Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Всеки, който има уши да те чуе — отвърнах аз — и очи да те види.

Дена сведе поглед и косата й се спусна над лицето като завеса.

— Много си мил — тихо рече тя, а ръцете й помръднаха някак неспокойно.

— Какво развали нещата с Келин? — попитах аз и насочих разговора към по-безопасна тема.

— Това, че прекарвам твърде много време в разговори с други господа, които ме посещават — сухо отвърна тя.

— Трябваше да му обясниш, че аз далеч не съм благородник — казах аз. — Това можеше да го успокои.

Но знаех, че не аз бях проблемът. Бях успял да я посетя само веднъж. Дали Амброуз не беше този, който я е посещавал? Лесно можех да си го представя как седи в богато обзаведената стая, а проклетата му шапка е небрежно закачена на стола, докато пие топъл шоколад и разказва шеги.

Ъгълчетата на устните на Дена се извиха нагоре.

— Възраженията му бяха насочени предимно към Джефри — обясни тя. — Очевидно от мен се е очаквало да седя кротко и тихо, сама в своята малка кутия, докато Келин не дойде да ме потърси.

— Как е Джефри? — попитах аз от учтивост. — Успя ли да задържи в главата си повече от една мисъл едновременно?

Надявах се да я накарам да се засмее, но Дена само въздъхна.

— Успя, но нито една от тези мисли не беше особено удачна — поклати глава тя. — Дойде в Имре, за да си създаде име с поезията си, но вместо това си загуби ризата на комар.

— Тази история вече съм я чувал — отбелязах аз. — В Университета се случва непрекъснато.

— Това беше само началото — поясни тя. — Разбира се, той реши, че ще може да си върне парите обратно. Първо отиде в заложната къща. После взе пари назаем и загуби и тях. — Махна примирено с ръка. — Макар че, ако трябва да съм честна, не ги загуби на комар. Някаква кучка го измамила. Престорила се на многострадалната вдовица.

— На какво? — погледнах я озадачено аз.

Дена ми хвърли кос поглед, после сви рамене.

— Това е проста измама — отвърна тя. — Млада жена застава пред някоя заложна къща, трепереща и обляна в сълзи. Когато се появи някой богат господин, тя му разказва как е дошла в града, за да продаде годежния си пръстен, защото имала нужда от пари за данъците или за да върне дълга си на някой лихвар. — Дена нетърпеливо размаха ръце. — Подробностите нямат значение. Важно е, че когато е дошла в града, е помолила някой да заложи пръстена вместо нея, защото, разбира се, тя не знае как да се пазари.

Дена спря пред витрината на една заложна къща, а лицето й се бе превърнало в маска на страдание.

— Мислех, че мога да му се доверя! — извика с престорен глас тя. — Но той просто го заложи и след това избяга с парите! Пръстенът е ето там! — Тя посочи с драматичен жест към витрината на заложната къща, след това вдигна пръст и продължи: — За щастие обаче той е продал пръстена за част от истинската му цена. Това е семейна ценност, която струва четирийсет таланта, но заложната къща го продава за четири. — Дена се приближи до мен, сложи ръка върху гърдите ми и ме погледна с широко отворени умоляващи очи. — Ако купиш пръстена, можем да го продадем за поне двайсет таланта и аз веднага ще ти върна твоите четири. — Тя отстъпи назад и сви рамене. — Нещо в този дух.

— И как някой може да те измами така? Аз ще се усетя веднага щом отидем при оценител.

— Те не действат така. — Дена вдигна очи към небето. — Ще се договорим да се срещнем утре по обяд. Но докато пристигна, ти вече ще си купил пръстена и ще си избягал с него.

Внезапно ми просветна.

— А ти ще разделиш парите със собственика на заложната къща?

— Знаех си, че рано или късно ще се сетиш — потупа ме по рамото тя.

Виждаше ми се доста добре обмислен номер, с изключение на едно нещо.

— Изглежда, че в такъв случай за съучастник ще ти е нужен специален собственик на заложна къща, на когото да можеш да се довериш и едновременно с това да е измамник.

— Така е — съгласи се тя. — Обаче тези места обикновено са белязани.

Дена посочи горната част на вратата на близката заложна къща. Върху нея имаше поредица от знаци, които лесно можеха да бъдат сбъркани за драскотини в боята.

— А! — възкликнах аз и се поколебах за момент, преди да добавя: — В Тарбеан знаци като тези означаваха, че на такова място може безопасно да се търгува със… — опитах се да намеря подходящия израз — … стоки със съмнителен произход.

Дори Дена да бе изненадана от признанието ми, тя не го показа. Само поклати глава и отново посочи по-отблизо знаците, като местеше пръста си, докато четеше:

— Тук пише: „Надежден собственик, готов за прости измами, дели по равно.“ — Тя огледа останалата част от рамката на вратата и табелата на магазина. — Не пише нищо за търговия със съмнителни стоки.

— Никога не съм знаел как да прочета това — признах аз, хвърлих й кос поглед и предпазливо попитах: — А ти го знаеш, защото…?

— Прочетох го в една книга — саркастично отвърна тя. — Откъде мислиш, че го знам?

Тя продължи нататък по улицата. Присъединих се към нея.

— Аз обикновено не се преструвам на вдовица — някак неочаквано добави Дена. — Твърде млада съм за това. При мен е пръстенът на майка ми или на баба ми. — Тя сви рамене. — Импровизираш според случая.

— А ако господинът е честен? — попитах аз. — Ако се появи на обяд с желание да ти помогне?

— Не се случва често — отвърна тя с крива усмивка. — На мен ми се е случвало само веднъж. Това ме свари напълно неподготвена. Сега вече предварително уговарям нещата със собственика, просто за всеки случай. С удоволствие бих измамила някое алчно копеле, което се опитва да се възползва от бедно момиче. Но няма да взема парите на някой, който иска да помогне. — Изражението й стана мрачно. — За разлика от кучката, която е докопала Джефри.

— Той се е появил на обяд, нали?

— Разбира се, че го е направил — отвърна тя. — „Няма нужда да ми връщате парите, госпожице. Отидете да спасите семейната си ферма.“ — Дена прокара ръце през косата си и вдигна поглед към небето. — Ферма! В това дори няма никакъв смисъл! Защо една фермерска жена би имала диамантена, огърлица? — Тя ми хвърли поглед. — Защо свестните мъже са такива идиоти с жените?

— Той е благородник — рекох аз, — не може ли просто да пише на родителите си?

— Никога не е бил в добри отношения със семейството си — отвърна тя. — Сега пък още повече. В последното писмо, което получи, нямаше никакви пари, само му съобщаваха вестта, че майка му е болна.

Нещо в гласа й ме накара да наостря уши.

— Колко болна? — попитах аз.

— Болна — отвърна Дена, без да вдигне поглед. — Много болна. И, разбира се, той вече е продал коня си и не може да си позволи да плати пътуването с кораб. — Тя въздъхна отново. — Това е като да гледаш някоя от онези ужасни драми за техлините. „Да избереш лошия път“ или нещо от сорта.

— Ако случаят е такъв, единственото, което трябва да стори, е да попадне в някоя църква в края на четвърто действие — отбелязах аз. — Там ще се моли, ще си научи урока и ще изживее останалата част от дните си като непорочно и добродетелно момче.

— Щеше да е различно, ако беше дошъл при мен за съвет. — Тя махна обезсърчено с ръка. — Но не, отби се едва след това, за да ми каже какво е направил. Лихварят от сдружението му отрязва кредита и какво прави той?

Стомахът ми се сви.

— Отива при гаелет — предположих аз.

— И на всичкото отгоре беше доволен, когато ми го съобщи. — Дена ме погледна с отчаяно изражение. — Сякаш най-сетне бе намерил изход от цялата каша, в която се е забъркал. — Тя потрепери и посочи към една малка градина. — Да влезем тук. Тази вечер има повече вятър, отколкото очаквах.

Оставих калъфа с лютнята и свалих плаща си.

— Ето, вземи, на мен ми е добре и без него.

За миг Дена сякаш смяташе да възрази, но после се уви с него.

— А казваш, че не си благородник — укори ме тя.

— Не съм — потвърдих аз. — Просто знам, че ще мирише по-добре, след като ти си го носила.

— А — разбиращо отвърна тя. — И след това ще го продадеш на някоя парфюмерия и ще направиш състояние.

— Такъв беше планът ми от самото начало — признах аз, — хитър и коварен. Всъщност съм повече крадец, отколкото благородник.

Седнахме на пейка на завет от вятъра.

— Мисля, че си загубил една закопчалка — отбеляза тя.

Погледнах към калъфа на лютнята си. Тесният му край зееше отворен, а желязната катарама липсваше.

Въздъхнах и разсеяно протегнах ръка към един от вътрешните джобове на плаща си.

Дена издаде тих звук. Нищо кой знае какво — просто се сепна, пое си рязко дъх и вдигна поглед към мен, а очите й бяха големи и тъмни на лунната светлина.

Дръпнах ръката си назад като попарен и запелтечих някакво извинение.

Дена се засмя.

— Получи се доста неудобно — каза тя тихо сякаш на себе си.

— Съжалявам — побързах да се извиня аз. — Просто не мислех. Имам малко тел, която мога да използвам, за да затворя калъфа за момента.