Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Но от практична гледна точка Тарбеан е разделен на две: Крайбрежието и Склонът. В Крайбрежието живеят бедняците. Това ще рече просяците, крадците и уличниците. Склонът е мястото на богатите. Там са адвокатите, политиците и куртизанките.

Минали бяха два месеца, откакто бях в Тарбеан, когато за пръв път се пробвах да прося в Склона. Градът беше здраво скован от зимата и блясъкът на Карнавала за средата на зимата правеше улиците по-опасни, отколкото бяха обикновено.

За мен това беше шок. През целия ми досегашен живот нашата трупа беше организирала Карнавала за средата на зимата в някой град. В продължение на седем дни до Деня на Голямата скръб, с маски на демони на главите, ние плашехме местните жители за голямо тяхно удоволствие. Баща ми играеше Енканис толкова убедително, че човек би помислил, че наистина сме го призовали. Най-важното беше, че той можеше да бъде едновременно ужасяващ и внимателен. Когато трупата ни правеше това представление, никога не се бе случвало някой да пострада.

Но в Тарбеан нещата бяха различни. О, Карнавалът изглеждаше по същия начин. Пак имаше мъже с боядисани в крещящи цветове демонски маски, които се спотайваха из улиците на града и правеха пакости.

Енканис също беше тук с традиционната си черна маска и правеше по-сериозни бели. И макар че не го бях видял още, не се съмнявах, че и маскираният със сребърна маска Техлу обикаля по-лъскавите квартали и играе своята роля в представлението. Както казах, като цяло Карнавалът си беше същият.

Но начинът, по който се играеха ролите, беше различен. Първо, Тарбеан беше твърде голям град, за да може само една трупа да осигури достатъчно демони. И стотици трупи не биха били достатъчни. Така че вместо да плащат на професионалисти, което би било разумният и безопасен начин, църквите в Тарбеан бяха избрали много по-печелившия път да продават маски на демони.

По тази причина в първия ден на Голямата скръб десет хиляди демона аматьори биваха пускани да вилнеят из улиците на града. Десет хиляди демона аматьори, на които беше позволено да правят каквито пакости намерят за добре.

Може да ви се струва, че това е идеалната ситуация, от която би могъл да се възползва един млад крадец, но всъщност беше точно обратното. Демоните винаги бяха най-многобройни в крайбрежната част. И макар че голяма част от тях се държаха както подобава и побягваха при произнасянето на името на Техлу, като дяволиите им оставаха в рамките на разумното, мнозина не постъпваха така. Първите няколко дни от Голямата скръб бяха опасни и аз прекарвах по-голямата част от времето си, като се опитвах да не се забърквам в неприятности.

Но с приближаването на Карнавала нещата се успокояваха. Броят на демоните постоянно намаляваше, когато хората изгубваха маските си или се уморяваха от играта. Без съмнение причината за това намаляване беше и Техлу, но със или без сребърната маска, той все пак беше само един. Трудно би могъл да се справи с целия Тарбеан за седем дни.

Избрах последния ден от Голямата скръб за пътуването ми до Склона. В деня на Карнавала настроението е винаги добро, а доброто настроение означава по-успешна просия. Най-хубавото беше, че редовете на демоните бяха оредели значително, което означава, че беше сравнително безопасно човек отново да се движи по улиците.

Тръгнах в ранния следобед. Бях гладен, защото не бях успял да открадна нито един залък хляб. Спомням си, че когато се отправих към Склона, се чувствах леко развълнуван. Може би някаква частица от мен си спомняше как прекарвах Деня на средата на зимата със семейството си — топла храна и след това топло легло. Може би споменът беше събуден от мириса на клоните на вечнозелени дървета, които бяха събирани на купи и след това запалвани в чест на триумфа на Техлу.

Този ден научих две неща. Научих защо просяците си стоят в крайбрежната част на града и че независимо какви ги разправя църквата, Средата на зимата наистина е време на демоните.

* * *

Щом излязох от алеята, веднага усетих разликата между атмосферата в тази част на града и мястото, от което идвах.

Търговците от крайбрежната част ласкаеха и придумваха клиентите, за да ги подмамят в магазините си. Ако тази стратегия се провалеше, те не се срамуваха да изпаднат в пристъпи на агресивност, като псуваха или дори откровено заплашваха клиентите си.

Тук собствениците на магазини нервно чупеха ръце. Те се кланяха и мазнеха и бяха неизменно учтиви. Никога не повишаваха глас. След бруталната реалност, с която бях свикнал в крайбрежната част, сега сякаш бях попаднал на някакъв официален бал. Всички бяха облечени в нови дрехи. Всички бяха чисти и спретнати и изглеждаха като участници в сложен социален кадрил.

Но и това място имаше своите тъмни страни. Докато оглеждах улицата, забелязах двама мъже, които се криеха в алеята срещу мен. Маските им бяха доста добри — кървавочервени и свирепи. Едната беше със зейнала уста, а другата беше оголила острите си зъби в жестока гримаса. И двамата носеха традиционните черни раса с качулки, което аз веднага оцених. Повечето от демоните в крайбрежната част хич не ги беше грижа дали са облечени с подходящия костюм.

Двата демона се измъкнаха от скривалището си, за да проследят добре облечена млада двойка, които се скитаха безцелно по улицата ръка за ръка. Демоните предпазливо ги дебнеха в продължение на стотина крачки и след това единият от тях грабна шапката на кавалера и я запрати в близката снежна преспа. Другият грубо сграбчи жената в прегръдката си и я повдигна от земята.

Тя се разпищя, а през това време мъжът, очевидно объркан от ситуацията, се опитваше да си върне бастуна, който демонът му беше отнел.

За щастие дамата му запази хладнокръвие и изкрещя: „Техлус! Техлус! Техлус антауса еха!“

При звука на името на Техлу двете фигури с червени маски се разтрепериха, след това се обърнаха и побягнаха надолу по улицата.

Всички нададоха одобрителни викове. Един от собствениците на магазини помогна на кавалера да вземе шапката си. Бях доста учуден от всеобщата вежливост. Очевидно дори и демоните бяха учтиви в добрата част на града. Окуражен от онова, което бях видял, огледах тълпата в търсене на най-подходящите хора. Пристъпих към една млада жена. Тя беше облечена в синя рокля на точици и наметка от бяла кожа. Косата й беше дълга и златиста, а лицето й — обрамчено от изкусни къдрици.

Докато пристъпвах към нея, тя погледна към мен и спря. Чух я как сепнато си пое дъх, когато вдигна ръка към устата си.

— Пенита, гус'жа? — протегнах длан аз, като нарочно леко потрепервах. Гласът ми също беше треперлив. — Моля ви… — Постарах се да изглеждам колкото се може по-дребен и отчаян. Влачех крака в тънкия сивкав сняг.

— Бедничкият ми. — Тя въздъхна толкова тихо, че едва я чух.

Непохватно опипа кесията си, която носеше отстрани, неспособна или нежелаеща да отмести поглед от мен. Малко след това погледна в кесията и извади нещо. Докато притискаше пръстите ми около него, усетих студената, успокоителна тежест на монета в шепата си.

— Благодаря, гус'жа — автоматично отвърнах аз, погледнах надолу за миг и видях, че между пръстите ми проблясва сребро. Отворих шепата си — вътре имаше сребърно пени. Цяло сребърно пени.

Зяпнах. Сребърното пени струваше колкото десет медни или петдесет железни. Което беше по-важно, с него стомахът ми щеше да бъде пълен всяка вечер в продължение на половин месец. За едно желязно пени можех да спя една нощ на пода в „Червеното око“, а за две щяха да ме пуснат да легна до огнището, край горещите въглени на вечерния огън. Можех да си купя вехто одеяло, което да скрия на покрива и да се топля в него през цялата зима.

Погледнах нагоре към жената, която все още ме гледаше с изпълнени с жалост очи. Тя нямаше представа какво означаваше жестът й за мен.

— Благородна госпожо, благодаря ви — казах аз с дрезгав глас, после си спомних нещо, което казвахме в трупата. — Нека всички ваши истории бъдат с щастлив край и пътищата ви да са спокойни и кратки.

Тя ми се усмихна и сигурно се готвеше да отвърне нещо, но аз изпитах странно усещане в областта на тила. Някой ме наблюдаваше. Когато си на улицата, или развиваш чувствителност към някои определени неща, или животът ти е кратък и нещастен.

Огледах се и видях един търговец, който говореше нещо с един стражник и сочеше към мен. Това не беше просто някакъв си пазач от стражата на крайбрежната част. Беше гладко избръснат и стоеше изправен. Носеше кожен жакет с метални нитове, а в ръката си държеше обкована с месинг тояга, дълга колкото ръката му. Чух откъслечни думи от онова, което му казваше търговецът:

— … клиенти. Кой би си купил шоколад с… — Той отново направи жест към мен и каза нещо, което не можах да чуя — … ви плаща? Точно така. Може би трябва да спомена…

Стражът извърна глава и ме погледна. Улових погледа му. Обърнах се и побягнах.