Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Добре — рече най-сетне Коб и вдигна поглед към Греъм. — Добре е, че ни извика. — Той видя физиономията на момчето и изсумтя. — Изглеждаш така, сякаш току-що си убил котката си, момче. Овнешкото трябва да бъде закарано на пазара. Шеп знаеше това. Той няма да ти се сърди, задето си направил онова, което е трябвало да бъде направено. — Протегна се и потупа ковашкия чирак по гърба. — Всички заедно ще пийнем, за да го изпратим както подобава. Това е важното. Онова, което ще се случи тази вечер в църквата, не е нищо повече от свещеническо опяване. Ние можем да се сбогуваме с него по-добре. — Погледна зад бара. — Донеси ни от любимото му, Коте.

Съдържателят вече се бе захванал за работа, подготвяше дървени халби и ги пълнеше с тъмна бира от една по-малка бъчвичка зад бара.

Стария Коб вдигна своята халба и останалите го последваха.

— За нашия Шеп.

Греъм заговори пръв:

— Когато бяхме деца, си счупих крака по време на лов. Казах му да изтича за помощ, но той не искаше да ме остави. Благодарение на упоритостта си измайстори шейна от каквото му попадна подръка. Влачи ме по целия път обратно до дома.

Всички отпиха.

— Той ме запозна с моята госпожа — рече Джейк. — Не знам дали някога му благодарих както трябва за това.

— Когато бях болен от загърлица, той идваше да ме вижда всеки ден — обади се Картър. — Не бяха много хората, които го правеха. Освен това ми носеше супа, приготвена от жена му.

Всички отпиха отново.

— Беше добър с мен в началото, когато дойдох тук — сподели ковашкият чирак. — Разправяше ми шеги. А веднъж съсипах теглича на каруцата му, който ми бе донесъл да поправя, но той така и не каза за това на майстор Кейлъб. — Младежът преглътна мъчително и се огледа нервно наоколо. — Наистина го харесвах.

Всички отпиха.

— Беше по-смел от всички нас — рече Коб. — Беше първият, който заби ножа си в оня мъж миналата нощ. Ако тоя копелдак беше нормален, това щеше да е краят му. — Гласът на Коб леко потрепери и за миг той изглеждаше дребен, уморен и много стар. — Но се оказа, че не е така. В днешно време не е добре човек да е храбрец, ала въпреки това той беше такъв. Иска ми се аз да бях по-смел и сега да съм мъртъв, а той да си е у дома и да целува младата си жена.

Останалите му отвърнаха с тихо мърморене и всички изпиха до дъно халбите си. Греъм леко се закашля, преди да остави своята върху плота.

— Не знам какво да кажа — тихо рече ковашкият чирак.

— Справи се добре, момче — потупа го Греъм по гърба и се усмихна.

Съдържателят се прокашля и очите на всички се обърнаха към него.

— Надявам се да не решите, че съм твърде нахален — започна той. — Не го познавах толкова добре, колкото вие. Недостатъчно добре за първия тост, но може би достатъчно за втория. — Съдържателят си играеше с връзките на престилката си, сякаш смутен, че изобщо е заговорил за това. — Знам, че е рано, но много бих искал да пийнем заедно по една „кръгла“ уиски в памет на Шеп.

Чу се одобрителен шепот, така че съдържателят извади чаши изпод плота и се захвана да ги пълни. Не използваше бутилка, а сипваше от една от масивните бъчви, които стояха върху тезгяха зад бара. Това уиски беше по пени глътката, така че групата вдигна чашите си с още по-голяма сърдечност и желание от обичайното.

— Какъв тогава ще бъде този тост? — попита Греъм.

— За края на една изключително неприятна година? — предложи Джейк.

— Това не е тост — измърмори Стария Коб.

— За краля? — вметна Аарон.

— Не — с изненадващо твърд глас се възпротиви червенокосият и вдигна чашата си. — За старите приятели, които заслужаваха нещо по-добро от онова, което получиха.

Мъжете от другата страна на бара кимнаха тържествено и надигнаха чашите си.

— В името на бога и неговата дама, това уиски си го бива! — с уважение отбеляза Стария Коб с леко насълзени очи. — Ти си порядъчен човек, Коте, и аз се радвам, че те познавам.

Ковашкият чирак остави чашата си, но тя се катурна встрани и се изтъркаля по плота. Той я улови, преди да падне от ръба, обърна я на обратно и огледа подозрително кръглото й дъно.

Джейк се изсмя с гръмогласния си фермерски смях при озадачения вид на момчето, а Картър внимателно постави своята чаша с дъното нагоре върху плота.

— Не знам как е в Раниш — обърна се Картър към младежа, — но тук неслучайно им викаме „кръгли“.

Ковашкият чирак изглеждаше доста засрамен и обърна своята „кръгла“ с дъното нагоре, както и останалите чаши върху плота. Съдържателят му се усмихна насърчително, преди да събере чашите и да изчезне в кухнята.

— Добре тогава — енергично рече Стария Коб и потри ръце. — Когато двамата се върнете от Баедн, ще прекараме цялата вечер заедно. Но времето няма да ме чака, а и не се съмнявам, че семейство Орисон нямат търпение да тръгнат на път.

След като групата излезе от „Пътният камък“, Квоте се появи от кухнята и се върна на масата, където седяха Баст и Летописеца.

— Харесвах Шеп — тихо призна Баст. — Коб може и да е свадлив старец, но знае за какво говори през по-голямата част от времето.

— Коб не знае и половината от истината — не се съгласи Квоте. — Снощи ти беше този, който спаси всички. Ако не беше ти, онова нещо щеше да овършее стаята като фермер по време на жътва.

— Това просто не е вярно, Реши — възпротиви се Баст с искрена обида в гласа. — Ти щеше да го спреш. Това ти е работата.

В отговор на думите му съдържателят сви рамене, тъй като не желаеше да влиза в спор. Баст стисна гневно устни и присви очи.

— И все пак — меко каза Летописеца, прекъсвайки ги, преди напрежението да е станало твърде голямо — Коб е прав — постъпката на Шеп беше смела. Трябва да уважаваш това.

— Не, не трябва — отвърна Квоте. — Коб беше прав за едно — времената не са такива, че човек да проявява смелост. — Той махна с ръка на Летописеца да вземе перото си. — Въпреки това и на мен ми се иска да бях по-смел, а сега Шеп да си беше у дома, за да целуне младата си жена.

> 18.

> Вино и кръв

Накрая Уил и Сим ме измъкнаха от топлата прегръдка на Архива. Борех се и ги проклинах, но те бяха непреклонни и убедителни, така че тримата храбро се изправихме срещу поривите на неприятно хладния вятър по пътя за Имре.

Отидохме в „Еолиан“ и се настанихме на маса близо до източната камина, откъдето можехме да наблюдаваме сцената и едновременно с това да си нагреем гърбовете. След едно-две питиета усетих как силният ми копнеж по книгите избледнява и постепенно се притъпява. Тримата разговаряхме, играехме карти и накрая започнах да се забавлявам, въпреки че без съмнение Дена беше тук някъде, увиснала на ръката на Амброуз.

След няколко часа седях облегнат на стола си и дремех на топлината от близкия огън, докато Уил и Сим спореха дали върховният крал на Модег е истинският управляващ монарх или просто фигурант. Почти бях заспал, когато върху масата ни тропна тежка бутилка, последвана от деликатното звънтене на чаши за вино.

До нас стоеше Дена.

— Престори се, че си ме чакал. Аз съм закъсняла и ти си разстроен — тихо прошепна тя.

С мъка се изправих на стола си и примигнах в опит да фокусирам погледа си и да се събудя.

Сим с готовност прие предизвикателството.

— Мина цял час — свирепо се намръщи той и потропа силно с пръсти по масата. — Не си мисли, че като ме почерпиш напитка, това ще реши въпроса. Искам извинение.

— Вината не е изцяло моя — оправда се Дена със силно смутен вид, обърна се и посочи към бара.

Погледнах в посоката, която сочеше, разтревожен, че ще видя Амброуз да стои там и да ме наблюдава самодоволно с проклетата си шапка. Но видях само един оплешивяващ сийлдишки мъж. Той ни отправи кратък поклон — нещо средно между потвърждение и извинение.

Сим го погледна намръщено, след това се обърна към Дена и неохотно посочи празния стол срещу мен.

— Чудесно. Ще играем ли на ъгли или не? — попита той.

Дена се отпусна на стола с гръб към залата. След това се наведе и целуна Симон по челото.

— Отлично се справи — похвали го тя.

— Аз също се намръщих — рече Уилем.

Дена плъзна бутилката към него.

— И за награда можеш да налееш. — Тя сложи чаши пред всеки от нас. — Това е подарък от извънредно настоятелния ми ухажор. — Въздъхна раздразнено. — Винаги държат да ми подарят нещо. — Изгледа ме замислено. — Странно мълчалив си днес.

Потрих лицето си с ръка.

— Не очаквах да те видя тази вечер — признах аз. — Когато дойде, бях почти задрямал.

Уилем наля от бледорозовото вино и раздаде чашите, докато Дена разглеждаше надписа, гравиран върху бутилката.

— Сербеор — замечтано прочете тя. — Дори не знам дали е от добра реколта.

— Всъщност не е — сухо отбеляза Симон, като вдигна чашата си. — Сербеор е в Атуран. Само вината от Винтас имат реколта, ако трябва да сме точни.

Той отпи от виното.

— Наистина ли? — попитах аз и погледнах своята чаша.