Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Фела бавно свали ръката си от долната част на корицата и ни показа изписаната със златно цифра _„9“_.

Скочих от стола си и почти го съборих в желанието си по-бързо да стигна до нея. Но Фела се усмихна и вдигна книгата високо над главата си.

— Първо трябва да ми обещаеш, че ще ме заведеш на вечеря — поиска тя.

Засмях се и се протегнах да взема книгата.

— Когато това свърши, ще заведа всички ви на вечеря.

— И трябва да кажеш, че аз съм най-добрият писар на всички времена — въздъхна тя.

— Ти си най-добрият писар на всички времена — признах аз. — Два пъти по-добра си, отколкото Уил някога ще бъде, дори и да имаше десет ръце и сто допълнителни очи.

— Ъъъъ — потрепери тя и ми подаде книгата. — Заповядай!

Побързах да се върна на масата с книгата и да я отворя.

— Сигурно ще липсват страници или нещо подобно — каза с тих глас Симон на Уил. — След всичкото това търсене не може да е толкова лесно. Знам, че все нещо няма да е наред.

Спрях да прелиствам страниците, потрих очи и след това ги присвих към текста.

— Знаех си — изстена Сим, облегна се назад, докато столът му не застана на два крака, и той покри с ръце уморените си очи. — Нека предположа — хванало я е сивото гниене или има книжни червеи, или и двете.

Фела пристъпи по-близо и погледна през рамото ми.

— О, не! — печално възкликна тя. — Дори не проверих. Бях толкова развълнувана. — Тя ни погледна. — Някой от вас може ли да чете на Елд Винтик?

— Мога да чета чуруликащите безсмислици, които вие наричате атурански — кисело отвърна Уилем. — Смятам, че знам достатъчно езици.

— Имам съвсем повърхностни познания — отвърнах аз, — няколко десетки думи.

— Аз мога — каза Сим.

— Наистина ли? — Усетих как в гърдите ми отново се надига надежда. — Кога го научи?

— По време на първия ми семестър като е'лир чух някаква поезия от Елд Винтик. — Сим повлече стола си по пода, докато не застана в положение да вижда книгата. — Изучавах я при ректора в продължение на три семестъра.

— Никога не съм харесвал поезия — признах аз.

— Само ти губиш от това — разсеяно отбеляза Сим, докато прелистваше няколко страници. — Поезията от Елд Винтик е като гръмотевична буря. Тя просто връхлита отгоре ти.

— Каква е метриката? — попитах аз с любопитство пряко себе си.

— Не знам нищо за метриката — все така разсеяно отвърна Симон, докато местеше пръст по страницата пред себе си. — Но стиховете звучат така:

P>

Търсехме ний „Скривани“, словата на Суртхур,

без надежда, отдавна изгубени в регистъра щур.

И въпреки туй намерени бързо от приятел добър.

Ето я, идва поруменяла Фела търсачката,

без дъх останала е и едва си сдържа крачката.

На розовите й страни хубостта не спира да цъфти.

P$

— Нещо такова — с отсъстващ вид добави Симон, докато очите му продължаваха да преглеждат страниците пред него.

Видях как Фела обърна глава и погледна Симон така, сякаш е изненадана, че го вижда да седи там.

Не, по-скоро сякаш до този момент той просто бе заемал пространството край нея като някаква мебел. Но този път, когато го погледна, тя забеляза всичко в него — пясъчнорусата му коса, линията на челюстта му, ширината на раменете му под ризата. Този път, когато го погледна, тя наистина го видя.

Нека кажа следното. Цялото ужасно и досадно време, прекарано в ровене в Архива, си заслужаваше дори и само за да видя как това се случва. Кръвта и страхът от смъртта си струваха, за да стана свидетел на момента, в който Фела се влюбва в Симон. Макар и съвсем малко. Беше първият плах полъх на любовта, толкова слаб, че може би самата тя не го забеляза. Не беше нещо драматично като блясък на светкавица, последван от грохота на гръмотевица. По-скоро напомняше за искрата, проблясваща при удара на кремък в стомана и угасваща твърде бързо, за да успееш да я забележиш. Но все пак знаеш, че тя е някъде там, готова да се разгори.

— Кой ти е чел поезия от Елд Винтик? — попита Уил.

Фела примигна и се загледа отново в книгата.

— Куклата — отвърна Сим. — Първия път, когато го срещнах.

— Куклата! — Уил изглеждаше така, сякаш бе готов сам да си оскубе косата. — Бог да ме порази! Защо не отидохме при него за това? Ако има атурански превод на тази книга, той ще знае къде да го открием!

— Много пъти и аз самият се сещах същото през последните няколко дни — призна Симон. — Но той не е добре напоследък. Няма да ни е от голяма полза.

— Освен това Куклата знае какво е в списъка на забранените книги — добави Фела. — Съмнявам се, че би ни дал просто така нещо такова.

— Изглежда, че май всички освен мен познават този Куклата? — обадих се аз.

— Писарите го познават — потвърди Уилем.

— Мисля, че мога да скалъпя по-голямата част от този превод — заяви Симон и се обърна да ме погледне. — Според теб тази диаграма има ли някакъв смисъл? На мен ми изглежда като пълна безсмислица.

— Това са руни — посочих аз. — Ясно е като бял ден. А това са металургични символи. — Погледнах по-отблизо. — Останалото… Не знам. Може би съкращения. Вероятно ще можем да ги разгадаем, когато прочетем текста. — Усмихнах се и се обърнах към Фела. — Поздравления, ти все още си най-добрият писар на всички времена.

* * *

С помощта на Симон ми бяха нужни два дни, за да разшифровам диаграмите в „Скривани“. По-скоро дешифрирането ни отне един ден, а след това един ден ги проверявах отново и отново.

Щом като разбрах как трябва да конструирам грама, започнах да играя на някаква странна криеница с Амброуз. Имах нужда от цялата си концентрация, докато работя върху сигалдрията. Това означаваше да сваля гарда си. Затова можех да се занимавам с грама само когато бях сигурен, че Амброуз е зает с нещо друго.

Грамът беше деликатна работа. Гравировката беше малка и нямаше място за грешка. И това, че бях принуден да работя на пресекулки, не ми помагаше. Половин час, докато Амброуз пиеше кафе с млада жена в обществено кафене. Четирийсет минути, докато беше на лекция по символична логика. Цял час и половина, докато беше на бюрото в приемната на Архива.

Когато не можех да работя по грама, се занимавах с проекта си за забавление. Донякъде бях късметлия, че Килвин ме натовари със задачата да направя нещо достойно за ре'лар. Това ми осигуряваше идеалното извинение за многото време, което прекарвах в Рибарника.

През останалата част от времето си седях изтегнат в общата стая на „Златното пони“. Трябваше да се установя като редовен клиент там. Така нещата щяха да изглеждат по-малко подозрителни.

> 29.

> Ограбен

Всяка нощ се прибирах в малката си таванска стаичка в „При Анкер“. Заключвах вратата, след което излизах през прозореца и отивах в стаята на Уил или тази на Сим според това кой беше пръв на смяна да ме пази през съответната нощ.

Колкото и лошо да бе положението, знаех, че то ще се влоши още повече, ако Амброуз осъзнае, че аз съм проникнал в стаите му. Макар раните ми постепенно да заздравяваха, те все още бяха повече от достатъчни, за да бъда обвинен. Затова полагах сериозни усилия външно всичко да изглежда нормално.

И така, късно една нощ влязох в „При Анкер“ с тежка стъпка и пъргавината на шамбъл. Направих опит да си побъбря с новата сервитьорка на Анкер и грабнах половин самун хляб, с който изчезнах нагоре по стълбите.

Минута по-късно отново бях в общата стая. Бях паникьосан, облян в пот и в ушите си усещах тежките удари на сърцето.

Момичето вдигна поглед.

— Да не промени мнението си за едно питие преди лягане? — усмихна ми се тя.

Поклатих глава толкова бързо, че пред лицето ми се спуснаха кичури коса.

— Тук ли оставих лютнята си снощи, след като свърших да свиря? — попитах аз като обезумял.

— Отнесе я с теб както винаги — поклати глава тя. — Не си ли спомняш, че те попитах дали искаш парче връв, за да вържеш калъфа?

Стрелнах се обратно нагоре по стълбите като риба в бързей. След по-малко от минута се върнах отново.

— Сигурна ли си? — задъхано попитах аз. — Може ли да погледнеш зад бара, просто за всеки случай?

Тя провери, но лютнята не беше там. Не беше и в килера.

Нито пък в кухнята.

Качих се по стълбите и отворих вратата на малката си стая. В помещение с такъв размер нямаше много места, където да се сложи калъф за лютня.

Не беше под леглото. Не беше подпрян на стената до малкото ми бюро. Не беше и зад вратата.

Калъфът на лютнята беше твърде голям, за да се събере в стария сандък до леглото. Но въпреки това погледнах и в него. Не беше там. Отново проверих под леглото, просто за да съм сигурен. Нямаше го.

След това погледнах към прозореца. Към простото резе, което държах добре смазано, за да мога да го отварям и да излизам на покрива.

Погледнах отново зад вратата. Лютнята я нямаше там. Седнах на леглото. Ако преди малко бях просто изтощен, сега вече усещането беше съвсем различно. Чувствах се така, все едно съм направен от мокра хартия. Едва успявах да си поема дъх, сякаш някой бе изтръгнал сърцето от гърдите ми.