да дойде време за „симпатията за експерти“. Трябваше да започна да изкарвам пари за таксата за обучение за следващия семестър и за заема от Деви, както и за превръзки и за нова риза.

* * *

Когато пристигнах в Ателието, Джаксим го нямаше, но познавах студента, който беше на негово място. Влязохме в Университета по едно и също време и леглата ни бяха в съседство за краткото време, което прекарах в Мюз. Харесвах го. Той не беше от благородниците, които се мотаеха безгрижно насам-натам и разчитаха на името и парите на своя род. Родителите му бяха търговци на вълна и той работеше, за да плаща таксата си за обучение.