Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Малко след това Брийн вдигна ръка. Но осъзна, че жестът й беше безсмислен, тъй като Елодин беше още с гръб към нас.

— Магистър Елодин? — попита колебливо тя. — Коя трябва да прочетем?

Той погледна през рамо, без изобщо да спира да пише.

— Не ме е грижа — отвърна той, очевидно раздразнен. — Изберете една. Останалите можете да прегледате надве-натри. Вижте картинките. Ако не друго, то поне ги помиришете.

Той отново се обърна към плочата за писане.

Седмината се спогледахме. Единственият звук в стаята беше потропването на тебешира на Елодин.

— Коя от тях е най-важната? — попитах аз.

Елодин издаде звук на възмущение.

— Не знам — отвърна той. — Не съм ги чел. — Написа на плочата „Ен темерант воистра“ и го огради с кръгче. — Дори не знам дали тази изобщо я има в Архива. — Сложи въпросителна срещу нея и продължи да пише. — Ще ви кажа следното — всички тези книги ги няма в „Томове“. Уверих се в това. Ще трябва да ги търсите в Книгохранилището. Ще трябва сами да си ги заслужите.

Той дописа последното заглавие, отстъпи крачка назад и кимна сам на себе си. Книгите бяха общо двайсет и две. Той нарисува звездички срещу три от тях, подчерта две други и нарисува тъжно лице срещу последната от списъка.

След това си тръгна — излезе от стаята, без да каже нито дума повече, и ни остави да разсъждаваме за природата на имената и да се чудим в какво сме се забъркали.

> 13.

> Ловът

Твърдо решен да направя добро впечатление в часовете на Елодин, аз намерих Уилем и се споразумях с него в замяна на бъдещи почерпки да ми помогне да се ориентирам в Архива.

Вървяхме заедно по павираните улици на Университета под напорите на силния вятър, а от другата страна на двора над нас се възправяше сградата без прозорци — Архивът. Думите „Ворфелан рхината морие“ бяха издълбани в камъка над масивните каменни врати.

Когато наближихме, осъзнах, че ръцете ми са плувнали в пот.

— В името на бога и неговата дама, почакай за миг! — извиках аз и спрях.

Уил ме погледна и повдигна вежди.

— Нервен съм като някоя начинаеща уличница — обясних аз, — просто ми дай малко време.

— Каза, че Лорен е вдигнал забраната си преди два дни. Мислех, че ще влезеш вътре веднага щом получиш разрешение.

— Чаках да променят регистрите. — Обърсах влажните си длани в ризата. — Знам, че нещо ще се случи — неспокойно казах аз. — Името ми няма да е в книгата или зад бюрото ще бъде Амброуз, а аз ще получа някой пристъп от сливовия наркотик и ще го сграбча, крещейки, за гърлото.

— Бих искал да видя това — отбеляза Уил, — но Амброуз не е на работа днес.

— Това все пак е нещо — признах аз, леко се поотпуснах и посочих думите над вратата. — Знаеш ли какво означава това?

Уил хвърли поглед към надписа горе.

— Желанието за познание оформя човека — отвърна той — или нещо подобно.

— Харесва ми. — Поех дълбоко дъх. — Добре. Да вървим.

Отворих огромните каменни врати и влязох в малкото преддверие, след което Уил отвори вътрешните врати и се озовахме в чакалнята. В средата на стаята имаше огромно дървено бюро с няколко големи, подвързани в кожа регистри, разтворени върху него. Внушителни врати водеха в различни посоки.

Зад бюрото седеше Фела. Къдравата й коса беше събрана назад в опашка. От червената светлина на симпатичните лампи изглеждаше различна, но не по-малко красива. Тя се усмихна.

— Здравей, Фела — поздравих я аз, като се опитах да не звуча толкова нервно, колкото се чувствах. — Чух, че отново съм записан в хубавите книги на Лорен. Би ли проверила дали ме има?

Тя кимна и запрелиства регистъра пред себе си. Лицето й светна и тя посочи едно място. След това изражението й помръкна.

Изпитах неприятно чувство в стомаха си.

— Какво има? — попитах аз. — Нещо не е наред ли?

— Не — отвърна тя, — всичко е наред.

— Изглеждаш така, сякаш нещо не е наред — промърмори Уил. — Какво пише?

Фела се поколеба, след което завъртя книгата, така че да прочетем какво пише — „Квоте, син на Арлиден, червена коса, светъл тен, млад.“ Съвсем наблизо, в полето, с различен почерк бе написано „копеле от Рух“.

— Точно така — ухилих й се аз. — Мога ли да вляза?

Фела кимна.

— Имате ли нужда от лампи? — попита тя и отвори едно чекмедже.

— Аз имам — отвърна Уил, който вече записваше името си в отделен регистър.

— И аз си имам — казах аз и извадих малката си лампа от един джоб на плаща.

Фела отвори регистъра за влизане и ни записа в него. Докато се подписвах, ръката ми трепереше и плъзна писеца така, че той разля мастило по страницата, а аз умрях от срам.

Фела го попи и затвори книгата. Усмихна ми се.

— Добре дошъл обратно — приветства ме тя.

* * *

Оставих Уилем да ме води през Книгохранилището и се постарах да изглеждам достатъчно смаян.

Не беше никак трудно да се преструвам. Макар че от известно време имах достъп до Архива, бях принуден да се промъквам из него като крадец. Държах лампата си на най-слабата настройка и избягвах централните коридори от страх случайно да не се натъкна на някого.

Всеки сантиметър от каменните стени беше покрит с рафтове. Някои коридори бяха широки и с високи тавани, докато други бяха като тесни пътеки, в които двама души едва можеха да се разминат, и то само ако се обърнеха настрани. Въздухът беше натежал от миризмата на кожа и прах, на стар пергамент и лепило за подвързии. Аромат на тайни.

Уилем ме поведе покрай виещите се лавици, нагоре по едни стълби и след това през дълъг, широк коридор, в който бяха наредени книги, всичките подвързани в еднаква червена кожа. Накрая стигнахме до врата, през процепа на която се процеждаше слаба червена светлина.

— Има стаи, заделени за лични проучвания — тихо обясни Уилем. — Леговища за четене. Двамата със Сим често използваме това. Не са много хората, които го знаят. — Уил почука на вратата, преди да я отвори и да разкрие помещение без прозорци, малко по-широко от мястото, заемано от масата и столовете към нея.

На масата седеше Сим. От червената светлина на симпатичната му лампа лицето му изглеждаше по-червендалесто от обикновено. Когато ме видя, очите му се разшириха.

— Квоте? Какво правиш тук? — попита той и ужасено се обърна към Уилем: — Какво прави той тук?

— Лорен вдигна забраната си — обясни Уилем. — Нашият младеж има списък за четене. Възнамерява да се впусне в първия си лов на книги.

— Поздравления! — засия Сим. — Мога ли да помогна? И без това заспивам тук. — Той протегна ръка.

Потупах слепоочието си.

— Денят, в който няма да успея да запомня двайсетина заглавия, е денят, в който няма да имам повече работа в Арканум — отвърнах аз, макар че това беше само половината от истината.

Цялата истина бе, че притежавах само шест скъпоценни листа хартия. Не можех да си позволя да загубя един от тях за нещо такова.

Сим извади сгънат лист хартия и малък молив от джоба си.

— Искам заглавията да са записани — рече той. — Не всички от нас запаметяват балади за забавление.

Свих рамене и се захванах да записвам книгите.

— Вероятно ще стане по-бързо, ако разделим списъка на три — предложих аз.

Уилем ме изгледа.

— Мислиш, че можеш просто да се разхождаш наоколо и сам да намериш книгите? — учуди се.

Той погледна Сим, който се ухили широко.

Разбира се, предполагаше се, че аз нямам никаква представа от разположението на книгите в Книгохранилището. Уил и Сим не знаеха, че от почти месец се промъквах вътре през нощта.

Не, че не им се доверявах, но Сим не можеше да излъже дори ако от това зависеше животът му, а Уил работеше като писар. Не исках да го принуждавам да избира между моята тайна и задълженията му към магистър Лорен.

Затова реших да се правя на глупак.

— О, все ще се справя някак си — безгрижно отвърнах аз. — Едва ли ще е чак толкова трудно да се ориентирам.

— В Архива има толкова много книги — бавно каза Уил, — че само за да прочетеш заглавията им, ще ти е необходим цял цикъл. — Той направи пауза и ме погледна внимателно. — Единайсет пълни дни, без прекъсване за храна или сън.

— Наистина ли? — попита Сим. — Толкова дълго?

Уил кимна утвърдително.

— Разбрах го преди около година. Помага ми да спра оплакванията на е'лирите, когато трябва да ме чакат, за да им донеса някоя книга. — Той ме погледна. — Има и книги без заглавия, както и свитъци и глинени плочки, а всичко това е написано на много различни езици.

— Какво е глинена плочка? — попитах аз.

— Глинените плочки — обясни Уил — са сред малкото неща, оцелели след изгарянето на Калуптена. Някои от тях са били преписани, но не всички.

— Всичко това не е толкова важно — намеси се Сим. — Проблемът е в организацията.

— Каталогизирането — добави Уил. — През годините е имало много различни системи. Някои магистри предпочитат една, други пък — друга. — Той се намръщи. — А някои създават свои собствени системи за систематизиране на книгите.