Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Опасявам се, че все още съм объркан — не се отказваше Летописеца. — Как може да има два писмени разказа, след като ти самият не си ги писал, нито пък си говорил с някой историк?

— Никога не си бил изправян пред съда, нали? — развеселено попита Квоте. — Съдилищата на Федерацията ревниво пазят архивите си, а църквата е дори по-вманиачена на тази тема и от тях. Ако имаш отчаяна нужда от още подробности, можеш да поровиш в техните регистри на показанията и книгите им за завеждане на делата.

— Може и така да е — съгласи се писарят, — но твоето описание на процеса…

— Би било досадно — довърши Квоте, който бе приключил с беленето на морковите и започна да ги реже. — Безкрайни, официални речи и четения от „Книгата на пътя“. Беше досадно да мина веднъж през това и ще бъде досадно да го повторя. — Той изсипа нарязаните моркови от дъската в близката купа. — И бездруго вероятно разказвах твърде дълго за Университета — добави. — Ще ни трябва време и за останалите неща. Неща, които никой никога не е виждал, нито пък е чувал за тях.

— Реши, недей! — разтревожено извика Баст и се изправи като стрела на стола си. На лицето му се появи жално изражение и той посочи към бара. — Това цвекло ли е?

Квоте сведе поглед към тъмночервената грудка върху дъската за рязане, сякаш изненадан, че я вижда там.

— Не слагай цвекло в супата, Реши — примоли му се Баст. — То е гадно.

— Много хора харесват цвеклото, Баст — възпротиви се съдържателят. — Освен това е добро за здравето. Полезно е за кръвта.

— Мразя цвекло — жално проплака Баст.

— Ами — спокойно отвърна Квоте, — тъй като аз правя супата, аз ще реша какво да има в нея.

Баст се изправи и тежко закрачи към бара.

— Тогава аз ще се погрижа за супата — нетърпеливо каза той и прогони съдържателя с ръка. — Ти отиди да донесеш малко наденица и от онова сирене с жилките.

Избута Квоте към стълбището за мазето, преди да се втурне към кухнята, мърморейки. Скоро от задната стая се разнесе тропане и дрънчене.

Квоте погледна към Летописеца и му се усмихна широко и лениво.

* * *

Хората започнаха да идват в „Пътният камък“. Прииждаха на групи от по двама-трима. Миришеха на пот и коне, на прясно ожънато жито. Смееха се и оставяха дири от слама по чистия дървен под.

Летописеца бързо се захвана с работа. Хората се навеждаха напред на столовете си, понякога ръкомахаха, понякога говореха бавно и отмерено. Лицето на писаря беше безстрастно, а скърцането на перото върху хартията само от време на време бе прекъсвано от кратка пауза, за да топне набързо писеца в мастилото.

Баст и мъжът, който наричаше себе си Коте, работеха заедно като добър тандем. Сервираха супа и хляб, ябълки, сирене и наденица, както и тъмна и светла бира и студена вода от помпата отзад. За онези, които искаха, имаше и печено овнешко, а също и пресен ябълков пай.

Мъжете и жените бяха усмихнати и отпуснати, доволни, че не трябва да стоят прави, а могат да седят на сянка. Стаята беше изпълнена с тихия шум на разговорите, докато хората клюкарстваха със съседите, които познаваха от цял живот. Разменяха се познати и безобидни заяждания и приятелите спокойно спореха помежду си на кого му е дошъл ред да поръчва бира.

Но под всичко това в стаята се усещаше напрежение. Непознат човек никога не би го забелязал, но то беше там — мрачно и тихо като подводно течение. Никой не говореше за данъци или за войските, нито признаваха, че са започнали да заключват вратите си вечер. Никой не говореше за случилото се в странноприемницата предишната нощ. Никой не поглеждаше добре изтърканото място на дървения под, на което вече нямаше и следа от кръв.

Вместо това се разказваха шеги и истории. Една млада жена целуна съпруга си и предизвика подсвирквания и подвиквания от останалите в помещението. Старият Бентън се опита да повдигне полата на вдовицата Крийл с бастуна си и се изкикоти, когато тя го удари. Две малки момичета се гонеха около масите, като пищяха и се смееха, а всички останали ги наблюдаваха и им се усмихваха благо. Това помагаше. Това беше единственото, което можеха да направят.

* * *

Вратата на кръчмата се отвори. От ярката обедна слънчева светлина навън с тежки стъпки влязоха Стария Коб, Греъм и Джейк.

— Жив и здрав, Коте! — извика Стария Коб и огледа групата посетители на странноприемницата. — Днес тук има цяла тълпа!

— Пропусна повечето хора — рече Баст. — По едно време беше истинска лудница.

— Остана ли нещо за скитници като нас? — попита Греъм и се отпусна тежко на стола.

Преди Баст да успее да му отговори, един едър като бик мъж тропна празната си чиния върху тезгяха и сложи внимателно вилицата си до нея.

— Това беше един дяволски добър пай — отбеляза той с боботещия си глас.

До него застана слаба жена с изпито лице.

— Недей да ругаеш, Елиас — строго го смъмри тя. — Така не се говори.

— О, скъпа — отвърна едрият мъж, — не ми натяквай. „Дяволскидобър“ е просто сорт ябълки, не е ли тъй? — Той се ухили на хората, седнали край бара. — Някакъв чуждестранен сорт ябълки от Атур. Нарекли са го на името на барон Дяволскидобър, ако си спомням добре.

— Мисля, че съм чувал за това — засмя се Греъм в отговор.

Жената хвърли ядосан поглед на двама им.

— Взех тези ябълки от семейство Бентън — кротко обясни съдържателят.

— О — рече фермерът, — тогава значи съм сбъркал. — Той взе от чинията едно останало парченце коричка и го сдъвка замислено. — Мога да се закълна, че това е пай, направен с ябълки от сорта дяволскидобър. Може би ябълките на Бентън са от него, но те не знаят.

Жена му заподсмърча, но забеляза, че Летописеца седи без работа на масата си, и задърпа съпруга си настрани.

Стария Коб ги проследи как се отдалечават и поклати глава.

— Не знам какво иска тази жена от живота, за да стане поне малко щастлива — рече той, — но се надявам да го намери, преди да е изтормозила докрай стария Ели.

Джейк и Греъм промърмориха нещо неопределено в съгласие с него.

— Хубаво е да видиш как това място се пълни с хора. — Стария Коб погледна към червенокосия мъж зад бара. — Ти си добър готвач, Коте. И имаш най-хубавата бира на четирийсет километра наоколо. На хората не им е нужно кой знае какво извинение, за да се отбият тук.

Старецът замислено потупа с пръст носа си отстрани.

— Знаеш ли — продължи той, — за вечерите трябва да докараш певец или нещо такова. Дявол да го вземе, дори и момчето на Орисон може да свири на цигулката на баща си. Обзалагам се, че за две напитки ще се съгласи да дойде. — Огледа странноприемницата. — Това място се нуждае от малко музика.

Съдържателят кимна. Лицето му беше толкова спокойно и любезно, че изглеждаше почти безизразно.

— Предполагам, че си прав — съгласи се той.

Гласът му беше съвършено спокоен и нормален — безцветен и ясен като стъклото на прозорец.

Стария Коб отвори уста да каже още нещо, но преди да успее, Баст почука с кокалче върху плота.

— Някой иска ли нещо за пиене? — попита той мъжете, седнали край бара. — Предполагам, че всички ще искате още по едно, преди да ви донесем нещо за хапване.

Така беше. Баст се засуети зад бара и започна да налива бира в халби и да ги раздава на протегнатите към него ръце. Коте постоя неподвижно известно време, а след това мълчаливо мина покрай помощника си и се отправи към кухнята, за да донесе супа, хляб с масло и ябълки.

> 47.

> Антракт — конопеният стих

Летописеца се усмихна и се отправи към бара.

— Това беше един час сериозна работа — гордо каза той, докато сядаше. — В кухнята остана ли нещо за мен?

— Или малко от онзи пай, за който спомена Ели? — с надежда попита Джейк.

— И аз искам пай — обади се Баст, който седеше до Джейк и също държеше чаша в ръка.

Съдържателят се усмихна и обърса ръце в престилката си.

— Май отделих няколко парчета настрана, в случай че вие тримата дойдете по-късно от останалите.

Стария Коб потри ръце.

— Не мога да си спомня кога за последен път ядох топъл ябълков пай — призна той.

Коте отиде в кухнята. Извади пая от пещта, наряза го и подреди парчетата в чинии. Докато ги носеше към общата стая, от там се разнесоха силни гласове.

— И той е бил демон, Джейк — ядосано казваше Стария Коб. — Миналата нощ ти го казах и ако трябва, ще ти го повторя още сто пъти. Не съм от онези хора, които си променят мнението, както си сменят чорапите. — Той вдигна пръст. — Призовал демон, който захапал човека и изсмукал соковете му, сякаш е някоя слива. Каза ми го един, дето познава жена, видяла всичко със собствените си очи. Ето защо дошли приставът и неговите помощници и го измъкнали навън. В Амари съюзяването с тъмни сили е незаконно.

— Продължавам да твърдя, че само са си мислели, че е демон — настоя Джейк. — Нали знаеш какви са хората.

— Знам — намръщи се Стария Коб. — Живял съм доста по-дълго от теб, Джейкъб. Освен това знам по-добре историята, която аз самият разказвам.