Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Кимнах сковано.

Усмивката му бавно угасна. Безизразният му поглед проникна дълбоко в мен.

Гласът му беше тих, режещ и студен:

— Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят.

— _Синдер_ — чу се студен глас откъм огъня.

Черните очи на мъжа раздразнено се присвиха.

— Какво?

— _Започваш да ми разваляш удоволствието. Той не е сторил нищо. Дари му нежната и безболезнена утеха на съня._

Студеният глас леко се забави преди последната дума, сякаш беше трудна за изричане.

Гласът идваше от мъж, който седеше малко встрани от останалите, скрит в сянката отвъд озареното от огъня петно. Макар че небето все още светлееше, обагрено от залеза, и между мястото, където седеше онзи, и огъня нямаше нищо, сенките го обгръщаха, гъсти като масло. Пламъците пукаха и танцуваха, живи и топли, синкави, но никакви отблясъци от светлината му не достигаха до мъжа. Сенките се сгъстяваха около главата му. Стори ми се, че мярнах дълбока качулка като онези, които носят свещениците, но под нея сянката беше толкова гъста, че сякаш гледах към дъното на кладенец посред нощ.

Синдер хвърли бегъл поглед към обвития в сянка мъж.

— Все едно си му пазач, Халиакс — сопна се той.

— _А ти май забравяш каква е целта ни_ — отвърна онзи, а студеният му глас стана по-остър. — _Или пък просто твоята цел се различава от моята?_ — Той изрече бавно последните думи, сякаш в тях се таеше някакво особено значение.

Арогантността на Синдер изчезна мигновено като вода, излята от ведро.

— Не — обърна се към огъня той. — Разбира се, че не.

— _Това е добре. Не ми се щеше да мисля, че дългото ни познанство клони към своя край._

— На мен също.

— _Би ли припомнил какви са нашите взаимоотношения, Синдер._ — В търпеливия тон на тъмния мъж се бе появила нотка на гняв.

— Аз… ти служа… — Синдер направи жест на помирение.

— _Ти си инструмент в моята ръка_ — меко го прекъсна онзи. — _Нищо повече._

В изражението на Синдер се появи сянка на предизвикателство. Той направи пауза, преди да заговори:

— Бих…

— _Ферула_ — мекият глас беше станал твърд като рамстонска стомана.

Живачната грациозност на Синдер изчезна. Той се олюля, а тялото му се скова от внезапна болка.

— _Ти си инструмент в моята ръка_ — студено повтори гласът. — _Повтори го._

За момент Синдер ядно стисна челюсти, след това се сви конвулсивно и изрева, като звучеше по-скоро като ранено животно, отколкото като човек.

— Аз съм инструмент в твоята ръка — задъхано изрече той.

— _Господарю Халиакс._

— Аз съм инструмент в твоята ръка, господарю Халиакс — поправи се Синдер и, разтреперан, падна на колене.

— _Кой познава вътрешните извивки на името ти, Синдер?_ — думите бяха изречени бавно и търпеливо, като от учител, който повтаря забравен урок.

Синдер обви тяло с треперещите си ръце, затвори очи и се прегърби.

— Ти, господарю Халиакс.

— _Кой те пази от амирите? От певците? От ситите? От всичко на света, което би те наранило?_ — запита го Халиакс кротко и учтиво, сякаш наистина беше любопитен да чуе отговора.

— Ти, господарю Халиакс. — Гласът на Синдер беше прорязан от мълчалива болка.

— _И на чии цели служиш?_

— На твоите, господарю Халиакс — задавено изрече той. — На твоите и на ничии други.

Напрежението във въздуха изчезна и тялото на Синдер внезапно се отпусна. Той падна напред на длани и от лицето му върху земята като дъжд се посипаха капчици пот.

— Благодаря ти, господарю — задъхано рече той с искрена убеденост в гласа. — Няма да го забравя друг път.

— _Ще го забравиш. Ти обичаш тези малки жестокости. Всички сте такива_ — скритото в качулката лице на Халиакс се завъртя и огледа всяка от фигурите около огъня, при което всички неловко се размърдаха. — _Радвам се, че реших да ви придружа днес. Вие се отклонявате от целта и се отдавате на прищевките си. Някои от вас, изглежда, са забравили към какво се стремим, какво искаме да постигнем_ — останалите около огъня отново притеснено се размърдаха.

Качулката се обърна към Синдер.

— _Но аз ви прощавам. Може би ако не бяха тези малки напомняния, и аз самият щях да забравя._ — В последните му думи се беше появила режеща нотка. — _Сега довърши онова…_ — Студеният глас не довърши изречението, когато обвитата в сянка качулка бавно се вдигна нагоре, за да погледне небето.

Останалите мълчаха, изпълнени с очакване.

Лицата им бяха напълно неподвижни, а израженията — напрегнати. Те също наклониха глави, сякаш гледаха към същото място в сумрачното небе. Сякаш се опитваха да уловят някаква миризма, носена от вятъра.

Внезапно изпитах усещането, че някой ме наблюдава. Почувствах напрежение, като че ли гъстотата на въздуха се бе променила. Съсредоточих вниманието си върху тази промяна, доволен, че има нещо, което да ме откъсне за още няколко секунди от ясното осъзнаване на случилото се.

— _Те идват_ — тихо каза Халиакс, изправи се и сянката в него сякаш започна да извира навън като тъмна мъгла. — _Бързо, съберете се около мен._

Останалите се изправиха от местата си около огъня. Синдер скочи на крака и направи няколко клатушкащи се стъпки.

Халиакс разтвори широко ръцете си и сянката, която го заобикаляше, разцъфтя като цвете, което разтваря чашка. След това всеки от останалите се обърна със заучена лекота и направи крачка към Халиакс и сянката, която го обгръщаше. Но докато правеха крачката, те се забавиха и постепенно започнаха да избледняват, сякаш бяха направени от пясък, понесен от бурен вятър. Само Синдер погледна назад, а в кошмарните му очи се четеше гняв.

След това те изчезнаха.

* * *

Няма да ви занимавам с онова, което последва. Как тичах от едно тяло до друго и трескаво се опитвах да открия някакви признаци на живот, така както ме беше учил Бен. Как безсмислено се опитвах да изкопая гроб. Как пръстите ми драскаха пръстта, докато се разраниха до кръв. Как открих родителите си…

Намерих нашия фургон едва в най-тъмните часове на нощта. Конят ни го бе завлякъл на близо стотина метра разстояние надолу по пътя, преди да умре. Вътре всичко изглеждаше толкова нормално, подредено и спокойно. Порази ме това колко силен беше мирисът на майка ми и баща ми вътре.

Запалих всяка лампа и свещ, която намерих във фургона. Светлината не донесе успокоение, но пламъкът поне беше златист, без синкав оттенък. Свалих калъфа с лютнята на баща ми. Легнах в леглото на родителите ми и сложих лютнята до себе си. Възглавницата на майка ми ухаеше на нейната коса, на прегръдката й. Нямах намерение да заспивам, но сънят ме повали.

Събудих се, кашляйки, а около мен всичко беше в пламъци. Разбира се, свещите бяха причината. Все още вцепенен от шока, събрах някои вещи в една чанта. Като се движех бавно и безцелно, без да изпитвам страх, извадих книгата на Бен изпод горящия дюшек. Можеше ли да ме ужаси вече един обикновен огън?

Сложих лютнята на баща ми в калъфа. Имах чувството, че извършвам кражба, но не можех да се сетя за нищо друго, което да ми напомня за тях. Ръцете и на двамата бяха докосвали дървото на инструмента хиляди пъти.

След това си тръгнах. Навлязох в гората и продължих да вървя, когато зората осветли небето на изток. Когато птиците започнаха да пеят, спрях и оставих чантата на земята. Извадих лютнята на баща ми и я притиснах към тялото си. След това започнах да свиря.

Пръстите ме заболяха, но въпреки това продължавах да свиря. Свирих, докато пръстите ми се разкървавиха върху струните. Свирих, докато слънцето заблестя през дърветата. Свирих, докато ме заболяха ръцете. Свирих, като се опитвах да не си спомням. Докато накрая не заспах.

> 17.

> Антракт — есен

Квоте протегна ръка към Летописеца, след това се намръщи и се обърна към ученика си:

— Спри да ме гледаш така, Баст.

Баст изглеждаше готов да се разплаче.

— О, Реши — задавено изрече той. — Нямах представа.

Квоте направи с ръка жест, все едно разсичаше въздуха.

— Няма причина да имаш, Баст, както и няма причина да правиш голям въпрос от това.

— Но, Реши…

— Какво, Баст? — Квоте хвърли строг поглед на ученика си. — Какво трябва да направя — да плача и да си скубя косата ли? Да проклинам Техлу и неговите ангели? Или да се бия по гърдите? Няма да стане. Това е твърде мелодраматично. — Изражението на лицето му поомекна. — Оценявам твоята загриженост, но това е само част от историята и дори не е най-лошата част и аз _не_ я разказвам, за да печеля съчувствие.

Квоте отдръпна стола си от масата и се изправи.

— Освен това мина много време оттогава. — Той направи презрителен жест. — Времето лекува и прочие… — Потри ръце. — Сега ще ида да донеса достатъчно дърва, за да изкараме нощта. Доколкото познавам времето, вечерта ще е мразовита. Докато съм навън, може да омесиш няколко самуна хляб за печене и да опиташ да се вземеш в ръце. Нямам намерение да продължавам с разказа си, ако продължаваш да ме гледаш с тоя тъжен кравешки поглед.