Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Стражът извърна глава и ме погледна. Улових погледа му. Обърнах се и побягнах.

Насочих се към първата уличка, която видях, а тънките ми обувки се хлъзгаха върху плиткия сняг, който беше покрил земята. Когато свивах по втора уличка, която се отделяше от първата, чух зад себе си тропота на тежки ботуши.

Дъхът ми пареше в гърдите ми, докато търсех място, където да се скрия. Но не познавах тази част от града. Нямаше купчини боклук, в които да се мушна, или изгорели сгради, където да се кача. Внезапно усетих как някакво остро замръзнало камъче проряза тънката подметка на едната ми обувка. Болка прониза крака ми, но аз се насилих да продължа да тичам.

След третия завой стигнах до задънена улица. Бях започнал да се катеря по една от стените, когато усетих как нечия ръка сграбчи глезена ми и ме дръпна надолу.

Главата ми се удари в паважа и всичко около мен се завъртя, когато стражът ме вдигна от земята, като ме държеше за китката и косата.

— Хитрец си ти, а, момче? — задъхано изрече той, а топлият му дъх пареше лицето ми.

Миришеше на кожа и пот.

— Достатъчно си възрастен, за да си разбрал досега, че не бива да бягаш. — Той гневно ме разтърси и оскуба косата ми.

Изкрещях от болка и улицата се завъртя пред очите ми.

Той грубо ме притисна към стената.

— Трябва да си разбрал и че нямаш работа в Склона. — Той отново ме разтърси. — Да не си бавноразвиващ се, момче?

— Не — замаяно отвърнах аз, усетил студенината на стената със свободната си ръка. — Не.

Изглежда, че отговорът ми го вбеси още повече.

— _Не?_ — Той сякаш сдъвка думата. — Вкара ме в неприятности, момче. Може да се оплачат от мен. Ако не си бавноразвиващ се, значи трябва да ти бъде даден урок.

Той ме завъртя около себе си и ме хвърли на земята. Плъзнах се върху хлъзгавия сняг по улицата. Лакътят ми се удари в земята и изтръпна. Ръката ми, която стискаше един месец храна, топли одеяла и сухи обувки, се разтвори. Нещо много ценно излетя и падна на земята дори без да иззвънти.

Почти не обърнах внимание на това. Въздухът изсвистя, когато тоягата му ме удари в крака.

— Не идвай повече в Склона, ясно ли е? — изръмжа той.

Тоягата отново се стовари върху мен и този път ме уцели в плешката.

— Всичко отвъд улица „Фалоу“ е забранена зона за вас, улични копеленца. Разбра ли ме? — Удари ме през лицето с опакото на ръката си и усетих вкуса на кръв, когато главата ми отскочи от заснежените павета.

Свих се на топка, докато той съскаше над мен:

— И запомни, че улицата и пазарът на мелничарите са мястото, където работя, така че никога… Не се връщай… Тук… Никога! — Той придружаваше всяка своя дума с нов удар на тоягата си. — Ясно ли е?

Лежах и треперех в утъпкания сняг и се надявах, че най-сетне побоят е свършил.

— Разбра ли ме? — Онзи ме изрита в корема и аз усетих, че нещо там вътре се скъса.

Изкрещях и сигурно съм промълвил нещо. Когато не се изправих, той ме изрита отново и след това си тръгна.

Мисля, че или съм припаднал, или дълго съм лежал замаян. Когато все пак успях да се съвзема, вече се смрачаваше. Студът беше проникнал до мозъка на костите ми. Пълзях из калния сняг и влажните боклуци в търсене на сребърното пени, а пръстите ми бяха толкова премръзнали, че едва ги мърдах.

Едното ми око беше отекло и устата ми беше пълна с кръв, но продължавах да търся, докато и последната дневна светлина не изчезна. Дори и след като уличката потъна в катраненочерен мрак, продължавах да пресявам снега с ръцете си, макар дълбоко в себе си да знаех, че пръстите ми вече са толкова безчувствени, че дори по случайност да попаднех на монетата, нямаше да я усетя.

Изправих се на крака, като се опирах на стената, и се опитах да вървя. Нараненият крак забавяше движението ми. С всяка стъпка болката го пронизваше все по-силно и аз се опитвах да използвам стената за опора, за да облекча поне донякъде тежестта върху него.

Отправих се към крайбрежния квартал — частта от града, ми ято за мен се доближаваше най-много до представата за дом. От студа кракът ми ставаше все по-безчувствен и вдървен и макар някаква рационална част от мен да се тревожеше от това, практичната част от съзнанието ми беше доволна, че поне една част от тялото ми не ми причинява болка.

До тайното ми скривалище имаше километри разстояние и с това куцукане напредвах много бавно. В някакъв момент трябва да съм паднал. Не си спомням падането, но си спомням как лежах върху снега и колко сладостно удобно се чувствах. Усетих как сънят се спуска над мен като дебело одеяло — като смъртта.

Затворих очи. Спомням си дълбоката тишина на опустялата улица около мен. Бях твърде вцепенен и уморен, за да съм истински уплашен. В бълнуванията си си представих смъртта като голяма птица с криле от огън и сенки. Тя висеше над мен и търпеливо ме чакаше ли, чакаше…

Заспивах, а голямата птица ме обхвана в горящите си криле. Представих си сладостна топлина. След това ноктите й се впиха в мен, разкъсвайки плътта ми…

Не, това просто беше болката от счупените ми ребра, докато някой ме обръщаше по гръб.

Отворих замъглените си очи и видях един демон, който се беше надвесил над мен. Видът на мъжа с демонска маска ме стресна и ме извади от отнесеното и объркано състояние, в което се намирах, а примамливата топлина, която бях чувствал само преди миг, изчезна и бе заменена от усещането за отпуснатото ми и натежало като олово тяло.

— Така е. Казах ти. Тук в снега лежи едно хлапе! — Демонът ме изправи на крака.

Вече напълно събуден, забелязах, че маската му е чисто черна. Това беше Енканис, Господарят на демоните. Той ме закрепи несигурно на краката ми и започна да маха снега, който ме покриваше. Със здравото си око видях, че наблизо е застанала друга фигура със синьо-зелена маска.

— Хайде… — каза нетърпеливо вторият демон, а гласът звучеше кухо иззад редовете остри зъби.

Енканис не му обърна внимание.

— Добре ли си?

Не знаех какво да отговоря, затова се съсредоточих върху това да се задържа на краката си, докато мъжът продължаваше да изчетква снега от мен с ръкава на тъмната си мантия. Чух далечния звук на рогове.

Другият демон погледна нервно към пътя.

— Ако не запазим преднината си пред тях, здраво ще загазим — просъскка жената раздразнено.

Енканис махна снега от косата ми с обвитите си в черни ръкавици пръсти, след това спря за момент и се наведе, за да погледне лицето ми по-отблизо. Тъмната му маска странно се мержелееше пред размазания ми поглед.

— В името на божието тяло! Холи, някой здравата е пребил това хлапе. И то в деня на Средата на зимата!

— Стражата — успях да промълвя с дрезгав глас и при изговарянето на думата отново усетих вкуса на кръв.

— Целият си премръзнал — каза Енканис и започна да търка ръцете и краката ми със своите ръце, опитвайки се да раздвижи кръвта ми. — Ще трябва да дойдеш с нас.

Роговете прозвучаха отново, този път по-близо. Към тях се примесваха неясните звуци, издавани от тълпа хора.

— Не бъди глупав — каза другият демон. — Той не е в състояние да тича през целия град.

— Той не може да остане тук — отсече Енканис.

Продължи грубо да разтрива ръцете и краката ми. В тях бавно започна да се завръща някакво усещане, като от забиването на хиляди жилещи иглички. Никак не наподобяваше успокояващата топлина, която бях почувствал само преди минута, когато се унасях в сън. Всеки път, щом мъжът докоснеше някое натъртено място, ме пронизваше остра болка, но тялото ми беше твърде уморено, за да мога да се отдръпна.

Демонът със зелената маска се доближи и жената сложи ръка ми рамото на своя приятел.

— Трябва да тръгваме вече, Герек! Някой друг ще се погрижи за него. — Тя се опита да дръпне приятеля си, но не постигна успех. — Ако ни намерят тук с него, ще помислят, че ние сме го направили.

Мъжът зад черната маска изруга, след това кимна и започна да рови нещо под наметалото си.

— Не лягай повече на земята — каза ми той с настоятелен тон. — И влез вътре. Някъде, където можеш да се стоплиш.

Шумът от тълпата вече толкова беше наближил, че можех вече да различа отделни гласове, смесени с тропота на конски копита и скърцането на дървени колела. Мъжът с черната маска протегна ръка към мен.

Беше ми необходимо известно време, за да фокусирам онова, което той държеше. Сребърен талант — по-дебел и по-тежък от пенито, което бях изгубил. Не можех дори да си представя толкова пари.

— Хайде, вземи го. — Той беше неясна форма в мрака, черно наметало с качулка, черна маска и черни ръкавици.

Енканис стоеше пред мен и ми подаваше парче сребро, което улавяше лунната светлина. Напомни ми за сцената от „Даеоника“, в която Тарсус продава душата си.

Взех таланта, но ръката ми беше толкова безчувствена, че не можех да го усетя в шепата си. Трябваше да погледна надолу, за да се уверя, че пръстите ми наистина го стискат. Представих си, че усещам как ръката ми излъчва топлина. Почувствах се по-силен. Ухилих се на мъжа зад черната маска.