Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown

Тя също беше сграбчила парче хляб.

Пристъпих през счупените остатъци от вратата към студения и влажен мрак на стаята. След десетина стъпки чух тихо стенание, което ме накара да замръзна на място. Звукът беше почти животински, но нещо ми подсказваше, че той бе дошъл от човешко гърло.

Не знам какво очаквах да видя, но определено не беше онова, което открих вътре. Две стари лампи с рибено масло хвърляха слаби сенки върху тъмните каменни стени. В стаята имаше шест легла и всички бяха заети. Две от децата бяха на по годинка-две и споделяха общо одеяло на каменния под; друго беше увито в купчина парцали. Момче на моята възраст седеше в един тъмен ъгъл, притиснало главата си в стената.

Едно от момчетата леко помръдна в постелята си, сякаш се въртеше насън. Но нещо в движението му не беше както трябва. Беше твърде неестествено и напрегнато. Погледнах по-отблизо и разбрах каква е истината.

Беше завързано на леглото си. Всички бяха вързани.

Момчето опъна въжетата и издаде звука, който бях чул в коридора. Сега той се чуваше по-ясно — дълъг, протяжен стон.

— Ааааабаааааааах.

За момент единственото, за което можех да мисля, бяха историите, които бях слушал за Дука на Гибеа. За това как той и хората му отвличали своите жертви и ги измъчвали в продължение на двайсет години, преди църквата да се намеси и да сложи край.

— Какво, какво — чу се глас от другата стая.

Гласът имаше странна интонация, сякаш всъщност не задава въпрос.

Момчето в леглото започна да се мята във въжетата.

— Аааахбеееех.

На входа се появи мъж, който триеше ръце о парцаливата си роба.

— Какво, какво — повтори със същия невъпросителен тон.

Гласът му издаваше старост и умора, но въпреки това беше търпелив. Търпелив като тежък камък, който тежи на мястото си, или като котка с малките си котенца. Не беше гласът, който бих очаквал да чуя от Дука на Гибеа.

— Какво, какво. Шт, тихо, Таний. Не съм си тръгнал, просто бях излязъл за малко. Сега съм тук.

Краката му шляпаха върху голия каменен под. Беше бос. Усетих как напрежението бавно ме напуска. Каквото и да ставаше тук, изобщо не беше толкова зловещо, колкото бях помислил в началото.

Момчето спря да се дърпа под въжетата, когато видя приближаващия се мъж.

— Ееееееаах — каза то и се напъна под въжетата, които го задържаха.

— Какво? — този път беше въпрос.

— Ееееееаах.

— Хм? — възрастният мъж се огледа и ме видя за пръв път. — О, здравей. — Той отново погледна към момчето в леглото. — Е, днес ти май си ни умникът, а? Таний ме повика, за да видя, че имаме посетител!

На лицето на Таний се изписа ужасяваща гримаса и той отвори уста и издаде рязък, свистящ звук. Въпреки мъчителния звук, който се чуваше, беше очевидно, че момчето се смее.

Босоногият мъж се обърна към мен.

— Не те познавам — рече. — Идвал ли си тук преди?

Поклатих глава.

— Е, имам малко хляб, само от два дни е. Ако ми донесеш малко вода, ще получиш колкото можеш да изядеш — погледна ме отново. — Струва ли ти се справедливо?

Кимнах. С изключение на леглата, единствените мебели в стаята бяха стол, маса и отворена бъчва близо до една от вратите. Върху масата бяха наредени четири големи кръгли самуна хляб.

Той също кимна, след това внимателно се отправи към стола. Вървеше предпазливо, сякаш ходенето му причиняваше болка.

След като стигна до стола и се отпусна в него, той посочи бъчвата до вратата.

— Зад вратата има помпа и кофа. Няма нужда да бързаш, това не е състезание — докато говореше, той разсеяно кръстоса крака и започна да разтрива едно от босите си ходила.

_„Лошо кръвообращение_ — помисли си една отдавна неизползвана част мен, — _повишен риск от инфекция и значителен дискомфорт. Краката и ръцете трябва да бъдат повдигнати, масажирани и измити в топла настойка от върбови кори, камфор и арундинацея.“_

— Не пълни много кофата. Не искам да се нараниш или да я разсипеш. Тук и без това е достатъчно влажно. — Той отпусна крака си обратно на пода и се наведе да вземе едно от по-малките деца, което започваше да се върти неспокойно под одеялото.

Докато пълнех съда, поглеждах крадешком към онзи. Косата му беше прошарена, но въпреки това и въпреки бавната му, несигурна походка не беше много стар. Може би около четирийсетгодишен, а може и по-малко. Носеше дълга роба, която беше толкова кърпена и шита, че първоначалният й цвят и форма вече не можеха да бъдат разгадани. Макар че облеклото му беше почти толкова парцаливо, колкото моето, той беше по-чист. С което не искам да кажа, че беше наистина чист, а просто по-чист от мен самия. А това не беше трудно за постигане.

Името му беше Трапис. Кърпената роба беше единствената дреха, която притежаваше. Прекарваше всеки момент от съзнателния си живот в това влажно мазе, грижейки се за безнадеждно болни хора, за които никой друг не го бе грижа. Повечето от тях бяха малки момчета. Някои като Таний трябваше да бъдат завързвани, за да не се самонаранят или изтърколят от леглата си. Други като Жаспин, който беше обезумял от треска преди две години, трябваше да бъдат възпирани, за да не наранят останалите.

Сакатият, куц, кататоничен и болен от церебрална парализа Трапис се грижеше за всички тях с еднакво и нескончаемо търпение. Нито веднъж не го чух да се оплаква от каквото и да било, дори и от босите си крака, които бяха винаги подути и сигурно са го болели постоянно.

Той помагаше с каквото можеше на нас, децата, и когато можеше, ни даваше по малко храна. За да си заработим нещо за ядене, ние му носехме вода, търкахме пода, изпълнявахме поръчките му и носехме на ръце бебета, за да не плачат. Правехме всичко, за което ни помолеше, и когато нямаше никаква храна, поне имаше някой, който да ни даде малко водица, да ни се усмихне с уморената си усмивка и да гледа на нас като на човешки същества, а не като на животни в дрипи.

Понякога ми се струваше, че Трапис се опитваше сам да се грижи за всички болни и изоставени създания в нашата част на Тарбеан. В замяна ние го обичахме с тихата всеотдайност, която само животните могат да изпитват. Ако някой посмееше да вдигне ръка на Трапис, стотици виещи деца щяха да го разкъсат на парчета насред улицата.

В онези първи месеци често се отбивах в мазето му, а после с времето ходех все по-рядко. Трапис и Таний бяха добри приятели. Никой от нас не изпитваше нужда да разговаря много и това беше добре дошло за мен. Но другите улични деца ме влудяваха, затова ходех рядко, само когато отчаяно се нуждаех от помощ или имах нещо, което да споделя с тях.

Макар че не се отбивах там често, беше добре да знам, че в града има място, където няма да ме ритат, гонят или оплюват. Когато скитах сам по покривите, мисълта, че Трапис и мазето са някъде там, ми помагаше. Беше почти като усещането за дом, в който можеш да се завърнеш. Почти.

> 22.

> Време за демони

Онези първи месеци в Тарбеан научих много.

Научих кои странноприемници и ресторанти изхвърлят най-добрата храна и доколко развалена може да е храната, която ядеш, без да ти стане лошо от нея.

Научих, че комплексът от сгради близо до доковете, който беше заобиколен със стена, е Храмът на Техлу. Понякога техлините ни даваха хляб, като караха всеки да каже молитва, преди да получи своя самун. Нямах нищо против. Беше по-лесно от просенето. Понякога свещениците в сиви раса се опитваха да ме вкарат в храма, за да си кажа там молитвата, но заради слуховете, които бях чувал, в тези случаи предпочитах да избягам, независимо дали съм успял да взема комата хляб или не.

Научих как да се крия. Имах си тайно място върху една стара работилница за щавене на кожи, там където се съединяваха три покрива и образуваха заслон от вятъра и дъжда. Скрих под мертеците книгата на Бен, увита в платно. Отварях я рядко, сякаш беше свещена реликва. Беше последната останала част от миналото ми и правех всичко възможно да я запазя в безопасност.

Научих още и че Тарбеан е голям град. Не можеш да го разбереш, ако не го видиш с очите си. Той е като океан. Можеш да разкажеш на някой за вълните и водата, но човек не би могъл да си представи колко голям е океанът, докато не застане на брега му. Не можеш наистина да разбереш какво представлява, докато не си в средата му, заобиколен отвсякъде от вода, която се простира докъдето поглед стига във всички посоки. Едва тогава осъзнаваш колко малък си всъщност и колко безпомощен.

Донякъде причината Тарбеан да изглежда толкова огромен се крие в това, че той е разделен на стотици части, всяка от които има свой собствен облик. Даунингс, Дровър Корт, Пералнята, Центърът, Талоус, Тънинг, Доковете, Катраненият път… Можеш да изживееш живота си в Тарбеан и така и да не научиш всичките му части.

Но от практична гледна точка Тарбеан е разделен на две: Крайбрежието и Склонът. В Крайбрежието живеят бедняците. Това ще рече просяците, крадците и уличниците. Склонът е мястото на богатите. Там са адвокатите, политиците и куртизанките.