Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Чух зад гърба си, че някой от тях двамата ме повика, но шумът от тълпата погълна гласа му. Продължих да тичам, а ударите на сърцето ми тежко отекваха в гърдите ми.

* * *

Тарбеан е достатъчно голям, за да не можеш да го пресечеш от единия до другия край за един ден. Дори и да успееш да не се загубиш или забавиш в оплетената мрежа от улички и алеи със задънен край.

Всъщност за мен той беше твърде голям. Беше необхватен и огромен. Море от хора, гора от сгради и пътища, широки като реки. Миришеше на урина, пот, въглищен дим и катран. Ако можех да разсъждавам трезво, никога не бих отишъл там.

В един момент се загубих. Завих много рано или много късно, а после се опитах да мина напряко по една алея, която беше като тясна пътека между две високи сгради. Уличката се виеше като корито на река, опитваща се да намери най-лесния път. Стените бяха отрупани с боклуци, които запълваха пространствата между сградите и нишите на входовете им. След като завих на няколко пъти, усетих във въздуха отвратителната смрад на мърша.

Замаян и заслепен от вонята, се подпрях с олюляване на една стена, когато нечии груби пръсти сграбчиха ръцете ми.

Отворих очи и видях пред себе си едно по-голямо момче. Беше два пъти по-едър от мен, с тъмна коса и диви очи. Мръсотията по страните приличаше на брада, което придаваше странно жесток вид на младото му лице.

Две други момчета рязко ме отделиха от стената. Изскимтях от болка, когато едното от тях изви ръката ми. По-голямото момче се усмихна в отговор и прокара ръка през косата си.

— Какво правиш тук, Налт? Да не си се загубил? — Злобната му усмивка се разшири.

Опитах да се измъкна, но едно от момчетата изви китката ми и аз задъхано извиках:

— Не.

— Мисля, че се е загубил, Пайк — каза момчето от дясната ми страна.

Онова отляво силно ме удари с лакът в главата и алеята се завъртя пред очите ми.

Пайк се разсмя.

— Търся дърводелска работилница — измънках аз, все още замаян от удара.

Изражението на Пайк стана жестоко. Ръцете му сграбчиха раменете ми.

— Не си спомням да съм те питал нещо — изкрещя той. — Казах ли, че можеш да говориш?

Той ме удари с чело в лицето и аз усетих някакво пропукване, придружено с взрив на остра болка.

— Ей, Пайк — гласът сякаш идваше от невъзможна посока.

Един крак побутна калъфа на лютнята ми и го преобърна.

— Ей, Пайк, я виж това.

Пайк погледна надолу при кухия звук, който се чу при падането на калъфа.

— Какво си откраднал, Налт?

— Не съм го откраднал.

Едно от момчетата, които държаха ръцете ми, се изсмя.

— Да бе, чичо ти ти го е дал, за да можеш да го продадеш и да купиш лекарство за болната ти баба. — Той се изсмя отново, докато се опитвах да прогледна през сълзите, които изпълваха очите ми.

Чух три щракания, когато ключалките бяха отворени, последвани от характерното дрънчене, когато лютнята беше извадена от калъфа.

— Баба ти хич няма да е доволна, че си загубил това. — Гласът на Пайк беше тих.

— Техлу да ни смачка — изкрещя момчето отдясно. — Пайк, имаш ли представа колко струва нещо такова? Злато, Пайк!

— Не изричай името на Техлу напразно — каза момчето от лявата ми страна.

— Какво?

— „… Не търси спасение от Техлу дори и във време на най-голяма нужда, защото той съди всяка наша мисъл и дело…“ — изрецитира то.

— Техлу и великият му сияен пенис могат да ме препикаят, ако това тука не струва двайсет таланта. Което значи, че можем да му вземем поне шест от Дикен. Знаете ли какво можем да направим с толкова много пари?

— Няма да можеш да направиш нищо с тях, ако не спреш да говориш така. Техлу бди над нас, но е и отмъстителен. — Гласът на второто момче беше изпълнен с благоговение и уплаха.

— Пак си спал в храма, а? Попиваш религията така, както аз хващам бълхи.

— Ще ти вържа ръцете на възел.

— Майка ти е евтина уличница.

— Не говори за майка ми, Лин.

— Продава се за железни пенита.

По това време вече бях успял да прогледна през сълзите и видях Пайк, който клечеше на алеята. Изглеждаше очарован от лютнята. Хубавата ми лютня. Имаше замечтано изражение, докато я въртеше в мръсните си ръце и я разглеждаше отново и отново. През пелената от уплаха и болка бавно започна да ме изпълва тих ужас.

Докато гласовете до мен крещяха все по-силно, той полека се превърна в гореща ярост. Напрегнах се. Не можех да се преборя с тях, но знаех, че ако успея да сграбча лютнята и да се смеся с тълпата по улиците, мога да им се измъкна и да бъда отново в безопасност.

— … но така или иначе е гърбава. Сега взема само по половин пени за един път. Затова и главата ти е толкова мека. Имаш късмет, че нямаш дупка в нея. Така че не се ядосвай, точно затова си толкова религиозен — триумфално завърши първото момче.

Почувствах как и двамата се напрегнаха от двете ми страни. Аз също се стегнах, готов да скоча.

— Но все пак благодаря за предупреждението, чувам, че Техлу обича да се крие зад големи купчини конски говна и…

Внезапно и двете ми ръце се освободиха, когато едното момче блъсна другото в стената. Пробягах трите крачки до Пайк, сграбчих лютнята за грифа и я дръпнах.

Но Пайк беше или по-бърз, отколкото очаквах, или по-силен. Лютнята не се озова в ръката ми, както очаквах. Опитът да я издърпам ме накара внезапно да спра, като същевременно изправи Пайк на крака.

Гневът и чувството ми за безсилие взеха връх. Пуснах лютнята и се хвърлих към Пайк. Драсках като обезумял лицето и врата му, но той беше ветеран от твърде много улични битки, за да позволи да се доближа до важна част от тялото му. Един от ноктите ми остави кървава диря по лицето му, от ухото до брадата. След това той скочи върху мен и ме избута обратно, блъсна ме в стената на алеята.

Главата ми се удари в една тухла и щях да падна, ако Пайк не продължаваше да ме блъска в ронещата се стена. Задъхано отворих уста да си поема въздух и едва тогава осъзнах, че през цялото време не съм спрял да крещя.

Той смърдеше на пот и гранясала мас. Ръцете му бяха приковали моите ръце към тялото ми, докато ме притискаше силно към стената. През съзнанието ми мина неясната мисъл, че сигурно е изпуснал лютнята ми.

Мятайки се лудо, отново се опитах да си поема въздух, като продължавах да удрям главата си в стената. В един момент лицето ми се озова притиснато о рамото му и аз използвах случая и здраво го захапах. Усетих как кожата му се разкъса между зъбите ми в устата ми се изпълни с вкус на кръв.

Пайк изкрещя и рязко се отдръпна от мен. Поех си въздух и потреперих при разкъсващата болка в гърдите ми.

Преди да успея да помръдна или да помисля какво да правя, Пайк ме сграбчи отново. Запрати ме към стената един път, после още веднъж. След това ме сграбчи за гърлото, завъртя ме и ме хвърли на земята.

В този момент чух онзи звук и всичко сякаш спря.

* * *

След като моята трупа беше избита, понякога сънувах родителите си — бяха живи и пееха. В съня ми смъртта им беше грешка, някакво недоразумение — като нова пиеса, която просто репетираха. Тогава за няколко мига се освобождавах от тежестта на мъката, която постоянно ме притискаше. Прегръщах ги и заедно се смеехме на глупавите ми страхове. Пеех с тях и за малко всичко отново беше прекрасно. Прекрасно.

Но след това винаги се събуждах, сам в тъмнината, край горския извор.

Какво се беше случило? Къде бяха родителите ми?

После си спомнях всичко — като стара рана, която отново се е отворила. Те бяха мъртви, а аз — ужасяващо самотен. И тежестта, която беше изчезнала само за миг, отново падаше върху мен със смазваща сила — дори още по-страшна от преди, защото не бях готов за нея. Тогава лягах по гръб, загледан в мрака, а гърдите ми бяха изпълнени с болка, от която ми беше трудно да дишам, защото дълбоко в себе си знаех, че нищо вече няма да бъде каквото е било — никога повече.

Когато Пайк ме захвърли на земята, тялото ми беше твърде безчувствено и почти не усетих как бащината ми лютня беше смазана под тежестта ми. Звукът, който тя издаде, беше като звук на умираща мечта и върна в гърдите ми усещането за същата тази налудничава болка, от която се задушавах.

Огледах се наоколо и видях Пайк, който дишаше тежко и се беше хванал за рамото си. Едно от момчетата беше натиснало с коляно гърдите на другото. Вече не се биеха помежду си и ме гледаха слисано.

Погледнах безучастно към ръцете си, които бяха покрити с кръв на местата, където тресчиците дърво бяха пробили кожата ми.

— Малкото копеле ме ухапа — тихо промълви Пайк, сякаш не можеше да повярва на случилото се.

— Махни се от мен — извика момчето, което лежеше по гръб.

— Казах ти, че не трябваше да казваш ония неща. Виж какво стана сега.

Лицето на Пайк се изкриви и почервеня.

— Ухапа ме! — изкрещя той и злобно се засили да ме ритне в главата.

Опитах да се дръпна, без да повредя повече лютнята. Ритникът му ме уцели в бъбреците и ме просна върху счупения инструмент, като го разпарчетоса още повече.