Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Но някакво странно съвпадение кесията съдържаше и монети. Почти шест таланта. Не бяха кой знае колко пари за Амброуз. Достатъчно за една екстравагантна нощ навън с някоя дама. Но за мен това бяха много пари — толкова, че почти се чувствах виновен, задето съм ги задигнал. Почти.

> 34.

> Дрънкулки

Когато в онази нощ се завърнах в „При Анкер“, не ме очакваше бележка от Дена. Нито пък получих такава на следващата сутрин. Зачудих се дали момчето изобщо й е отнесло съобщението ми, или просто се е отказало, паднало е в реката или е изяло листчето.

На сутринта реших, че настроението ми е твърде добро, за да го развалям с неизбежната лудост в часовете на Елодин. Затова метнах на рамо лютнята си и се отправих към другия бряг на реката, за да потърся Дена. Беше ми отнело повече време, отколкото възнамерявах, но бях нетърпелив да видя изражението й, когато накрая й върна пръстена.

* * *

Влязох в бижутерския магазин и се усмихнах на дребния мъж, който стоеше зад ниската витрина.

— Готов ли сте с пръстена?

— Аз… Не ви разбрах, господине? — сбърчи чело той.

Въздъхнах и зарових в джоба си, за да извадя листчето хартия.

Той го погледна и на лицето му се изписа разбиране.

— А, да, естествено. Един момент.

Отиде в задната част на магазина.

Леко се поотпуснах. Това беше третият магазин, който посещавах. Останалите разговори далеч не бяха минали толкова добре.

Дребният мъж се появи от задното помещение.

— Заповядайте, господине. — Той ми подаде пръстена. — Вече е като нов. И ако нямате нищо против, че го казвам — камъкът също е прелестен.

Вдигнах го на светлината. Беше пръстенът на Дена.

— Добре сте си свършили работата — похвалих го аз.

— Благодаря ви, господине — усмихна се той в отговор. — Като сметнем всичко, работата излиза четирийсет и пет пенита.

Въздъхнах тихо. Беше прекалено да очаквам, че Амброуз е платил за работата предварително. Пресметнах наум и отброих върху стъклената витрина един талант и шест йота. Докато го правех, забелязах, че стъклото е леко мазно на пипане, подобно на двойно подсиленото стъкло. Прокарах ръка по него и се зачудих дали не беше от онези, които бях направил в Рибарника.

Докато бижутерът прибираше монетите, вниманието ми бе привлечено от нещо друго. Нещо във витрината.

— Да не би някоя дрънкулка да ви хвана окото? — попита ме любезно мъжът.

Посочих една огърлица в средата на витрината.

— Имате превъзходен вкус — каза той, извади ключ и отключи панела в задната част на витрината. — Това е наистина изключително бижу. Не само че обковката е елегантна, но и камъкът е забележително красив. Не се срещат често изумруди с такова качество, които да са изрязани във формата на дълга висулка.

— Вие ли сте го направили? — попитах аз.

— Уви — театрално въздъхна бижутерът, — не мога да се похваля с това. Една млада жена я донесе преди няколко цикъла. Изглежда, че тя повече се нуждаеше от пари, отколкото от украшения, и накрая стигнахме до споразумение.

— Колко искате за нея? — попитах аз колкото се може по-небрежно.

Той ми каза цената. Сумата беше зашеметяваща. Бяха повече пари, отколкото някога бях виждал накуп. Достатъчно, за да може една дама да живее добре в Имре в продължение на няколко години. Достатъчно за чудесна нова арфа. Достатъчно за лютня от масивно сребро или за калъф за такава лютня.

Бижутерът въздъхна отново и поклати глава, натъжен, че светът не върви на добре.

— Жалко — рече той. — Кой би могъл да каже какво кара жените да вършат такива неща? — зачуди се той, след което вдигна поглед, усмихна се, поднесе на светлината изумруда във формата на сълза и ме погледна с очаквателно изражение. — От друга страна, нейната загуба е печалба за вас.

* * *

Тъй като Дена беше споменала в бележката си „Бъчвата и глиганът“, реших да я потърся първо там. Сега калъфът на лютнята тежеше повече на рамото ми, като знаех от какво се е отказала тя, за да го плати. И все пак услуга за услуга — надявах се, че с връщането на нейния пръстен ще сме квит.

Но „Бъчвата и глиганът“ не беше странноприемница, а просто ресторант. Без да храня голяма надежда, попитах съдържателя дали си спомня за очарователна жена с тъмна коса, която да е била тук предишната вечер.

Мъжът кимна в отговор.

— Тя стоя дълго време — отвърна той. — Спомням си, че се зачудих кой ли би накарал такава жена да чака.

Бихте се изненадали колко много странноприемници и пансиони има дори и в такъв малък град като Имре.

> 35.

> Тайни

Два дни по-късно се бях запътил към Рибарника, като се надявах, че с малко честна работа ще прочистя главата си и ще успея да издържа двата часа глупости на Елодин. Бях на три крачки от вратата, когато видях младо момиче със синя пелерина да върви бързо през двора към мен. На лицето под качулката бе изписана обезпокоителна смесица от вълнение и тревога.

Очите ни се срещнаха и то спря. Сетне, без да откъсва поглед от мен, направи толкова потайно и сковано движение с ръка, че не можах да го разбера, докато не го повтори — искаше да я последвам.

Кимнах объркано. Момичето се обърна и излезе от двора, като вървеше с непохватната вдървеност на човек, който отчаяно се опитва да изглежда безгрижен.

Последвах го. При други обстоятелства щях да си помисля, че е подставено лице и ме подмамва в тъмна уличка, където някакви здравеняци ще ме пребият и ще ми вземат кесията. Но толкова близо до Университета нямаше подходящи за целта опасни улички, а и следобедът беше слънчев.

Накрая тя влезе в пуста улица зад една стъкларска работилница и часовникарско ателие. Огледа се неспокойно наоколо, след което се обърна и лицето й под качулката светна от радост.

— Най-накрая те намерих! — задъхано възкликна тя.

Беше по-млада, отколкото мислех — не повече от четиринайсетгодишна. Изпод качулката се подаваха немирни светлокестеняви къдрици, които обрамчваха бледото й лице. Все още не можех да се сетя коя е…

— Беше ми нужно много време, за да те открия — продължи момичето. — Прекарвам толкова дълго време тук, че според мама имам някой обожател от Университета — почти срамежливо добави тя и устните й леко се извиха нагоре.

Отворих уста да призная, че нямам и най-малка представа коя е тя. Но преди да успея да кажа каквото и да било, тя заговори отново.

— Не се безпокой — успокои ме. — Не съм казала на никого, че идвам да се видя с теб. — Блестящите й очи потъмняха разтревожено като повърхността на езеро, когато слънцето се скрие зад облак. — Знам, че така е по-безопасно.

Едва когато лицето й бе помрачено от тревога, успях да я позная. Това беше младото момиче, което бях срещнал в Требон, когато отидох да проучвам слуховете за чандрианите.

— Нина — казах аз, — какво правиш тук?

— Търся те — гордо вдигна брадичка тя. — Бях сигурна, че си от тук, защото знаеш всякакви магии. — Огледа се наоколо. — Но мястото е по-голямо, отколкото очаквах. Знам, че не си казал името си на никого от Требон, защото така те ще имат власт над теб, но трябва да призная, че това много ме затрудни да те намеря.

Наистина ли не бях казал името си на никого от Требон? Някои от спомените ми оттогава бяха замъглени, тъй като имах леко мозъчно сътресение. Вероятно беше по-добре, че съм останал анонимен, като се има предвид, че бях изгорил доста голяма част от града.

— Съжалявам, че съм ти създал толкова работа — рекох аз, без да разбирам за какво е всичко това.

Нина пристъпи по-близо до мен.

— След като си тръгна, сънувах сънища — сподели тя с нисък и поверителен глас. — Лоши сънища. Мислех, че _те_ идват за мен заради онова, което ти казах. — Изгледа ме многозначително. — Но после започнах да спя с амулета, който ти ми даде. Молех се всяка нощ и сънищата спряха.

Едната й ръка разсеяно опипваше парчето лъскав метал, което висеше на кожена връзка около врата й.

С внезапно чувство на вина осъзнах, че неумишлено бях излъгал магистър Килвин. На никого не бях продавал амулет, нито бях правил нещо, което дори да прилича на амулет. Но бях подарил на Нина гравирано парче метал и й бях казал, че е амулет, за да я успокоя. Преди това тя беше на ръба да изпадне в истерия, ужасена, че демоните ще я убият.

— Значи върши работа? — попитах аз, като се опитвах гласът ми да не звучи гузно.

Нина кимна утвърдително.

— Веднага щом го сложех под възглавницата си и си кажех молитвите, заспивах като бебе, сучещо от гърда. След това започваше специалният ми сън — каза тя и ми се усмихна. — Сънувах голямата делва, която ми показа Джими, преди онези хора да бъдат избити във фермата на Маутхен.

Почувствах как в гърдите ми се надига надежда. Нина беше единственият човек, виждал древната керамична делва. Тя беше покрита с рисунки на чандрианите, а те ревниво пазят своите тайни.

— Да не си спомни нещо за делвата със седемте човешки фигури, нарисувани върху нея? — попитах я развълнувано аз.