Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Звучи ми добре — каза тя. — Бих искала да избягам от света за един следобед.

* * *

Часове по-късно се връщах към Университета с лека стъпка. Подсвирквах си. Пеех. Лютнята на рамото ми беше лека като целувка. Слънцето беше топло и успокояващо. Ветрецът беше приятно прохладен.

Късметът започваше да ми се усмихва.

> 31.

> Тигелът

Сега, когато отново държах лютнята в ръцете си, останалата част от живота ми лесно се върна в руслото си. Работата ми в Рибарника беше по-лесна. Часовете ми в Университета минаваха неусетно. Дори и тези на Елодин изглеждаха по-смислени.

С леко сърце посетих Симон в комплекса по алхимия. Когато почуках, той отвори вратата и ми махна да вляза вътре.

— Проработи — развълнувано каза той.

Затворих внимателно вратата и Симон ме отведе до една маса, където бяха подредени редици от шишета, тръби и газови горелки. Той гордо се усмихна и вдигна нещо като къс, плитък буркан, от онези, които се използват за съхраняване на боя за лице или руж.

— Можеш ли да ми покажеш? — попитах аз.

Сим запали една малка газова горелка и пламъкът започна да облизва дъното на плитка желязна тавичка. Известно време стояхме мълчаливо, заслушани в съскането й.

— Имам нови ботуши — разговорливо се похвали приятелят ми и вдигна единия си крак, за да ми ги покаже.

— Хубави са — механично отвърнах аз, след което замълчах и погледнах по-отблизо. — Това кабарчета ли са? — попитах го невярващо.

Той се ухили злостно и аз се разсмях.

Желязната тава се нагорещи, Сим отвори буркана и притисна възглавничката на показалеца си към прозрачното вещество вътре. След това тържествено вдигна ръка и сложи върха на пръста си върху повърхността на нагорещената желязна тавичка.

Трепнах. Сим се усмихна самодоволно и подържа ръката си така още един дълъг миг, преди да я отдръпне.

— Невероятно! — възкликнах аз. — Вие, момчета, правите луди неща тук. Това е топлинен щит.

— Не — сериозно отвърна Сим. — Абсолютно погрешно е да възприемаш така това нещо. То не е щит. Не е изолатор. По-скоро е като допълнителен слой кожа, който изгаря, преди истинската ти кожа да се нагорещи.

— Като да имаш вода по ръцете си — предположих аз.

— Не, водата провежда топлината — отново поклати глава Сим, — а това не го прави.

— Значи _е_ изолатор.

— Добре — раздразнено рече приятелят ми. — Трябва да млъкнеш и да ме слушаш. Това е алхимия. Ти не разбираш нищо от алхимия.

— Знам, знам — помирително махнах с ръка аз.

— Кажи го тогава. Кажи: „Не разбирам нищо от алхимия.“

Изгледах го кръвнишки.

— Алхимията не е просто химия с някои допълнения — обясни той. — Това означава, че ако не ме слушаш, ще си направиш прибързани заключения, които ще са смъртоносно погрешни. Смъртоносни _и_ погрешни.

— Добре. — Поех си дълбоко дъх и го изпуснах. — Кажи ми.

— Ще трябва бързо да го размажеш — отвърна той. — Ще имаш само около десет секунди да го разнесеш върху дланите и ръцете си. — Той показа ръката до лакътя си. — Няма да се изтрие, но ще свалиш част от него, ако се разтъркваш твърде енергично. Изобщо не докосвай лицето си. Не пипай очите си. Не си бъркай в носа. Недей да си гризеш ноктите. Малко е отровно.

— Малко? — попитах аз.

Сим не ми обърна внимание и вдигна пръста, който бе притиснал към горещата желязна тавичка.

— Не е като бронираните ръкавици. Веднага щом бъде изложено на топлина, то започва да изгаря.

— Ще има ли някаква миризма? — попитах аз. — Нещо, което да го издаде?

— Не. Строго погледнато, то всъщност не _гори_. Просто се разпада.

— На какво се разпада?

— На разни неща — сопна се Симон. — Разпада се на сложни неща, които ти не можеш да проумееш, защото не разбираш нищо от алхимия.

— Безопасно ли е, ако бъде вдишано? — поправих се аз.

— Да. Иначе нямаше да ти го дам. Това е стара формула. Изпитана и вярна. Ала тъй като не провежда топлина, скоро след като го нанесеш, ще започнеш да чувстваш, че вместо да са студени, ръцете ти са притиснати към нещо изгарящо горещо. — Той ме изгледа многозначително. — Съветвам те да не пипаш горещи неща, преди действието й да е изтекло напълно.

— Как мога да разбера, че действието й изтича?

— Не можеш — просто отговори той. — Ето защо бих те посъветвал да не използваш голите си ръце.

— Чудесно.

— Ако се смеси с алкохол, формулата става киселинна, но само умерено. Ще имаш предостатъчно време да я отмиеш. Ако се смеси с малко вода, като например потта ти, няма проблем. Но ако се смеси с много вода, да кажем сто части към едно, ще стане леснозапалима.

— А ако я смеся с пикня, ще се превърне във вкусни бонбони, нали? — засмях се аз. — Да не си се обзаложил с Уилем колко от това ще приема за чиста монета? Нищо не става запалимо, като го смесиш с вода.

Сим присви очи. Сетне взе един празен тигел.

— Добре — каза той. — Тогава напълни това.

Като продължавах да се усмихвам, отидох до контейнера с пода в ъгъла на стаята. Той бе същият като онези в Рибарника. Чистата вода е важна и за изобретяването, особено когато смесваш глина или закаляваш метали, които не искаш да бъдат замърсени.

Плиснах малко вода в тигела и го отнесох обратно на Сим. Той топна пръста си вътре, завъртя го във водата и я изсипа в нагорещената желязна тавичка.

Избухна буен оранжев пламък, който се издигна на метър височина, преди да примигне и да угасне. Сим остави празния тигел, който леко изтрака, и ме погледна сериозно.

— Кажи го.

— Не разбирам нищо от алхимия — сведох поглед към краката си аз.

Сим кимна с доволен вид.

— Точно така — заяви той и се обърна към работната маса. — Сега да започнем отначало.

> 32.

> Кръв и пепел

Листата шумоляха под краката ми, докато вървях през гората на север от Университета. Бледата лунна светлина, която се процеждаше между голите дървета, не беше достатъчна, за да виждам ясно, но през последния цикъл бях изминавал този път няколко пъти и го знаех наизуст. Усетих мириса на горящо дърво дълго преди да чуя гласовете и да зърна светлината от огъня.

Не беше точно поляна, а просто уединено място, скрито зад една скала. Няколко обли камъка и дънерът на паднало дърво осигуряваха импровизирани места за сядане. Собственоръчно бях изкопал дупката за огнището преди няколко дни. Беше дълбока близо четирийсет сантиметра, с диаметър около два метра и облицована с камъни. Лагерният огън, който в момента гореше в нея, изглеждаше твърде малък за размерите й.

Всички останали вече бяха там. Мола и Фела споделяха дънера пейка. Уилем се беше настанил на един камък, а Сим седеше на земята с кръстосани крака и ровеше в огнището с пръчка.

Уил вдигна поглед, когато се появих измежду дърветата. На примигващата светлина от огъня очите му изглеждаха тъмни и хлътнали. Двамата със Сим ме пазеха вече почти два цикъла.

— Закъсня — рече Уил.

Сим вдигна поглед към мен, весел както винаги, но по неговото лице също имаше следи от умора.

— Готов ли е? — развълнувано попита той.

Кимнах. Разкопчах ръкава си и го запретнах нагоре, за да му покажа железния диск, който беше малко по-голям от пени на Федерацията. Беше покрит с фина сигалдрия и инкрустиран със злато — току-що завършеният ми грам. Беше закрепен с два кожени ремъка към вътрешната страна на ръката ми.

Групата нададе одобрителни викове.

— Избрал си интересен начин да го носиш — отбеляза Мола. — Доста модерен — така, както би го носил варварин нашественик.

— Работи най-добре, когато има допир с кожата — обясних аз. — И трябва да е скрит, тъй като не би следвало да знам как да го направя.

— Практичен и стилен — добави Мола.

Симон се приближи, погледна грама и го докосна с пръст.

— Изглежда толкова малък… Аааа! — изкрещя той и отскочи назад, разтръсквайки ръката си. — Черно проклятие! — изруга смутено той. — Съжалявам. Просто ме стресна, това е всичко.

— _Кист и крейл!_ — с разтуптяно сърце извиках аз. — Какво стана?

— Някога докосвал ли си гилдер на Арканум? — попита той. — От онези, които получаваш, когато станеш пълноправен арканист?

— Той жужеше някак странно — кимнах аз. — Ръката ми се вцепени, сякаш изведнъж бе заспала.

— И при това усещането е такова. — Сим кимна към грама и продължи да разтърсва ръка. — Стресна ме.

— Не знаех, че гилдерите действат и като грамове — замислих се аз. — Макар в това да има логика.

— Изпробва ли го? — попита Уилем.

Поклатих глава.

— Видя ми се малко странно аз самият да го изпробвам — признах.

— Искаш ли някой от нас да го направи? — засмя се Симон. — Прав си, това е съвсем нормално.

— А и сметнах, че би било добре наблизо да има медик — кимнах към Мола аз. — Просто за всеки случай.

— Не знаех, че тази вечер ще бъдат нужни професионалните ми умения — учуди се Мола. — Не съм си донесла чантата.

— Не би трябвало да е необходима — успокоих я аз, след което извадих восъчно блокче и го размахах. — Кой ще ми окаже честта?