Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Симон се появи до камината, проби си път между приставите и застана пред четвъртия мъж.

— Какво става тук? — попита приятелят ми с остър и гневен глас.

Това беше единственият случай, когато го чух да звучи като син на херцог.

— Изисквам обяснение.

Мъжът, който държеше пергамента, изгледа спокойно Симон, сетне мушна ръка под плаща си и извади дебел железен прът със златна лента в двата края. Сим пребледня леко, когато мрачният мъж вдигна пръта, за да може всеки в стаята да го види. Не само че изглеждаше не по-малко заплашителен от тоягите на приставите, но той беше и символ на неговите пълномощия. Мъжът беше призовчик за съдилищата на Федерацията. На всичкото отгоре не беше и обикновен призовчик. Златните ленти означаваха, че можеше да заповяда на всеки да се изправи пред закона на желязото — свещеници, правителствени чиновници и дори членове на благородническото съсловие до нивото на барон.

В този момент и Анкер си проби път през тълпата. Двамата със Сим прегледаха документите на призовчика и установиха, че те са съвсем законни и официални. Бяха подписани и подпечатани от всички важни хора в Имре, както си му е редът. Нищо не можеше да се направи. Щях да бъда съден по закона на желязото.

Посетителите в „При Анкер“ наблюдаваха как оковават ръцете и краката ми във вериги. Някои изглеждаха потресени, други — объркани, но повечето бяха просто уплашени. Когато приставите ме подкараха през тълпата към вратата, едва шепа хора от моята публика имаха смелостта да ме погледнат в очите.

Поведоха ме по дългия път към Имре — по Каменния мост и след това през равнината по Великия каменен път. През цялото време зимният вятър вледеняваше желязото около ръцете и краката ми, докато то не започна да изгаря и да хапе измръзналата ми кожа.

* * *

На следващата сутрин Сим дойде заедно с Елкса Дал и историята бавно започна да се изяснява. Бяха минали месеци, откакто бях призовал името на вятъра в Имре, след като Амброуз счупи лютнята ми. Магистрите ме бяха обвинили в „злонамерена постъпка“ и ме бяха осъдили на публичен бой с камшик в Университета. Това се бе случило толкова отдавна, че следите от камшика по гърба ми се бяха превърнали в бледи сребристи белези. Мислех, че въпросът е приключен.

Очевидно не беше така. Тъй като това се беше случило в Имре, случаят попадаше под юрисдикцията на съдилищата на Федерацията.

Живеем в цивилизовано време, а малко места са по-цивилизовани от Университета и близките му околности. Но някои части от закона на желязото бяха останали от по-мрачните времена. Бяха изминали повече от сто години, откакто някой е бил изгарян на кладата за „съюзяване“ или „свръхестествени умения“, но законите за това все още съществуваха. Мастилото беше избледняло, но думите бяха четливи.

Разбира се, Амброуз не беше пряко замесен. Беше твърде умен. Този съдебен процес щеше да навреди на репутацията на Университета. Ако Амброуз беше причината за процеса срещу мен, това щеше да разгневи магистрите. Те полагаха големи усилия, за да защитят името на Университета като цяло и на Арканум в частност.

Затова Амброуз не беше свързан по никакъв начин с тези обвинения. Случаят бе повдигнат в съда на Имре от няколко влиятелни благородници в града. О, те със сигурност познаваха Амброуз, но това не доказваше вината му. В края на краищата той познаваше всеки и от двете страни на реката, който беше с благородна кръв и разполагаше с власт или пари.

И така, бях изправен пред съда по закона на желязото. В продължение на шест дни това предизвикваше силното ми безпокойство и раздразнение. Наруши следването ми, спря работата ми в Рибарника и заби последния пирон в ковчега, където бяха погребани надеждите ми да си намеря местен покровител.

Онова, което започна като ужасяващо преживяване, бързо се превърна в досадно дълъг процес, изпълнен с помпозност и ритуалност. Бяха прочетени на глас повече от четирийсет писмени свидетелски показания, които после бяха потвърдени и записани в официалните протоколи. Някои дни бяха изпълнени само с дълги речи, цитати от закона на желязото, процедурни въпроси, официални обръщения — с други думи, старци четяха от стари книги.

Защитавах се, доколкото можех, първо в съда на Федерацията, а после и в съдилищата на църквата. Аруил и Елкса Дал говориха от мое име. Или по-скоро пишеха писма, които после четяха на глас пред съда.

Накрая всички обвинения за престъпления бяха снети от мен. Мислех, че съм оправдан. Мислех, че съм спечелил…

Но се оказа, че разсъждавам наивно за много неща.

> 46.

> Антракт — малко цигулка

Квоте бавно се изправи и се протегна набързо.

— Нека спрем до тук засега — каза той. — Очаквам на обяд да има повече хора от обикновено. Трябва да проверя супата и да подготвя някои неща. — Кимна на Летописеца. — Вероятно и ти трябва да направиш същото.

Летописеца остана да седи на стола.

— Почакай малко — рече той. — Това ли е всичко за съдебния ти процес в Имре? — Смаяно сведе поглед към страницата пред него. — Няма нищо друго?

— Това е всичко — потвърди Квоте, — няма кой знае какво за разказване.

— Но това е първата история, която чух за теб, когато отидох в Университета — негодуваше Летописеца. — Как си научил тема за един ден. Как цялата ти защита е била в стихотворна форма и след това всички са ти ръкопляскали. Как си…

— Това са глупости — прекъсна го презрително съдържателят, вървейки към бара. — Разказах ти същината.

— Разказа я много набързо. — Писарят отново сведе поглед към страницата.

— Ако толкова държиш на всички подробности, можеш да ги намериш другаде — натърти Квоте. — Десетки хора присъстваха на процеса. Вече има две пълни писмени описания. Не смятам за необходимо да добавям и трето.

— Разказвал ли си на някой историк за това? — изненада се Летописеца.

Квоте се засмя гърлено.

— Звучиш ми като зарязан влюбен. — Той се захвана да вади купчини с паници и чинии изпод бара. — Бъди спокоен, ти си първият, който чува историята ми.

— Спомена, че имало писмени описания — отбеляза писарят и очите му се разшириха. — Да не искаш да кажеш, че си писал мемоари? — В гласа му се промъкна странна нотка — нещо, което почти наподобяваше копнеж.

Квоте се намръщи.

— Не точно — въздъхна бавно той. — Започнах нещо подобно, но после се отказах, защото реших, че е лоша идея.

— Написал си всичко за процеса ти в Имре? — попита Летописеца и погледна към листа пред себе си.

Едва тогава осъзна, че все още държи перото над хартията. Разви и започна да почиства с парцал месинговия писец със силно раздразнен вид.

— Ако вече си записал всичко това, можеше да ми спестиш схващането на ръката през последния ден и половина.

— Какво? — объркано сбърчи чело Квоте.

Летописеца взе да трие енергично писеца с парцала, като всяко негово движение демонстрираше нараненото му достойнство.

— Трябваше да се сетя — каза той. — Целият ти разказ вървеше твърде гладко. — Вдигна ядосан поглед. — Знаеш ли колко ми струва тази хартия? — Направи гневен жест към чантата, в която бяха завършените страници.

Известно време Квоте просто го гледаше, накрая се засмя, внезапно схванал за какво иде реч.

— Разбра ме погрешно. Отказах се да пиша мемоари след около ден. Написах само няколко страници. Не знам дори дали са и толкова.

— О! — Раздразнението изчезна от лицето на Летописеца и бе заменено от смутено изражение.

— Наистина си като наранен влюбен — развеселено повтори Квоте. — За бога, успокой се! Ти си първият, който се докосва до тази история. — Той поклати глава. — В писането на история има нещо различно. Изглежда, че аз не го умея. При мен не се получава както трябва.

— Бих искал да видя какво си написал — замоли го писарят и се наведе напред в стола си. — Дори и да са само няколко страници.

— Беше преди доста време — възпротиви се Квоте. — Даже не знам дали ще си спомня къде са тези страници.

— Горе в стаята ти са, Реши — весело му припомни Баст, — върху бюрото ти.

— Опитвах се да бъда любезен, Баст — въздъхна дълбоко съдържателят. — Истината е, че в тях няма нищо, което да си заслужава да бъде показано на някого. Ако бях написал нещо, което си струва да се чете, щях да продължа да пиша.

Той отиде в кухнята и от задната стая долетяха приглушени звуци.

— Добър опит — тихо рече Баст, — но това е загубена кауза. Вече пробвах.

— Не ме поучавай — сприхаво отсече Летописеца. — Знам как да накарам някого да разкаже историята си.

От задната стая отново се разнесе дрънчене, плисък на вода и звук на затваряща се врата.

Писарят погледна Баст.

— Не трябва ли да отидеш да му помогнеш?

Баст сви рамене и се облегна в стола си.

Малко след това Квоте се появи от задната стая с дъска за рязане и купа току-що измити зеленчуци.

— Опасявам се, че все още съм объркан — не се отказваше Летописеца. — Как може да има два писмени разказа, след като ти самият не си ги писал, нито пък си говорил с някой историк?