Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Симон стеснително се прокашля.

— Не искам да се присъединявам към всеобщия хор — извинително рече той, — но се носи слух, че са те видели да обядваш със Слийт. — Той направи гримаса. — А Фела ми каза, че е чула, че… хъм… ухажваш Деви.

— Знаеш, че това за Деви не е истина — казах аз. — Посетих я само за да сключим мир. Тя за малко бе готова да изяде черния ми дроб. А със Слийт съм говорил само веднъж, и то за не повече от петнайсет минути.

— Деви? — ужасено възкликна Манет. — Деви и Слийт? Нея я изключиха, а той не е много по-различен. — Той хвърли картите си. — Защо са те виждали с тези хора? И защо ли изобщо виждат мен с теб?

— О, хайде стига. — Погледът ми се местеше между Уил и Сим. — Толкова ли е зле?

Уилем свали картите си.

— Предвиждам — спокойно каза той, — че ако отидеш на приемните изпити, ще ти определят такса за обучение от поне трийсет и пет таланта. — Погледна Сим, а после Манет. — Готов съм да заложа цяла златна марка за това. Някой иска ли да сключим облог?

Никой от двамата не пожела да приеме предложението му.

Усетих как стомахът ми отчаяно се сви.

— Но това не може да е… — промълвих аз. — Това…

Сим също свали картите си. Мрачното изражение изглеждаше не на място върху иначе винаги добродушното му лице.

— Квоте — подхвана той със сериозен тон, — повтарям ти три пъти — вземи си един семестър почивка.

* * *

В края на краищата осъзнах, че приятелите ми казват истината. За съжаление това изцяло обърка плановете ми. Нямах изпити, за които да уча, а да започвам нов проект в Рибарника би било пълна глупост. Дори мисълта да претърсвам Архива за информация, свързана с чандрианите или амирите, не ме привличаше особено. Бях ровил толкова време и не бях открил почти нищо.

Обмислях идеята да отида да търся другаде. Имаше, разбира се, и други библиотеки. Всеки благороднически дом разполагаше поне със скромна сбирка от документи, свързани с историята на семейството и родовите земи. Повечето църкви имаха обширни архиви, които обхващаха стотици години назад във времето и описваха съдебни дела, бракове и различни разпореждания. Същото се отнасяше и за всеки по-голям град. Не беше възможно амирите да са унищожили всички следи от своето съществуване.

Трудната част нямаше да е самото проучване. На първо място щеше да е проблем да получа достъп до тези библиотеки. Не можех да се появя в Ренере облечен в дрипави дрехи и покрит с прах и да поискам да ровя из дворцовите архиви.

Това беше още един случай, при който помощта на покровител би била неоценима. Той би могъл да ми напише препоръчително писмо, което да ми отвори всякакви врати. Дори повече от това — с негова подкрепа можех да си осигурявам порядъчно прехраната, докато пътувам. Много малки градчета дори не позволяват да свириш в местната кръчма без заповед за покровителство.

Университетът беше центърът на моя живот в продължение на цяла година. Сега, когато се сблъсках с необходимостта да го напусна, се оказах в крайно затруднено положение и не знаех какво да правя.

> 50.

> Да гониш вятъра

Дадох плочката си за приемните изпити на Фела и й казах, че се надявам да й донесе късмет. С това зимният семестър приключи за мен.

Внезапно три четвърти от живота ми просто изчезнаха. Нямах занимания, които да ми уплътняват времето, нито поемах смени в Медика. Вече не можех да изписвам материали от Ателието, да използвам инструменти в Рибарника, нито пък да влизам в Архива.

В началото не беше толкова лошо. Карнавалът за средата на зимата беше чудесно развлечение и тъй като не трябваше да се безпокоя за работа или за учене, бях свободен да се забавлявам и да прекарвам времето си в компанията на своите приятели.

След това започна зимният семестър. Приятелите ми все още бяха тук, но вече бяха заети със своето следване. Установих, че все по-често минавам от другата страна на реката. Не откривах никъде Дена, но Деох и Станчион винаги бяха готови да пийнем по нещо и да поклюкарстваме.

Трепе също беше там и макар понякога да настояваше да го посетя за вечеря, виждаше се, че не е съвсем искрен. Хората от тази страна на реката също не бяха доволни от процеса и все още разказваха истории за него. Дълго време нямаше да бъда добре дошъл в уважаваните обществени кръгове, ако изобщо някога ме допуснеха там.

Замислих се дали да не напусна Университета. Знаех, че хората ще забравят процеса по-бързо, ако не бях там. Но къде можех да отида? Единствената идея, която ми дойде, бе да отида в Ил с напразната надежда да намеря Дена. Но знаех, че това е просто глупаво.

Тъй като не се налагаше да спестявам пари за таксата за обучение, исках да изплатя дълга си към Деви. Но за пръв път не успях да я открия. В продължение на няколко дни това ме изнервяше все повече. Дори пъхнах под вратата й няколко извинителни бележки, докато накрая не научих от Мола, че Деви е отишла на почивка и ще се върне скоро.

* * *

Дните отминаваха. А аз седях без работа, докато зимата бавно напускаше Университета. Скрежът изчезваше от ъглите на прозорците, снежните преспи се топяха и дърветата започваха да напъпват. Накрая Симон успя да зърне първия оголен женски крак под нечия рокля и обяви официално, че пролетта е дошла.

Един следобед, докато седях и пиех метеглин със Станчион, Трепе нахлу през вратата буквално преливащ от вълнение. Отведе ме набързо до една усамотена маса на балкона на втория етаж, готов да избълва новините, които носеше.

— Тъй като нямахме достатъчно късмет да ти намерим местен покровител, започнах да хвърлям мрежата си по-надалеч — обясни Трепе и се подпря със скръстени ръце върху масата. — Хубаво е да имаш местен покровител, но ако имаш подкрепата на достатъчно влиятелна личност, не е от особено значение къде живее.

Кимнах. Трупата ми беше скитала във всички посоки под покровителството на името на лорд Грейфелоу.

— Някога бил ли си във Винтас? — ухили се Трепе.

— Възможно е — отвърнах аз и като видях обърканото му изражение, добавих: — Като малък доста пътувах. Не мога да си спомня дали сме стигали толкова далеч на изток.

Той кимна.

— Знаеш ли кой е маер Алверон?

Знаех, но виждах, че Трепе гори от нетърпение сам да ми го каже.

— Май си спомням нещо… — неопределено отвърнах аз.

— Нали си чувал израза „богат като крал от Винт“? — ухили се Трепе.

Кимнах.

— Е, той се отнася за него. Неговите прапрадядовци _са били_ кралете на Винт още преди идването на империята, която подчинила всички на закона на желязото и „Книгата на пътя“. Ако не са били странните приумици на съдбата преди десетина поколения, сега Алверон, а не Калантис, щеше да е кралският род на Винтас и моят приятел маерът щеше да е крал.

— Твоят приятел? — одобрително възкликнах аз. — Познаваш маер Алверон?

Трепе направи колеблив жест.

— „Приятел“ може би е леко преувеличено — призна той. — Пишем си от няколко години и обменяме новини от своите краища на света, като от време на време си правим по някоя и друга услуга. Може би ще е по-правилно, ако кажа, че сме „познати“.

— Впечатляващо познанство. Какво представлява той?

— Писмата му са доста учтиви. Никога не са снобски, макар положението му да е много по-високо от моето — скромно отвърна Трепе. — Нали се сещаш, той все пак си е крал по всичко, като изключим, че няма титла и корона. Когато се създавал Винтас, родът му отказал да предаде абсолютните си права. Това означава, че маерът има властта да прави почти всичко, което върши и крал Родерик — да дава титли, да събира армия, да сече монети и да събира данъци… — Той рязко поклати глава. — А, забравих за какво съм дошъл — каза той и взе да рови из джобовете си. — Вчера получих писмо от него.

Извади лист хартия, разгъна го, прокашля се и зачете:

C>

Знам, че си заобиколен от множество поети и музиканти, а аз имам нужда от млад мъж, който да го бива в словото.

Тук, в Северин, не мога да намеря никой подходящ. А да си призная, бих искал да имам най-добрия.

Преди всичко трябва да умее да се изразява добре, може би да е някакъв музикант. Освен това бих искал да е умен, любезен, възпитан, образован и дискретен. Четейки този списък с изисквания, сигурно разбираш защо нямах късмет сам да открия подходящия човек. Ако случайно познаваш някой с тези редки качества, кажи му да се свърже с мен.

Бих ти споделил за какво ми е необходим, но въпросът е от лично естество…

C$

Трепе изучаваше писмото още известно време.

— Продължава в същия дух и след това казва: „Що се отнася до гореспоменатия въпрос, доста бързам. Ако в Имре има подходящ човек, моля те, изпрати ми писмо по пощата. Ако пък решиш да изпратиш самия човек, подкани го да побърза.“ — Очите му продължаваха да оглеждат писмото, а устните му беззвучно помръдваха. — Това е всичко — заяви той накрая и пъхна листа обратно в джоба си. — Какво мислиш?