Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Уилем се присъедини към мен и ми помогна да бинтовам лявата си ръка. Тя не беше наистина изгорена, но знаех, че ще изглежда странно, ако се измъкна от пожара напълно невредим. Като изключим малкото опърлена коса, в действителност най-лошите ми наранявания бяха дупките, прогорени в дългите ми ръкави. Още една съсипана риза. Ако продължавах така, до края на семестъра щях да остана гол.

Седях на ръба на леглото и наблюдавах как хората носят още и още вода, която изсипваха върху скрина. Показах им една обгорена таванска греда и когато те я обляха, въздухът се изпълни с облак от пара и дим. Продължаваха да влизат и излизат посетители на странноприемницата, които оглеждаха останките и мърмореха нещо помежду си, поклащайки глави.

Точно когато Уил приключваше с превързването ми, през счупения прозорец се разнесе звукът от копита, галопиращи по паважа, който за момент заглуши ожесточения тропот от подкованите ботуши, тъпчещи останките отвън.

По-малко от минута по-късно чух Амброуз в коридора.

— Какво, в името на бога, става тук? Махайте се! _Вън!_

Той влезе, като псуваше и разбутваше хората встрани. Когато ме видя да седя на леглото му, се закова на място.

— Какво правиш в стаите ми? — попита.

— Какво? — попитах аз и се огледах. — Това са _твоите_ стаи? — Трудно ми беше да докарам достатъчно смаян тон, тъй като гласът ми бе станал дрезгав от дима. — Изгорих се, за да спасявам твоите неща, така ли?

Амброуз присви очи и отиде до овъглените останки на скрина. Очите му отново се насочиха към мен и след това се разшириха, когато внезапно осъзна случилото се. Преборих се с желанието си да се ухиля злорадо.

— Махай се от тук, мръсен, крадлив Рух — изплю думите той, сякаш бяха отрова. — Кълна се, че ако нещо липсва, ще изпратя пристава да те прибере. Ще ги накарам да те съдят по закона на желязото и ще се погрижа да те обесят.

Поех си дъх да отговоря, но се закашлях неконтролируемо и трябваше да се задоволя само да го изгледам кръвнишки.

— Добра работа, Амброуз — саркастично го подигра Уилем. — Хвана го, че ти е откраднал огъня.

— Да, върни му го обратно! — пригласи му един от зяпачите.

— Махай се! — изкрещя Амброуз със зачервено от яд лице. — И вземи със себе си тоя мръсен шим или ще ви хвърля боя, който заслужавате. — Видях как случайните свидетели се вторачиха в Амброуз, шокирани от поведението му.

Хвърлих му продължителен и горд поглед, като изиграх сцената възможно най-добре.

— Няма защо да ми благодариш — казах аз с тон на наранено достойнство и го блъснах с рамо, грубо отмествайки го от пътя си.

Докато си тръгвах, един дебел, червендалест и облечен в жилетка мъж влезе с клатушкане в стаите на Амброуз през разбитата врата. Разпознах в него собственика на „Златното пони“.

— Какво, по дяволите, е станало тук? — попита той.

— Свещите са опасно нещо — отвърнах аз и хвърлих поглед през рамо към Амброуз. — Не знам къде ти е бил акълът. Човек би очаквал повече здрав разум от член на Арканум.

* * *

Уил, Мола, Деви и аз седяхме около онова, което бе останало от кладата, когато чух шумоленето на стъпки откъм дърветата. Фела беше все още елегантно облечена, но косата й беше разпусната. Сим крачеше внимателно до нея и разсеяно махаше клоните от пътя й, докато вървяха през шубрака.

— И къде се загубихте вие двамата? — попита Деви.

— Трябваше да вървя пеша от Имре — обясни Фела. — Сим дойде да ме посрещне по средата на пътя. Не се тревожи, мамо, той беше съвършеният кавалер.

— Надявам се, че при теб не е минало твърде зле — рекох аз.

— Вечерята протече горе-долу така, както очаквахте — призна Фела, — но втората част беше тази, която си струваше.

— Втората част? — поинтересува се Мола.

— По пътя на връщане Сим ме отведе да видя разрушенията в „Златното пони“. Отбих се да поговоря с Амброуз. Никога не съм се забавлявала толкова. — На устните на Фела се появи пакостлива усмивка. — Държах се ужасно надменно.

— Така беше — съгласи се Симон. — Беше възхитителна.

Фела се обърна с лице към Сим и сложи ръце на хълбоците си.

— Махни се от мен, чуваш ли!

Сим се намръщи престорено и размаха лудешки ръце.

— Чуй ме, глупава жено! — отвърна той, като доста добре имитираше винтишкия акцент на Амброуз. — Стаите ми бяха в пламъци!

Фела се извърна встрани и вдигна ръце нагоре.

— Не ме лъжи! Ти избяга, за да бъдеш с някоя курва. Никога в живота си не съм се чувствала толкова унижена! _Не искам да те виждам никога повече!_

Аплодирахме ги. Фела и Сим се хванаха за ръце и се поклониха.

— Ако трябва да сме точни — рязко отбеляза Фела, — Амброуз не използва думите „глупава жено“. — Тя не пусна ръката на Сим.

— Да, така е. — Симон изглеждаше малко смутен. — Има думи, с които не можеш да наречеш една дама дори и на шега. — Той неохотно пусна ръката на Фела и седна върху дънера на падналото дърво.

Тя се настани до него.

После се наведе по-близо към него и прошепна нещо. Сим се засмя и поклати глава.

— Моля те — примоли му се тя и сложи ръката си върху неговата. — Квоте не е взел лютнята си. Някой трябва да ни забавлява.

— Добре, добре — предаде се Симон, очевидно леко смутен.

Затвори очи за момент и след това заговори със звучен глас:

P>

В очите на нашата Фела бързо огън запламтя,

докато по паветата със стегната крачка вървеше тя.

Обвит в пепел, Амброуз пред нея стоеше.

Мрачен бе погледът му и страховито лицето му беше.

Но Фела се не уплаши, смелост туптеше в гръд…

P$

Симон внезапно спря, преди да изрече „гръдта й“, и стана червен като цвекло. От мястото си от другата страна на огъня Деви се изкикоти непресторено.

Макар да бе добър приятел, Уилем също се присъедини с шеговит въпрос:

— Каква е тая пауза, дето все я правиш? Сякаш не можеш да си поемеш дъх.

— И аз това го попитах — усмихна се Фела.

— Това е нещо, което се използва в стихотворната форма от елд винтик — обясни Сим. — Това е пауза в стиха, която се нарича цезура*.

[* Пауза, която разделя стиха. — Бел.прев.]

— Ти си опасно добре информиран по отношение на поезията, Сим — отбелязах аз. — Започвам да губя уважението си към теб.

— Замълчи! — настоя Фела. — Мисля, че е очарователно. Просто ревнуваш, че той може да се справя така дори когато импровизира.

— Поезията е песен без музика — надменно отвърнах аз. — А песента без музика е като тяло без душа.

Уилем вдигна ръка, преди Симон да успее да отговори.

— Преди да навлезем във философски спорове, трябва да ви направя едно признание — сериозно отбеляза той. — Изпуснах една поема в коридора пред стаите на Амброуз. Беше акростих*, който разказва за силната му привързаност към магистър Хеме.

[* Текст в стихотворна форма, написан така, че първите букви на стиховете да образуват ново послание. — Бел.прев.]

Всички се засмяхме, но Симон намери това за особено смешно. Нужно му беше доста време, за да успее да си поеме дъх.

— Не можеше да стане по-добре, дори и да го бяхме планирали — каза той. — Купих няколко женски дрехи и ги разпръснах измежду онова, което бе изхвърлено на улицата — червен атлаз, дантели, корсет с банели.

Отново се разнесе смях. След това всички обърнаха очи към мен.

— А ти какво направи? — подкани ме Деви.

— Единствено онова, което възнамерявах да направя — печално отвърнах аз. — Само необходимото, за да унищожа куклата и да мога да спя в безопасност през нощта.

— Ритна нощното му гърне — напомни ми Уилем.

— Вярно е — признах аз. — И намерих това.

Вдигнах един лист хартия.

— Ако това е някое от неговите стихотворения — рече Деви, — ти предлагам бързо да го изгориш и да си измиеш ръцете.

Разгърнах листчето хартия и го прочетох на глас:

— „Номер 4535: Пръстен, бяло злато, син опушен кварц. Да се поправи обковката и да се полира.“ — Внимателно сгънах хартийката, прибрах я в джоба си и добавих: — За мен това е по-добро от стихотворение.

— Да не е бележка от заложна къща за пръстена на твоята дама? — попита Сим, като се изправи на мястото си.

— Ако не се лъжа, е бележка от бижутер. Но да, това е нейният пръстен. И между другото, тя не е моята дама.

— Нещо не ми стана ясно — намеси се Деви.

— Така започна всичко — обясни Уилем. — Квоте се опита да върне пръстена на момиче, което харесва.

— Някой трябва да ми обясни за какво става дума — настоя Деви. — Изглежда съм се появила по средата на историята.

Облегнах се на един камък и оставих приятелите ми да разкажат всичко.

Не намерих бележката в скрина на Амброуз. Не беше и върху камината или нощната му масичка, нито пък върху подноса за бижута или бюрото му.

Всъщност я бях открил в кесията му. Бях я задигнал, за да си отмъстя, половин минута след като ме нарече, „мръсен, крадлив Рух“. Направих го почти инстинктивно, докато се блъснах грубо в него на излизане от стаите му в „Понито“.