Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Следващият цикъл се оказа истинско мъчение. Малкото храна, която бях взел със себе си, скоро свърши и когато огладнеех, трябваше да спирам и да търся нещо за ядене. Някои дни не можех да намеря вода, а и когато откриех, нямаше в какво да я нося. Малкият коларски път, по който вървях, скоро стигна да по-широк път, който след това ме отведе до още по-голям път. Краката ми се ожулиха и покриха с пришки от търкането с вътрешността на обувките ми. Някои нощи бяха страшно студени.

От време на време се появяваха странноприемници, но гледах да стоя настрана от тях, като само понякога използвах случая да се напия с вода от коритото за конете. Минах и през няколко малки градчета, но онова, което ми трябваше, беше по-голям град. Фермерите нямаха нужда от такива неща като струни за лютня.

В началото, когато чуех приближаването на каруца или кон, бързо се скривах край пътя. Не бях разговарял с друго човешко същество от нощта, в която семейството ми беше избито. Повече приличах на диво животно, отколкото на дванайсетгодишно момче. По някое време пътят стана твърде широк и оживен и започна да се налага повече да се крия, отколкото да вървя по него. Накрая се осмелих да оставам на пътя, когато насреща ми се зададе някой, и с облекчение установих, че, общо взето, никой не ми обръща внимание.

* * *

Една сутрин, още не бях вървял и час, когато чух зад себе си каруца. Пътят беше достатъчно широк, за да се движат две каруци една до друга, но въпреки това аз се отместих към тревата отстрани на пътя.

— Хей, момче! — извика груб мъжки глас зад мен.

Когато не се обърнах, гласът повтори:

— Ей, ти, момче!

Отдалечих се още встрани от пътя, без да поглеждам зад себе си. Не вдигах очи от земята под краката ми.

Каруцата бавно спря до мен.

— Момче, момче! — изрева гласът с двойно по-голяма сила от преди.

Погледнах нагоре и видях възрастен мъж, който примижаваше срещу слънцето. Можеше да е на всяка възраст между четирийсет и шейсет години. До него в каруцата седеше широкоплещест младеж с ясно лице. Предположих, че са баща и син.

— Да не си глух, момче? — възрастният мъж го произнесе като _„глуф“_.

Поклатих глава.

— Или пък ням?

— Не — отново поклатих глава аз.

Чувствах се странно отново да разговарям с някого. Гласът ми звучеше необичайно и дрезгаво — сякаш ръждясал от това, че дълго не е бил употребяван.

Той ме изгледа изкосо.

— В града ли отиваш?

Кимнах, тъй като не исках да говоря отново.

— Качвай се тогава. — Той кимна към задната част на каруцата. — Сам няма да има против да повози дребосък кат' теб. — Мъжът потупа задницата на своето муле.

Беше по-лесно да се съглася, отколкото да се опитам да избягам. А и пришките по краката ми пареха от потта, с която се бяха пропили обувките ми. Заобиколих каруцата откъм задната страна и се покатерих вътре, като издърпах лютнята след себе си. Отзад около три четвърти от каруцата беше пълна с големи конопени чували. Няколко кръгли валчести тикви се бяха изсипали от един от чувалите и се търкаляха насам-натам по пода.

— Дий! — Възрастният мъж размаха поводите и мулето неохотно ускори темпото.

Събрах няколкото търкалящи се тикви и ги натъпках в отворения чувал. Старият фермер ми се усмихна през рамо.

— Благодаря, момче. Аз съм Сет, а това е Джейк. По-добре да седнеш долу, иначе някое по-силно друсване може да те събори.

Седнах на един от чувалите. Чувствах се напрегнат без особена причина, може би защото не знаех какво да очаквам.

Старият фермер подаде поводите на сина си и извади голям самун черен хляб от торбата, която лежеше между двамата. Той небрежно откъсна голям комат, намаза го с дебел слой масло и ми го подаде.

Този израз на нормална човешка доброта предизвика внезапно стягане в гърдите ми. Минала беше половин година, откакто за последен път бях ял хляб. Беше мек и топъл, а маслото имаше сладък вкус. Оставих си едно парче за по-късно и го мушнах в платнената торба.

След четвърт час, който премина в спокойно мълчание, възрастният мъж се извърна към мен.

— Свириш ли на това нещо, момче? — Той направи жест към калъфа с лютнята.

Притиснах го по-здраво към тялото си.

— Счупена е.

— Аха — отвърна той, видимо разочарован.

Помислих, че ще поиска от мен да сляза от каруцата, но вместо това той се усмихна и кимна на мъжа до себе си.

— Значи тогава ние ще трябва да те забавляваме.

Започна да пее „Калайджията Танер“ — пиянска песен, по-стара от света. Миг по-късно и синът му се присъедини към него и грубите им гласове се преплетоха в проста хармония, която събуди болката в мен заедно със спомена за едни други каруци, различни песни и полузабравения дом.

> 20.

> Окървавени ръце, свити в юмруци

Беше около обед, когато каруцата зави по нов път, широк като река и павиран със заоблени камъни. В началото срещнахме само неколцина пътници и една-две каруци, но след като бях прекарал толкова време сам, те ми се сториха като цяла тълпа.

Навлязохме по-навътре в града и ниските сгради отстъпиха на по-високи магазини и кръчми. Дърветата и градините бяха заменени от алеи и търговци с колички. Широкият иначе път постепенно се задръстваше от върволица от стотици двуколки и пешеходци, десетки каруци и фургони и от време на време някой ездач на кон.

Чуваха се тропот на копита и викове на хора, а във въздуха се носеше смесеният мирис на бира, пот, смет и катран. Зачудих се кой ли е този град и дали съм идвал в него преди…

Стиснах зъби и се насилих да мисля за други неща.

— Почти стигнахме — надвика околната врява гласът на Сет.

Накрая пътят стигна до едно пазарище. По калдъръма с далечен грохот трополяха каруци. Гласове се пазаряха и спореха помежду си. Отнякъде се чуваше силен и пронизителен детски плач. Известно време вървяхме насам-натам, докато не намерихме свободен ъгъл до една книжарница.

Сет спря каруцата и аз скочих от нея, докато те я избутваха встрани от пътя. След това, сякаш имахме някакво мълчаливо споразумение за това, им помогнах да разтоварят издутите чували от задната част на каруцата и да ги подредят отстрани един върху друг.

Половин час по-късно вече почивахме между натрупаните чували.

Сет ме погледна, като заслони очите си с ръка.

— Какво ще правиш днес в града, момче?

— Трябват ми струни за лютнята — отвърнах.

Едва тогава осъзнах, че не знам къде е бащиният ми инструмент. Заоглеждах се трескаво. Не беше в каруцата, където го бях оставил, нито пък беше подпрян до стената или върху купчините с тикви. Стомахът ми се сви, когато изведнъж мярнах лютнята да се подава под един празен чувал. Отидох до нея и я взех с треперещи ръце.

Старият фермер ми се ухили и ми показа двете валчести тикви, които в момента разтоварваше.

— Какво ще каже майка ти, ако й занесеш две от най-хубавите оранжеви тикви от тая страна на Елд, които се топят в устата като масло?

— Не, не мога — заекнах аз, като се опитвах да избягам от спомена за одраните си пръсти, вкопчени в калта, и миризмата на горяща плът. — Искам да к-кажа, вие вече… — Не довърших, притиснах лютнята по-близо до гърдите си и отстъпих няколко крачки назад.

Той се вгледа по-внимателно в мен, сякаш едва сега ме виждаше за пръв път. Внезапно смутен, си помислих как ли изглеждам — целият в парцали, примрял от глад. Прегърнах лютнята и отстъпих още по-назад. Ръцете на фермера тежко се отпуснаха и усмивката му угасна.

— Ех, момче — меко каза той.

Той остави тиквата на земята, след това се обърна към мен и ми каза с внимателен и сериозен тон:

— Аз и Джейк ще сме тук и ще продаваме до към залез-слънце. Ако дотогава успееш да намериш онова, което търсиш, ще си добре дошъл да се върнеш с нас във фермата. Гус'жата и аз самият със сигурност ще намерим работа за още един чифт ръце за няколко дни. Ще си повече от добре дошъл да ни помогнеш. Нали, Джейк?

Джейк също ме гледаше, а на честното му лице беше изписана жалост.

— Разбира се, тате. И мама така каза точно преди да тръгнем.

Старият фермер продължи да ме гледа със сериозни очи.

— Това е Морският пазар — рече той, сочейки земята в краката си. — Ще бъдем тук до смрачаване, а може и малко след това. Върни се, ако искаш да те закараме. — В очите му се появи безпокойство. — Разбра ли ме? Можеш да се върнеш с нас.

Продължих крачка по крачка да отстъпвам назад, без да знам защо го правя. Единственото, което мислех, беше, че ако отида с него, ще ми се наложи да обяснявам, да си спомням. А всичко друго беше за предпочитане пред това да отворя отново тази заключена врата…

— Не, не, благодаря ви — запелтечих. — Направихте толкова много за мен. Ще се оправя. — Блъснах се в един мъж с кожена престилка, който стоеше зад мен. Стреснах се и побягнах.

Чух зад гърба си, че някой от тях двамата ме повика, но шумът от тълпата погълна гласа му. Продължих да тичам, а ударите на сърцето ми тежко отекваха в гърдите ми.