Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Съжалявам — побързах да се извиня аз. — Просто не мислех. Имам малко тел, която мога да използвам, за да затворя калъфа за момента.

— О — отвърна тя, — разбира се.

Ръцете й тършуваха из плаща известно време и накрая тя ми подаде парче тел.

— Съжалявам — повторих отново аз.

— Просто се стреснах — отвърна тя. — Не очаквах да си някой, който ще посегне на дама, без преди това да я предупреди.

Смутено сведох поглед към лютнята, прекарах парчето тел през дупката, останала от катарамата, усуках го и така плътно затворих калъфа.

— Лютнята е прекрасна — рече Дена след продължително мълчание, — но този калъф е пълен боклук.

— С купуването на лютнята свърших парите — обясних аз и вдигнах поглед, сякаш осенен от внезапна идея. — Сетих се! Ще поискам от Джефри да ми даде името на неговия гаелет! Тогава ще мога да си купя два калъфа!

Тя замахна закачливо да ме удари и аз седнах на пейката до нея.

За момент настъпи тишина, Дена сведе поглед към ръцете си и повтори отново същото нервно движение, което бях забелязал вече няколко пъти по време на разговора ни.

Едва тогава осъзнах какво бе направила тя.

— Пръстенът ти — попитах аз, — какво се случи с него?

Дена ме изгледа странно.

— Имаш този пръстен, откакто те познавам — рекох аз. — Беше сребърен, със светлосин камък.

— Аз знам как изглеждаше — сбърчи чело тя. — А ти откъде знаеш?

— Винаги го носиш — казах аз, опитвайки се гласът ми да прозвучи равнодушно, сякаш не знаех всяка дребна подробност за нея. Сякаш не знаех за навика й да върти този пръстен около пръста си, когато беше разтревожена или потънала в мисли. — Какво се случи с него?

Дена сведе поглед към ръцете си.

— Той е у един млад благородник — отвърна тя.

— А — казах аз и понеже не се сдържах, попитах: — Кой?

— Съмнявам се, че ти… — Тя направи пауза и след това вдигна поглед към мен. — Всъщност може и да го познаваш. Той също учи в Университета, казва се Амброуз Джакис.

Стомахът ми внезапно се сви и вледени.

Дена извърна поглед.

— В него има някакъв груб чар — обясни тя. — Всъщност по-скоро грубост, отколкото чар. Но… — Тя не довърши и сви рамене.

— Разбирам — отвърнах аз и добавих: — Сигурно е доста сериозно.

Дена ме погледна озадачено, после на лицето й се появи разбиране и тя избухна в смях.

— О, не. — Тя енергично поклати глава в отрицание. — Бога ми, не! Нищо такова. Посети ме няколко пъти. Отидохме на една пиеса. Той ме покани на танци. Доста е пъргав в краката. — Пое си дълбоко дъх и въздъхна. — Първата вечер беше много благовъзпитан. Дори прояви остроумие. На втората вечер не беше толкова добре. — Очите й се присвиха. — Третата вечер стана нахален. След това нещата тръгнаха зле. Наложи се да напусна стаите си в „Главата на глигана“, защото той продължаваше да се появява с разни дрънкулки и стихотворения.

Изпитах чувство на огромно облекчение. За пръв път от дни насам усетих, че мога да дишам с пълни гърди. Потиснах желанието си да се усмихна, защото се страхувах, че усмивката ми ще е толкова широка, че ще изглеждам като пълна откачалка.

Дена ме погледна огорчено.

— Ще се изненадаш колко си приличат на пръв поглед самоувереността и арогантността. А и той беше щедър и богат, което е добра комбинация. — Тя вдигна голата си ръка. — Гнездото на пръстена ми беше слабо и Амброуз каза, че ще даде да го поправят.

— Предполагам, че след като отношенията ви са се влошили, той изобщо не е бил толкова щедър?

— Не беше. — На червените й устни се появи още една крива усмивка.

— Мога и да успея да направя нещо, ако този пръстен е важен за теб.

— Беше важен — призна Дена и ми хвърли прям поглед. — Но какво би могъл да направиш? Да му припомниш като един благородник на друг, че трябва да се отнася с достойнство и уважение към жените? — Тя вдигна очи към небето. — Желая ти успех.

В отговор просто й се усмихнах с най-очарователната си усмивка. Вече й бях казал истината — аз не бях благородник, бях крадец.

> 20.

> Променливият вятър

Следващата вечер ме завари в „Златното пони“, за която можеше да се каже, че е най-добрата странноприемница от страната на реката, където бе разположен Университетът. Тя се славеше с изискана кухня, добра конюшня и опитен и сервилен персонал. Беше скъпо заведение, което можеха да си позволят да посещават само най-богатите студенти.

Разбира се, не бях вътре. Бях приклекнал в дълбоките сенки на покрива и се опитвах да не мисля, че онова, което планирам, е далеч по-лошо от „неподобаващо поведение“. Ако ме хванеха, докато прониквах в стаите на Амброуз, без съмнение щяха да ме изключат.

Бе ясна есенна нощ и духаше силен вятър. Това беше и хубаво, и лошо. Шумоленето на листата щеше да заглуши тихите звуци, които щях да издам, но се безпокоях, че подхващаните от вятъра краища на плаща ми можеха да привлекат нечие внимание.

Планът ни беше прост. Мушнах под вратата на Амброуз бележка в запечатан плик. Беше покана без подпис за среща в Имре, която си беше откровен флирт. Уил я беше написал, защото двамата със Сим преценихме, че неговият почерк е най-женствен.

Планът изглеждаше трудно осъществим, но предполагах, че Амброуз ще захапе примамката. Бих предпочел да изпратя някой, който лично да му отвлече вниманието, но колкото по-малко хора участваха, толкова по-добре. Можех да потърся помощ от Дена, но исках да я изненадам, като й върна пръстена.

Уил и Сим бяха моите наблюдателни постове — Уил в общата стая, а Сим в уличката до задната врата. Тяхната работа бе да ме уведомят кога Амброуз е напуснал сградата. По-важното бе, че те щяха да ме предупредят, ако той се върне, преди да съм успял да претърся стаите му.

Усетих рязко придърпване в десния си джоб, когато дъбовата клонка помръдна ясно доловимо. Миг след това сигналът се повтори. Уилем ме предупреждаваше, че Амброуз е напуснал странноприемницата.

В левия си джоб имах брезова пръчка. Симон държеше една подобна на нея на мястото, където стоеше и наблюдаваше задния вход на странноприемницата. Това беше ефективна система за сигнализация, ако човек познава достатъчно симпатията, за да я накара да проработи.

Пропълзях по наклона на покрива, като се движех предпазливо върху тежките глинени керемиди. От младежките си дни в Тарбеан знаех, че те имат склонност да се пукат и да се плъзгат и човек може да загуби опора под краката си.

Стигнах до ръба на покрива на пет метра над земята. Не беше шеметно високо, но напълно достатъчно, за да си счупиш крак или врата. Едно тясно парче от покрива минаваше под дългата редица от прозорци на втория етаж. Бяха общо десет и средните четири бяха на стаите на Амброуз.

Присвих пръстите си няколко пъти, за да ги разпусна, и след това започнах да се промъквам по тясната лента на покрива.

Тайната е да се съсредоточиш в това, което правиш. Не трябва да гледаш към земята. Не трябва да поглеждаш през рамо. Не трябва да поглеждаш към останалия свят и е добре да се надяваш, че и той ще ти отвърне със същото. Това беше истинската причина да нося плаща си. Ако някой ме забележеше, щеше да види просто едно тъмно очертание в нощта, невъзможно за разпознаване. Поне на това се надявах.

Първият прозорец беше тъмен, а завесите на втория бяха дръпнати. Но третият беше слабо осветен. Поколебах се. Ако сте със светла кожа като мен, никога не бихте искали да надникнете през някой прозорец посред нощ. На фона на околния мрак лицето ви би изпъкнало като пълна луна. Вместо да рискувам да надникна вътре, порових из джобовете на плаща си, докато не открих парчето калай, изхвърлено от Рибарника, което бях полирал, за да направя импровизирано огледало. След това внимателно го използвах, за да погледна през прозореца.

Вътре няколко слаби лампи осветяваха легло с балдахин, по-голямо от цялата ми стая в „При Анкер“. Леглото беше заето, и то активно заето. И което беше по-важното, в него имаше повече голи крайници, отколкото човек би очаквал от двама души. За съжаление парчето ми калай беше малко и не можех да видя цялата сцена, иначе сигурно щях да науча някои много интересни неща.

За миг обмислих дали да не се върна и да стигна до стаите на Амброуз от другата страна, но внезапно задуха силен вятър, който накара листата върху паветата да заподскачат и се опита да ме събори от тясното място, на което бях застанал. С разтуптяно сърце реших да подмина този прозорец. Предположих, че хората вътре имат по-интересни неща за вършене от това да гледат звездите.

Сложих качулката на плаща си и захапах със зъби краищата й, като така лицето ми бе скрито, а ръцете ми оставаха свободни. Прикрит по този начин, започнах бавно да се придвижвам покрай прозореца, ослушвайки се напрегнато за някакъв знак, че са ме забелязали. Чуха се няколко изненадани звука, но те нямаха нищо общо с мен.

Първият от прозорците на Амброуз бе изработен от натруфено цветно стъкло. Беше красив, но не бе направен да се отваря. Вторият беше идеален — широк и двоен. Извадих от един от джобовете си тънка медна тел и я използвах, за да отворя простата му брава.