Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown
Шрифт:
Интервал:
Закладка:
Лорен премести невъзмутимия си поглед върху мен и след това го насочи отново към Елодин.
— Вярно е.
— Ами, пусни го отново вътре — подкани го Елодин. — Трябва да чете разни неща. Вече си му дал урок.
— Той е безразсъден — отвърна Лорен с равен тон. — Планирах забраната да продължи година и един ден.
— Да, да, това е много традиционно — въздъхна Елодин. — Защо не му дадеш втори шанс? Аз ще гарантирам за него.
Лорен ме изгледа продължително. Опитах се да придобия възможно най-отговорен вид, което не беше много лесно, като се имаше предвид, че се намирах на покрива посред нощ.
— Много добре — отвърна Лорен, — но само в „Томове“.
— „Гробниците“ са за некадърните глупаци, които не могат да си сдъвчат сами и храната — презрително заяви Елодин. — Моето момче е ре'лар. Той струва колкото двайсет от тях! Трябва да изследва Книгохранилището и да открие всякакви безполезни неща.
— Не се безпокоя за момчето — отвърна Лорен с невъзмутимо спокойствие. — Безпокоя се за самия Архив.
Елодин се протегна, сграбчи ме за рамото и ме бутна леко напред.
— Какво ще кажеш за това? Ако го хванеш пак да прави някоя лудория, ще ти позволя да му отрежеш палците. Това би трябвало да послужи за пример, не мислиш ли? — предложи той.
Лорен бавно огледа двама ни. След това кимна.
— Много добре — каза той и затвори прозореца си.
— Готово. — Елодин широко разтвори ръце.
— Какво, по дяволите, искате да кажете? — попитах аз, като свих и разпуснах пръстите на ръцете си. — Аз… Какво, по дяволите…
— Какво? — озадачено ме изгледа Елодин. — Вече можеш да влизаш вътре. Проблемът е решен.
— Не можете просто така да му предложите да ми отреже палците! — възразих аз.
Той повдигна вежди.
— Да не би да смяташ пак да нарушиш правилата? — остро попита той.
— Какв… Не. Но…
— Тогава няма за какво да се безпокоиш — отсече той, след което се обърна и продължи нагоре по наклонения покрив. — Поне може би е така. Все пак, ако бях на твое място, щях да внимавам. Така и не се научих да разбирам кога Лорен се шегува.
* * *
Веднага щом се събудих на следващия ден, отидох до канцеларията на касиера и уредих сметката си с Рием, мъжа с изпито лице, който се занимаваше с финансите на Университета. Платих му спечелените с труд девет таланта и половина и си осигурих мястото в Университета за още един семестър.
След това отидох в „Регистри и списъци“, където се записах за наблюдение в Медика, както и на физиогномия* и медицина. Следващият предмет беше „Металургия на желязото и медта“ с Камар в Рибраника. Накрая записах „Симпатия за експерти“ с Елкса Дал.
[* Наука, занимаваща се с определяне на характера и личността на човека в зависимост от особеностите на външния вид и особено на лицето му. — Бел.прев.]
Едва тогава осъзнах, че не знам наименованието на предмета на Елодин. Прелистих регистъра, докато не забелязах името на магистъра, след което плъзнах пръста си до мястото, където наименованието бе записано с прясно тъмно мастило — „Увод към това как да не бъдеш глупаво магаре“.
Въздъхнах и записах името си на единствения празен ред отдолу.
> 12.
> Спящото съзнание
Когато на следващата сутрин се събудих, първата ми мисъл бе за занятията при Елодин. Усетих трепет на вълнение в стомаха си. След дългите месеци опити да накарам магистъра на имената да ме наставлява, накрая бях получил възможност да изучавам даването на имена. Истинската магия. Магията на Таборлин Великия.
Но първо работата, а после забавлението. С дълга към Деви, който тежеше на плещите ми, трябваше да намеря време за няколко часа работа в Рибарника.
* * *
Щом влязох в работилницата на Килвин, познатият шум, идващ от стотиците заети ръце, ми прозвуча като музика. Макар да бе опасно място, работилницата ми действаше странно успокоително. Мнозина студенти се възмущаваха от бързото ми издигане в редиците на Арканум, но си бях спечелил неохотното уважение на повечето от останалите изобретатели.
Видях Манет, който работеше близо до пещите, и заобиколих заетите работни маси, за да стигна до него. Той винаги знаеше коя работа е най-добре платена в момента.
— Квоте!
Огромната стая утихна, аз се обърнах и видях магистър Килвин, който стоеше на прага на своя кабинет. Повика ме с бързо махване на ръка и влезе обратно в стаята си.
Залата бавно се изпълни отново с шум и студентите се върнаха към работата си, но усещах как очите им ме следят, докато се провирах между масите на път към кабинета на магистъра.
Когато се приближих, през широкия прозорец на стаята му видях Килвин да пише върху монтирана на стената плоча. Беше петнайсет сантиметра по-висок от мен, с гърди като бъчва. От дългата щръкнала брада и тъмните очи изглеждаше по-едър, отколкото всъщност е.
Почуках учтиво на касата на вратата, Килвин се обърна и остави тебешира.
— Ре'лар Квоте. Влез и затвори вратата.
Разтревожен, влязох в стаята и дръпнах вратата след себе си. Дрънченето и грохотът спряха толкова внезапно и напълно, че реших, че Килвин сигурно е направил някоя хитра сигалдрия, за да заглуши шума. В стаята настъпи почти зловеща тишина.
Килвин взе лист хартия от ъгъла на работната си маса.
— Чух нещо обезпокоително — започна той. — Преди няколко дни в Ателието дошло едно момиче. Търсела младия мъж, който й продал амулет. — Той ме погледна право в очите. — Знаеш ли нещо за това?
Поклатих глава.
— Какво е искала?
— Не знаем — отвърна Килвин. — По това време в Ателието работел е'лир Базил. Той каза, че момичето било младо и доста отчаяно. Тя търсела… — той сведе поглед към листа — млад магьосник. Не знаела името му, но го описала като млад, червенокос и хубав.
Килвин остави листа.
— Базил обясни, че докато говорели, тя все повече се разстройвала. Изглеждала уплашена и когато се опитал да научи името й, избухнала в плач и избягала. — Той кръстоса огромните си ръце пред гърдите и ме погледна строго. — Така че те питам направо — продавал ли си амулети на млади жени?
Въпросът ме свари неподготвен.
— Амулети? — попитах аз. — Амулети за какво?
— Това отговаря на въпроса ми — мрачно отбеляза Килвин. — Амулети за любов или късмет, които да помогнат на някоя жена да се сдобие с дете или да избегне това. Амулети срещу демони и подобни неща.
— Могат ли да бъдат направени такива амулети? — поинтересувах се аз.
— Не — твърдо отвърна Килвин. — Точно затова не ги и продаваме. — Тъмните му очи се втренчиха в мен. — И така, питам те отново — продавал ли си амулети на невежи граждани?
Бях толкова неподготвен за това обвинение, че не се сещах какъв разумен отговор да дам в своя защита. После си помислих колко абсурдно звучи всичко това и избухнах в смях.
Килвин присви очи.
— Това не е смешно, ре'лар Квоте. Не само че тези неща са изрично забранени от Университета, но студент, който продава фалшиви амулети… — Килвин не довърши и поклати глава. — Това означава, че има сериозен недостатък в характера.
— Магистър Килвин, погледнете ме — казах аз и хванах ризата си, — ако лъжех лековерните граждани, за да им взема парите, нямаше да се налага да нося домашно платно втора ръка.
Килвин ме погледна така, сякаш за пръв път забелязва дрехите ми.
— Вярно е — съгласи се той, — но човек също така би си помислил и че студент, който разполага с по-малко средства, би бил по-изкушен да направи подобно нещо.
— Мислил съм за това — признах аз. — С парче желязо, струващо едно пени, и десет минути време за лесна сигалдрия бих могъл да направя медальон, който да е студен при докосване. Не би било трудно да се продаде нещо такова — свих рамене аз, — но съм напълно наясно, че това ще бъде счетено за „измамна доставка“. Не бих рискувал нещо такова.
— Един член на Арканум избягва такова поведение, защото е нередно — намръщи се Килвин, — а не защото рискът е твърде голям.
— Магистър Килвин — отчаяно се усмихнах аз, — ако толкова не вярвахте в моралните ми устои, нямаше да водим този разговор.
— Признавам, че не бих очаквал нещо такова от теб. — Изражението на лицето му се посмекчи и той леко ми се усмихна. — Но и преди са ме изненадвали. Би било небрежност от моя страна да не проучвам такива неща.
— Това момиче да се оплаче от амулета ли е дошло? — попитах аз.
— Не — поклати глава Килвин. — Както казах, не е оставила съобщение. Но недоумявам защо иначе едно отчаяно младо момиче с амулет би дошло да те търси, като знае как изглеждаш, но не и как се казваш. — Той повдигна вежди към мен, превръщайки думите си във въпрос.
— Искате ли честното ми мнение, магистър Килвин? — въздъхнах аз.
При тези думи Килвин отново повдигна вежди.
— Винаги съм го искал, ре'лар Квоте.
— Предполагам, че някой се опитва да ми създаде неприятности — казах аз.
В сравнение с упояването ми с алхимична отрова, разпространяването на слухове би било направо благовъзпитано поведение от страна на Амброуз.