Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Не казах цялата истина. Макар да имаше вероятност да спечеля достатъчно пари, за да се издължа на Деви, нямаше никакъв шанс да платя и таксата си за обучение. Не исках да разваля вечерта на всички, като призная, че Амброуз е спечелил. Принуждавайки ме да прекарам толкова много време в търсене на информация за грама, той на практика бе успял да ме накара да напусна Университета.

— Какво ще стане, ако не можеш да й платиш? — Фела наклони глава на една страна.

— Нищо хубаво — отвърна Уилем вместо мен. — Има си причина да я наричат Демоничната Деви.

— Не съм сигурен — рекох аз. — Може да продаде кръвта ми. Каза, че познава човек, готов да я купи.

— Сигурна съм, че няма да направи това — опита се да ме успокои Фела.

— Не бих я обвинявал — свих рамене аз. — Знаех в какво се забърквам, когато сключих сделката.

— Но тя…

— Просто светът е устроен по този начин — твърдо казах аз, тъй като не исках да мисля за това повече от необходимото.

Желанието ми бе вечерта да завърши с нещо положително.

— От друга страна, с нетърпение очаквам да се наспя добре в собственото си легло. — Огледах се и видях, че Уил и Сим уморено кимнаха в съгласие. — Ще се видим утре. Не закъснявайте.

* * *

По-късно тази нощ си позволих лукса да спя в тясното си легло в малката си стаичка. По някое време се събудих от усещането за студен метал, който докосва кожата ми. Усмихнах се, обърнах се на другата страна и потънах в блажен сън.

> 33.

> Огън

На следващата вечер опаковах внимателно пътната си торба, загрижен да не забравя нещо важно. Проверявах всичко за трети път, когато на вратата се почука.

Отворих и видях на прага да стои малко, десетинагодишно момче, което дишаше тежко. Очите му се стрелнаха към косата ми и в тях се появи облекчение.

— Ти ли си Коат?

— Квоте — поправих го аз. — Да, аз съм.

— Имам съобщение за теб. — Той бръкна в джоба си и извади изцапан лист хартия.

Протегнах ръка и момчето отстъпи крачка назад, като поклащаше глава.

— Дамата каза, че ще ми дадеш един йот, задето съм ти донесъл съобщението.

— Съмнявам се в това — заявих аз и протегнах ръка. — Дай да видя бележката. Ще ти дам половин пени, ако наистина е за мен.

Момчето се намръщи и ми я подаде неохотно.

Дори не беше в запечатан плик, а просто прегъната на две. Освен това беше и леко влажна. Когато погледнах запотеното момче, разбрах защо.

В бележката пишеше:

C>

Квоте,

Любезно те каня на вечеря тази вечер. Липсваш ми. Имам вълнуващи новини. Да се срещнем на петата камбана в „Бъчвата и глиганът“.

@ Твоя

@ Дена

П.П.: Обещах на момчето половин пени.

C$

— Петата камбана? — извиках аз. — В името на черните ръце на бога! Колко време ти отне да стигнеш дотук? Вече минава шестата камбана.

— Т'ва не е моя грешка — отвърна момчето и се намръщи свирепо. — Търся те от часове. Тя ми каза „Котвите“*. Каза ми да я отнеса на Коат в „Котвите“ от другата страна на реката. Но това място изобщо не е на доковете. И на табелата отвън няма никакви котви. Как да го намери човек?

[* На английски „anchors“, оттук и объркването на момчето с „Anker's“ — странноприемницата на Анкер. — Бел.прев.]

— Като питаш някой! — изкрещях аз. — Черно проклятие, момче! Толкова ли си глупав? — Възпрях желанието си да го удуша и си поех дълбоко дъх.

Погледнах през прозореца към намаляващата светлина на деня. След по-малко от половин час приятелите ми щяха да се съберат около огнището в гората. Нямах време да ходя до Имре.

— Добре — казах аз колкото се може по-спокойно.

Изрових един малък молив и надрасках бележка от другата страна на листа.

C>

Дена,

Ужасно съжалявам. Твоят куриер ме откри едва след шестата камбана. Той е неописуемо глупав.

Ти също ми липсваш и аз се поставям изцяло на твое разположение утре по което и да е време на деня или нощта. Изпрати момчето обратно с твоя отговор, за да ме уведомиш кога и къде.

@ С нежност,

@ Квоте

П.П.: Ако момчето се опита да вземе пари от теб, му извърти една хубава плесница зад ухото. Ще получи парите си, когато върне твоята бележка в „При Анкер“, стига да не се обърка или да не я изяде по пътя.

C$

Сгънах листа отново и притиснах топче горещ восък върху сгъвката.

Претеглих кесията си. През изминалия месец бях започнал постепенно да харча от последните два таланта, които бях заел от Деви. Прахосвах пари за лукс като превръзки, кафе и материалите, нужни за плана тази вечер.

Вследствие на това разполагах само с четири пенита и един самотен шим. Метнах пътната си торба на рамо и махнах на момчето да ме последва надолу по стълбите.

Кимнах на Анкер, който стоеше зад бара и след това се обърнах към момчето.

— Добре — казах аз, — обърка нещата със закъснението си, но ще ти дам възможност да ги поправиш. — Извадих три пенита и му ги показах. — Върни се в „Бъчвата и глиганът“, намери жената, която те е изпратила тук, и й дай това. — Вдигнах бележката. — Тя ще напише отговор. Ще го донесеш тук и ще го връчиш на него. — Посочих Анкер. — И той ще ти даде парите.

— Да н'съм идиот — възрази момчето. — Първо искам да получа половин пени.

— Аз също не съм идиот — уверих го аз. — Ще получиш цели три пенита, когато върнеш бележка от нея.

То ме погледна кръвнишки и кимна навъсено. Подадох му бележката и момчето се затича навън.

— Хлапето ми се видя малко объркано, когато влезе тук — отбеляза Анкер.

Поклатих глава.

— Глупаво е като овца — казах аз. — Не бих го използвал, но той поне знае как изглежда тя. — Въздъхнах и сложих трите пенита на бара. — Ще ми направиш услуга, ако прочетеш бележката, за да си сигурен, че момчето не се опитва да ме измами.

— Ами ако тя е от, хъм, лично естество? — Анкер ме погледна с неудобство.

— Тогава ще изтанцувам някой малък весел танц — отвърнах аз. — Но между нас да си остане, това не ми се струва особено вероятно.

* * *

Докато стигна до гората, слънцето беше залязло. Уилем вече беше там и разпалваше огън в широкото огнище. В продължение на четвърт час двамата заедно се потрудихме да съберем достатъчно дърва за горене, за да поддържаме кладата в продължение на часове.

Симон пристигна няколко минути след това, като влачеше дълъг изсъхнал клон. Тримата го начупихме на парчета и разговаряхме нервно за разни дреболии, докато измежду дърветата не се появи Фела.

Дългата й коса беше вдигната нагоре и разкриваше елегантната й шия и рамене. Очите й бяха тъмни, а устните й бяха малко по-червени от обикновено. Дългата й черна рокля бе прилепнала по тънката й талия и добре закръглените бедра. Тя разкриваше и най-пищните гърди, които бях виждал дотогава.

Всички я зяпнахме, но Симон се втренчи съвсем открито.

— Еха! — възкликна той. — И преди това ти беше най-красивата жена, която някога съм виждал. Не смятах, че е възможно да изглеждаш и по-добре. — Той се засмя с момчешкия си смях и вдигна двете си ръце към нея. — Погледи се само! Невероятна си!

Фела се изчерви и отклони поглед встрани. Очевидно думите му й бяха доставили удоволствие.

— Твоята роля тази вечер е най-трудна — казах й аз. — Неудобно ми е да искам това от теб, но…

— Ти си единствената неустоимо привлекателна жена, която познаваме — намеси се Симон. — Нашият резервен план беше да напъхаме Уилем в рокля. Никой не би харесал това.

— Съгласен съм — кимна Уилем.

— Само заради теб. — Устните на Фела се извиха в иронична усмивка. — Когато казах, че ти дължа услуга, никога не съм предполагала, че ще поискаш от мен да изляза на среща с друг мъж. — Усмивката й леко се вкисна. — Особено пък с Амброуз.

— Трябва да прекараш с него само час-два. Ако можеш, опитай се да го накараш да прескочите до Имре, но където и да отидете, достатъчно е да сте на стотина метра от „Златното пони“.

Фела въздъхна.

— Поне ще спечеля една вечеря от цялата работа. — Тя погледна към Симон. — Харесвам ботушите ти.

— Нови са — ухили се той.

Обърнах се при звука от приближаващи стъпки. Чакахме само Мола, но заедно със стъпките дочух шепот и скръцнах със зъби. Вероятно беше двойка млади влюбени, излезли да се насладят на необичайно топлото за сезона време.

Не трябваше да виждат групата ни заедно, особено тази нощ. Това щеше да предизвика твърде много въпроси. Точно се готвех да се втурна да ги пресрещна, когато разпознах гласа на Мола.

— Просто изчакай тук, докато им обясня — каза тя. — Моля те. Просто изчакай. Така ще стане по-лесно.

— Нека получи цветен припадък — разнесе се познат женски глас от мрака. — Ако ще да си изплюе черния дроб, изобщо не ме е грижа.

Мола се появи между дърветата. До нея вървеше дребна фигура с къса жълтеникавочервена коса. Деви.

Стоях слисано, докато Мола се приближаваше, вдигнала успокоително ръце, и говореше бързо:

— Квоте, познавам Деви отдавна. Тя ми помогна да се ориентирам, когато бях нова тук. Още преди да… напусне.