Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Тогава разпознах устройството, което беше извадила от чекмеджето. Бях го изучавал заедно с Манет миналия семестър. Килвин ги наричаше „самостоятелни екзотермични ускорители“, но всички останали им викаха „джобни грейки“ или „бедни момчета“.

Те съдържаха керосин, нафта или захар. Веднъж след като бъдеше задействано „бедното момче“, то изгаряше горивото вътре и за около пет минути отделяше навън толкова топлина, колкото ковашка пещ. След това трябваше да бъде разглобено, почистено и напълнено отново. Тези неща бяха мръсни и опасни и лесно се чупеха заради бързото им нагряване и охлаждане. Но за кратко време можеха да осигурят на симпатиста толкова енергия, колкото цяла клада.

Отпуснах се в „сърцето от камък“, отделих още една част от съзнанието си и прошепнах обвързване. След това опитах да направя и седмо обвързване, но не успях. Бях уморен и наранен. Студът пълзеше нагоре по ръцете ми и през последните дни ми се беше струпало толкова много. Но стиснах зъби и се насилих отново да прошепна тихо обвързването.

Деви сякаш дори не забеляза шестото обвързване. Движейки се бавно като стрелката на часовник, тя издърпа от ръкава си един стърчащ конец. „Бедното момче“ издаде стенещо метално скърцане и от него на трептящи вълни започна да се разнася топлина.

— В момента нямам добра връзка към теб — каза тя, докато ръката й, която държеше конеца, взе бавно да се придвижва към „бедното момче“. — Но ако не освободиш обвързването си, ще използвам това нещо, за да изгоря всички дрехи по тялото ти, и ще се усмихвам, докато крещиш.

Странно е какви мисли минават през главата на човек в такива случаи. Първата ми мисъл не бе, че ще бъда ужасно обгорен, а че плащът, който Фела ми е подарила, ще бъде съсипан, и ще остана само с две ризи.

Погледът ми се стрелна към повърхността на бюрото на Деви, където лакът вече бе започнал да се раздува на мехури около „бедното момче“. Усещах топлината върху лицето си.

Знам кога съм победен. Прекъснах обвързванията и съзнанието ми се замая, когато отделните му части се събраха отново в едно цяло.

Деви размърда раменете си.

— Пусни я — нареди ми тя.

Отворих ръката си и восъчната кукла се изтърколи като пияна върху бюрото. Седях с ръце в скута си и не помръдвах, тъй като не исках да я стресна или заплаша по какъвто и да е начин.

Деви се изправи и се наведе през бюрото. Пресегна се и прокара ръка през косата ми, сетне я стисна в юмрук и отскубна един кичур. Не можах да се сдържа и изстенах.

Деви се облегна отново назад, взе куклата и замени своя косъм с няколко от моите. Промърмори обвързване.

— Деви, ти не разбираш — опитах се да я спра аз. — Просто трябваше да…

Когато бях обвързал Деви, аз се бях съсредоточил върху ръцете и краката й. Това е най-ефективният начин да удържиш някого неподвижен. Имах ограничена топлина, която да използвам, и не можех да прахосвам енергия за каквото и да е друго.

Но в момента Деви имаше достатъчно излишна топлина и обвързването й беше като да те стегне желязно менгеме. Не можех да помръдна ръцете и краката си, нито дори челюстта и езика си. Едва успявах да дишам, като леко си поемах дъх с движения, при които не се налагаше гърдите ми да помръдват. Беше ужасяващо. Сякаш нечия ръка бе стиснала сърцето ми.

— Вярвах ти — гласът на Деви беше тих и дрезгав като хирургически трион, който ампутира крак. — _Вярвах_ ти. — Тя ми хвърли поглед, изпълнен с гняв и омраза. — Някой наистина дойде тук, за да купи кръвта ти. Предложи ми петдесет и пет таланта. Отказах му. Дори отрекох, че те познавам, защото с теб имаме делови взаимоотношения. Аз се придържам към сделките, които съм сключила.

„Кой?“, исках да изкрещя аз. Но единственият звук, който успях да издам, беше „кооо кооо“.

Деви погледна към восъчната кукла, която държеше, след това към „бедното момче“, което беше образувало тъмен обгорен пръстен върху бюрото й.

— Сега нашите делови взаимоотношения приключиха — твърдо заяви тя. — Обявявам дълга ти за дължим. Имаш време до края на семестъра, за да ми донесеш парите. Девет таланта. Ако закъснееш и с един миг, ще продам кръвта ти, за да си върна парите, и ще си измия ръцете от теб. — Тя ме изгледа студено. — Това е повече, отколкото заслужаваш. Все още имам кръвта ти. Ако отидеш при магистрите в Университета или при пристава в Имре, нещата ще завършат зле за теб.

От бюрото вече започваше да се издига пушек и Деви премести ръката си с куклата над скърцащия метал на „бедното момче“. Тя прошепна нещо и аз усетих как през цялото ми тяло преминава вълна от топлина. Чувството беше същото като внезапната треска, която ме тормозеше от дни.

— Когато освободя това обвързване, ти ще кажеш „Разбрах, Деви“. След това ще си тръгнеш. В края на семестъра ще изпратиш някой да ми донесе парите, които дължиш. Ти самият няма да идваш. Не искам да те виждам никога повече.

Тя ме погледна с такова презрение, че и сега се свивам, като си го спомня. Сетне се изплю върху ми. Малки пръски от слюнката й попаднаха върху „бедното момче“ и със съскане се превърнаха в пара.

— Ако някога те мярна дори и с крайчеца на окото си, ще свършиш зле.

Вдигна восъчната кукла високо над главата си и я стовари с все сила върху бюрото. Ако можех да трепна или да изкрещя от паника, щях да го направя.

Куклата се строши на парчета. Ръцете и краката й се откъснаха, главата й се отърколи по бюрото и след това падна на пода. Усетих внезапен, рязък удар, сякаш се бях стоварил върху каменен под от метър височина. Беше стряскащо, но далеч не толкова лошо, колкото би могло да бъде. Макар и да бях ужасе`н, частица от мен не можа да не се възхити от нейната точност и способност за контрол.

Обвързването, което ме държеше, падна и аз си поех дълбоко дъх.

— Разбрах, Деви — казах аз, — но мога ли…

— _МАХАЙ СЕ!_ — изкрещя тя.

Излязох. Иска ми се да мога да кажа, че излязох с достойнство, но това няма да е вярно.

> 27.

> Натиск

Уил и Сим ме чакаха в задната част на „При Анкер“. Отнесох две халби бира и поднос, отрупан с пресен хляб, масло, сирене и плодове, както и купи с гореща, гъста супа от говеждо и ряпа.

Уилем разтри очи. Изглеждаше малко блед под тъмния си сийлдишки тен, но като изключим това, видът му беше доста приличен след трите нощи, в които не бе успял да се наспи достатъчно.

— Какъв е поводът? — попита ме.

— Просто искам да помогна и на двама ви да възстановите силите си — отвърнах аз.

— Доста по-добре съм от теб — отбеляза Сим. — Успях да дремна освежаващо по време на лекцията си по сублимация.

Той имаше малки тъмни кръгове около очите, но също не изглеждаше толкова уморен.

— Спомена, че имаш новини — вметна Уилем и се захвана да пълни чинията си. — Какви са те?

— Смесени — отвърнах аз. — Коя искате да чуете първо — добрата или лошата?

— Първо лошата — рече Симон.

— Килвин няма да ми даде чертежите, от които се нуждая, за да направя свой собствен грам. Използва се сигалдрия. Руни за кръв и кости и прочие. Той мисли, че те са твърде опасни, за да бъдат показани на ре'лар.

— Каза ли защо? — Симон изглеждаше любопитен.

— Не го направи — признах аз. — Но мога да предположа — причината е, че бих могъл да ги използвам, за да направя всякакви неприятни неща. Като например малък метален диск с дупка. Ако сложиш в него капка от нечия кръв, можеш да изгориш човека жив.

— Господи, това е ужасно — потръпна Сим и остави лъжицата си. — Някога минават ли ти и приятни мисли?

— Всеки в Арканум би могъл да направи същото нещо и с най-елементарна симпатия — изтъкна Уилем.

— Има голяма разлика — възпротивих се аз. — Веднъж след като това устройство е изработено, _всеки_ би могъл да го използва. Отново и отново.

— Това е лудост — заяви Симон. — Защо някой би направил нещо такова?

— За пари — мрачно отвърна Уилем. — Хората непрекъснато правят глупави неща за пари. — Той ме погледна многозначително. — Като например да вземеш пари назаем от някой кръвожаден _гатесор_.

— Което ме води към втората новина — с неудобство рекох аз. — Изправих се срещу Деви.

— Сам? — попита Симон. — Ти да не си глупак?

— Да — отвърнах аз, — но не заради това, което си мислите вие. Нещата станаха неприятни, но сега знам, че не тя е отговорна за нападенията.

— Ако не е тя, кой тогава? — намръщи се Уилем.

— Има само един разумен отговор — отговорих аз. — И той е Амброуз.

— Вече обсъждахме това — поклати глава Уилем. — Амброуз никога не би рискувал. Той…

Вдигнах ръка, за да го прекъсна.

— Никога не би рискувал да бъде обвинен в „злонамерена постъпка“ срещу _мен_ — съгласих се аз. — Но не мисля, че той е наясно кого напада. — Уилем затвори уста и се замисли, а аз продължих: — Помислете малко. Ако Амброуз подозираше, че съм аз, той щеше да повдигне обвинение срещу мен пред магистрите. Вече го е правил преди. — Разтрих наранената си ръка. — Щяха да видят раните ми и да ме хванат.