Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Какво, в името на бога, беше всичко това? — попита Летописеца.

Квоте хвърли кос поглед на писаря и на устните му заигра слаба лукава усмивка.

— Какво е чувството — попита той, — когато знаеш, че хората разказват истории за теб?

— Те не разказват истории за мен! — възпротиви се Летописеца. — Това са просто някакви безсмислици.

— Не са безсмислици — не се съгласи съдържателят, който изглеждаше леко засегнат. — Може да не са истина, но това не означава, че са безсмислици. — Той погледна Баст. — Това за меча от хартия ми хареса.

Баст засия.

— Идеята за изпитанието на краля беше добра, Реши. Обаче за онова с кръвта от фея не съм сигурен.

— Демонска кръв щеше да прозвучи твърде зловещо — обясни Квоте. — А в него трябваше да има нещо необикновено.

— Поне няма да ми се налага да слушам как Коб разказва историята — мрачно рече Летописеца, докато побутваше един картоф с лъжицата си.

— Още не разбираш, нали? — изкикоти се Квоте. — Такава свежа история в деня на жътвата? За всички тя ще е като нова играчка за дете. Стария Коб ще разкаже за Летописеца на поне десетина души, докато събират сено или пият вода на сянка. Тази вечер по време на бдението за Шеп хора от десет градчета ще чуят за Повелителя на историите. Разказът ще се разпространи като горски пожар.

Летописеца погледна първо единия, после другия и на лицето му се изписа ужас.

— Защо?

— Това е подарък — отвърна съдържателят.

— Мислиш, че го искам? — невярващо попита Летописеца. — Че искам слава?

— Не слава — мрачно отвърна Квоте, — а перспектива. Ровиш в живота на другите хора. Чуваш слухове и отиваш да измъкнеш болезнената истина под очарователните лъжи. Мислиш си, че имаше право да постъпваш така. Но нямаш. — Погледна сурово писаря. — Когато някой ти разкаже част от живота си, той ти връчва дар, а не ти дава онова, което ти се полага. — Той избърса ръцете си с чиста ленена кърпа. — Разказвам ти своята история с всичките й неприятни истини, такива, каквито са. Всички мои грешки и глупости са разкрити пред теб. Ако реша да пропусна някоя малка част, защото ме отегчава, имам пълното право да го направя. Няма да успееш да ме накараш да променя мнението си с някаква си фермерска история. Не съм идиот.

— Опитът ми беше малко непохватен, нали? — Летописеца сведе очи към супата си.

— Така е — потвърди съдържателят.

Писарят вдигна поглед, въздъхна и се усмихна смутено.

— Е, не можеш да ме виниш, че опитах.

— Всъщност мога — отбеляза Квоте, — но мисля, че бях достатъчно ясен. И ако има някакво значение, съжалявам за всички неприятности, които това може да ти причини. — Той махна към вратата, през която бяха излезли фермерите. — Може би малко прекалих. Но никога не съм търпял опитите да бъда манипулиран.

Излезе иззад бара и се отправи към масата близо до камината.

— Хайде сега, елате и двамата. Самият процес беше просто досаден, но последствията от него се оказаха важни.

> 48.

> Значимо отсъствие

Участвах в лотарията за приемните изпити и имах късмета да ми се падне късна дата. Зарадвах се на допълнителното време, тъй като процесът не ми беше оставил кой знае каква възможност да уча за изпитите си.

Въпреки това не бях особено обезпокоен. Разполагах с време за учене и със свободен достъп до Архива. Което беше по-важно — за пръв път, откакто бях в Университета, имах пари. В кесията ми подрънкваха тринайсет таланта. Дори след като платих на Деви лихвата по заема, ми оставаше достатъчно за таксата за обучение.

Най-хубавото беше, че по време на дългите часове, прекарани в търсене на информация за грама, бях научил много за Архива. Макар вероятно да не знаех толкова, колкото някой опитен писар, бях запознат с многото му скрити ъгълчета и тайни. Така че докато учех и се подготвях за приемните изпити, си позволявах свободата да чета и други неща.

* * *

Затворих книгата, която четях — добре написана и изчерпателна история на атуранската църква. Беше точно толкова безполезна, колкото и всичко останало.

При звука от затварянето на книгата Уилем вдигна поглед.

— Нищо ли не откри? — попита той.

— По-зле от нищо — оплаках се аз.

Двамата учехме в едно от леговищата за четене на четвъртия етаж, което беше доста по-малко от обичайното ни помещение на третия, но като се има предвид колко бяха наближили приемните изпити, бяхме късметлии, че изобщо сме намерили стая само за нас.

— Защо не се откажеш? — предложи ми Уил. — Занимаваш се с безнадеждното търсене на тези амири от колко — два цикъла?

Кимнах, защото не исках да призная, че проучванията ми на амирите са започнали дълго преди облогът, който бяхме сключили, да ни отведе при Куклата.

— И какво откри досега?

— Лавици с книги. Десетки истории за тях, като освен това се споменават в стотици други истории.

— И това изобилие от информация те дразни. — Той ме изгледа спокойно.

— Не — отрекох аз. — Липсата на информация е онова, което ме безпокои. В нито една от тези книги няма никакви надеждни сведения за амирите.

— В нито една? — повтори скептично Уилем.

— О, всички историци през последните триста години _разказват_ за тях — рекох аз. — Разсъждават над това как амирите са оказали влияние върху упадъка на империята. Философите говорят за етичните последици от техните действия. — Посочих книгите. — Това ми разкрива какво мислят хората за амирите. Но не ми казва нищо за самите тях.

— Не може всички тези книги да са на историци и философи. — Уилем изгледа намръщено купчината ми с книги.

— Има и разни истории — продължих аз. — В по-ранния период има истории за големите несправедливости, които те поправили. По-късно научаваш за ужасните им деяния. Някакъв амир в Ренере убил корумпиран съдия. Друг потушил бунт на селяните в Джунпуи. Трети изтровил половината благородници в Мелитхи.

— И това не е сигурна информация? — попита Уилем.

— Това са неясни истории — отвърнах аз. — Препредавани от втора или трета ръка. Три четвърти от тях са просто слухове. Никъде не откривам доказателства, които да ги подкрепят. Защо никъде в църковните архиви не се споменава за корумпирания съдия? Името му би трябвало да е записано във всяко дело, което е отсъждал. На коя дата е бил този селски бунт и защо не намирам нищо за него в никоя от другите истории?

— Това е било преди триста години — укори ме Уилем. — Не можеш да очакваш всички тия дребни подробности да оцелеят толкова време.

— Очаквам поне _някои_ от тези дребни подробности да оцелеят. Знаеш колко са вманиачени техлините по воденето на архиви — рекох аз. — Имаме съдебни документи от стотици различни градове от последните хиляда години, складирани на втория подземен етаж. Цели стаи, пълни с… — Махнах презрително с ръка. — Но добре, да оставим настрана дребните подробности. Има големи въпроси, на които не мога да намеря отговори. Кога е бил създаден Орденът на амирите? Колко са били те? Кой им е плащал и колко? Откъде са идвали тези пари? Къде са били обучавани? Как са станали част от църквата на техлините?

— Фелтеми Рейс е дал отговор на това — отбеляза Уилем. — Появили са се от традицията на съдиите просяци.

Взех една книга наслуки и я тропнах на масата пред него.

— Намери ми и най-малкото доказателство, което да подкрепя тази теория. Намери ми един запис, който да показва, че някой съдия просяк е бил повишен до амир. Покажи ми един официален документ, че амир е бил нает на служба от съда. Открий ми поне един църковен документ, който да показва, че амир е отсъждал по някое дело. — Войнствено скръстих ръце пред гърдите си. — Хайде направи го, аз ще почакам.

Уилем не обърна внимание на книгата.

— Може би не е имало толкова много амири, колкото предполагат хората. Вероятно са били малцина и репутацията им е излязла извън контрол. — Той ме погледна многозначително. — Точно ти би трябвало да си наясно как става това.

— Не — възпротивих се аз. — Това означава, че нещо значимо липсва. Понякога да не намериш нищо може да значи, че си открил нещо.

— Започваш да звучиш като Елодин — отбеляза Уилем.

Намръщих му се, но реших да не се хващам на въдицата.

— Не, чуй ме за момент. Защо има толкова малко истинска информация за амирите? Има само три възможности. — Започнах да ги изброявам на пръсти. — Първата — няма никакви писмени документи. Мисля, че спокойно можем да я отхвърлим. Амирите са били твърде важни, за да бъдат напълно пренебрегнати от историците, чиновниците и педантичната документация на църквата. — Сгънах първия пръст. — Втората — поради някаква странна случайност копията на книгите с тази информация просто никога не са стигнали до Архива. Но това е глупаво. Като се замислиш, не е възможно през всичките тези години нищо, свързано с темата, да не достигне до най-голямата библиотека в света. — Сгънах втория пръст и вдигнах оставащия трети. — И третата — някой е махнал тази информация, променил я е или я е унищожил.