Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

„Томове“ беше като някоя обществена градинка. Всеки студент можеше свободно да влиза и да чете книгите, които бяха подредени на рафтовете там. Или пък можеше да попълни заявка до писарите, които неохотно щяха да отидат в Книгохранилището, за да намерят ако не точно исканата книга, то поне нещо близко до нея.

Но в Книгохранилището се съдържаше по-голямата част от Архива. Тук всъщност живееха книгите. И точно както във всеки град, имаше добри и лоши съседи.

В добрите квартали всичко беше правилно организирано и каталогизирано. На тези места информацията от регистъра би те отвела точно до търсената книга — толкова просто, сякаш някой ти я е посочил с пръст.

Но имаше и лоши квартали. Това бяха части от Архива, които бяха забравени или занемарени, или пък в момента в тях просто беше твърде трудно да се въведе ред. Тези места бяха систематизирани според стари каталози или за тях нямаше никакъв каталог.

Имаше цели стени от рафтове, наподобяващи уста с липсващи зъби, където отдавна умрели писари бяха използвали книгите от някой стар каталог и ги бяха подредили по системата, която е била модерна по тяхно време. Преди трийсет години цели два етажа бяха минали от добрите квартали в лошите, когато регистрите на Ларкин били изгорени от конкурентна фракция писари.

И, разбира се, там беше и вратата с четирите плочи. Тайната в сърцето на града.

Беше хубаво човек да се разхожда в добрите квартали. Беше приятно да потърсиш книга и да я намериш точно където трябва да бъде. Беше лесно, успокояващо и бързо.

Но лошите квартали бяха очарователни. Книгите там бяха прашасали и неупотребявани. Когато човек отвореше някоя от тях, можеше да прочете думи, до които други очи не се бяха докосвали от стотици години. Там, измежду боклуците, имаше съкровища.

На такива места търсех информация за чандрианите.

Дирех часове и дни наред. До голяма степен причината да дойда в Университета бе, защото исках да открия истината за тях. Сега, когато най-сетне имах достъп до Архива, си наваксвах за времето, което бях изгубил.

Но въпреки дългите часове търсене не намирах почти нищо. Имаше няколко книги с детски приказки, в които чандрианите участваха в дребни пакости, като да откраднат пай или да накарат млякото да прокисне. В някои нравоучителни атурански пиеси пък описваха, че те се пазарят като демони.

Тук-там из тези истории имаше някои истински факти, но нищо, което вече да не знам. Чандрианите бяха прокълнати. Знаците за тяхното присъствие бяха син пламък, гниене, ръжда и хлад във въздуха.

Търсенето ми се затрудняваше допълнително от обстоятелството, че не можех да поискам помощ от никого. Ако се разпространяха слухове, че си губя времето в четене на детски истории, това нямаше да подобри репутацията ми.

Което е по-важното, едно от малкото неща, които знаех за чандрианите, бе, че те ожесточено унищожават всяко познание за съществуването си. Бяха избили трупата ми, защото баща ми пишеше песен за тях. В Требон бяха усмъртили всички присъстващи на едно сватбено тържество само защото някои от гостите бяха видели техни рисунки върху парче старинна керамика.

Като се вземат предвид всички тези факти, разговорите за чандрианите не изглеждаха никак мъдър ход.

И така, започнах свое собствено дирене. След няколко дни изоставих надеждата, че ще открия нещо толкова полезно като книга за чандрианите или пък някоя по-съществена монография. Въпреки това продължавах да чета с надеждата да намеря късче истина, скрито някъде. Някакъв факт или загатване. Каквото и да е.

Но в детските истории няма кой знае какви подробности, а онова, на което се бях натъкнал в тях, очевидно беше измишльотина. Къде живееха чандрианите? В облаците, в мечтите. В замък, направен от карамелизирана захар. Какви бяха техните знаци? Гръмотевица, потъмняване на луната. В една приказка дори се споменаваха дъгите. Кой би написал нещо подобно? Защо е решил да плаши децата с дъгите?

Имената им бяха по-лесни за намиране, но очевидно бяха откраднати от други източници. Почти всички бяха имена на демони, споменавани в „Книгата на пътя“ или в някоя пиеса — предимно „Даеоника“. Една досадна алегорична история назоваваше чандрианите с имената на седем добре известни императори от дните на атуранската империя. Това поне ме накара да се разсмея за кратко, макар и горчиво.

Накрая открих тънък том, наречен „Книгата на тайните“, погребан дълбоко в Мъртвите регистри. Беше странна книга, подредена като сбирка от басни, но написана като детски буквар. Имаше картинки на приказни създания като великани човекоядци, троли и денерлинги. Към всяко обяснение имаше рисунка, съпътствана от кратко и блудкаво стихотворение.

Разбира се, текстът за чандрианите бе единственият без картинка. Вместо това имаше само страница с декоративна рамка. Придружаващото я стихотворение бе напълно безполезно:

P>

Чандриани бродят по цялата земя,

но не оставят никаква следа.

Те тайните си здраво пазят,

но не драскат, хапят и не мразят.

Не нападат в тъмен час,

дори са доста мили с нас.

Идват и си отиват в миг,

като светкавица или сподавен вик.

P$

Колкото и дразнещо да бе да прочета подобно нещо, от него ставаше пределно ясно, че за останалата част от света чандрианите не бяха нищо повече от детски приказки, които не са по-реални от шамбълите или еднорозите.

Разбира се, аз мислех другояче. Бях ги виждал със собствените си очи. Бях говорил със Синдер с черните очи. Бях видял как около Халиакс се разстила сянка като мантия.

И така, продължих с безплодното си търсене. Нямаше значение какво мисли останалата част от света. Знаех истината и не бях човек, който се отказва лесно.

* * *

Свикнах с ритъма на новия семестър. Както и преди, посещавах часовете и свирех в „При Анкер“. Но по-голямата част от времето си посвещавах на Архива. Толкова дълго бях мечтал за него, че сега фактът, че мога да вляза през вратите му, ми се виждаше почти като нещо свръхестествено.

Дори това, че все така не успявах да открия никаква реална информация за чандрианите, не можеше да развали преживяването. По време на търсенето ми все повече се разсейвах от другите книги, които откривах. Написана на ръка медицинска книга за билки с акварелни рисунки на различни растения. Малка книга с четири пиеси, за които никога преди това не бях чувал. Забележително интересна биография на Хевред Предпазливия.

Прекарвах цели следобеди в леговищата за четене, забравях да се храня и пренебрегвах приятелите си. На няколко пъти се оказвах последният студент, напускащ Архива, преди писарите да заключат вратите за през нощта. Бих останал да спя там, ако това беше позволено.

В някои дни, ако графикът ми беше твърде натоварен, за да вмъкна в него дълъг промеждутък от време за четене, просто отивах до Книгохранилището за няколко минути между часовете.

Бях толкова заслепен от новите си права, че в продължение на много дни не прекосих реката, за да отида до Имре. Когато се върнах в „Прошареният мъж“, носех със себе си визитна картичка, която бях измайсторил от парче стар пергамент. Мислех си, че Дена ще намери това за забавно.

Но щом пристигнах, досадният портиер в приемната на „Прошареният мъж“ ми обясни, че не може да занесе картичката ми, тъй като младата дама вече не живее тук. Каза ми и че не може да й предаде съобщение от мен, както и че не знае къде е отишла.

> 15.

> Интересен факт

Елодин влезе в залата за лекции с почти час закъснение. Дрехите му бяха покрити с петна от трева, а в косата му се бяха оплели изсъхнали листа. Той се усмихваше.

В този ден го чакахме само шестима. Джарет не се беше появявал за последните две занятия. Като се имат предвид язвителните коментари, които бе направил, преди да изчезне, малко се съмнявах, че изобщо ще се върне.

— Сега — извика Елодин без всякакво предисловие — казвайте!

Това беше най-новият му начин да ни губи времето. В началото на всяка лекция искаше да му кажем някой интересен факт, който никога преди това не беше чувал. Разбира се, самият Елодин беше единственият арбитър за това кое е интересно и ако първият факт, който му кажехме, не отговореше на изискванията му или ако вече го знаеше, той искаше да му казваме нови и нови неща, докато накрая не научеше нещо, което да му се стори забавно.

— Давай! — посочи той Брийн.

— Паяците могат да дишат под вода — бързо отвърна тя.

— Добре — кимна Елодин и погледна към Фентон.

— На юг от Винтас има река, която тече в погрешната посока — рече Фентон. — Тя е соленоводна и тече от морето Сентхе към вътрешността.

— Това вече го знам — поклати глава Елодин.

Фентон погледна към листа пред себе си.

— Император Венторан някога приел закон…

— Скучно — прекъсна го Елодин.

— Ако изпиеш повече от два литра и половина солена вода, ще повърнеш? — пробва пак Фентон.