Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Правиш ми голяма…

— Да, да. — Трепе нетърпеливо махна с ръка. — Чувстваш се поласкан. Зарежи всичко това. — Наведе се напред със сериозен вид. — Ще го направиш ли? Следването ти — той посочи презрително на запад по посока на Университета — ще ти позволи ли да отсъстваш един-два сезона?

— Всъщност обмислях дали да не следвам в чужбина за известно време — прокашлях се аз.

На лицето на графа се появи широка усмивка и той потупа подлакътника на стола си.

— Чудесно! — засмя се. — Мислех, че ще ми е трудно да те накарам да се разделиш със скъпоценния си Университет, все едно да извадя пени от ръката на мъртъв измамник! Осъзнаваш, че това е прекрасна възможност. Всъщност такова нещо се случва веднъж в живота. — Трепе хитро ми намигна. — Освен това на младеж като теб ще му е трудно да намери по-богат покровител от краля на Винт.

— В това има известна истина — признах аз на глас, а наум си помислих: _„Мога ли да се надявам на по-добра помощ в моето търсене на амирите?“_

— В това има _много_ истина — изкикоти се той. — Колко бързо можеш да се приготвиш за тръгване?

— Утре? — свих рамене аз.

— Не оставяш много време на прахта да се слегне, а? — повдигна вежди Трепе.

— Той споменава, че бърза, така че бих предпочел да подраня, отколкото да закъснея.

— Така е. — Графът извади джобния си часовник, погледна го, въздъхна и го затвори. — Тази нощ ще трябва да си легна късно, за да нахвърлям препоръчителното ти писмо.

Погледнах през прозореца.

— Навън още не се е стъмнило — отбелязах аз. — Колко време мислиш, че ще ти отнеме?

— Замълчи! — ядосано се тросна той. — Пиша бавно особено когато ще изпращам писмо на толкова важен човек като маера. А и трябва да те опиша, което само по себе си не е лесна задача.

— Тогава нека ти помогна — предложих аз. — Няма смисъл да си губиш от времето за сън заради мен. Освен това ако има нещо, в което ме бива, то това е да описвам собствените си хубави качества.

* * *

На следващия ден набързо се сбогувах с всички, които познавах в Университета. Получих искрени ръкостискания от Уилем и Симон и весело помахване с ръка от Аури.

Килвин изсумтя, без да вдига поглед от гравировката, която правеше, и ми каза, докато отсъствам, да записвам всякакви идеи, които ми хрумнат за вечногорящата лампа. Аруил ми хвърли продължителен, проницателен поглед през очилата си и ме увери, че за мен ще има място в Медика, когато се върна.

Думите на Елкса Дал ми подействаха освежаващо след резервираните отговори на останалите магистри. Той се засмя и призна, че малко ми завижда за свободата. Посъветва ме да се възползвам напълно от всяка появила се възможност да постъпвам безразсъдно. Каза, че ако хиляда и шестстотин километра се окажат недостатъчни, за да не разбере никой за лудориите ми, то тогава за мен няма спасение.

Нямах късмет да открия Елодин и трябваше да се примиря да пъхна бележка под вратата на кабинета му. Тъй като обаче той почти не го използваше, можеха да минат месеци, преди да я намери.

Купих си нова пътна торба и още няколко неща, без които един симпатист не трябва да остава никога — восък, връв, тел, игла с кука и медицински конец. Лесно опаковах дрехите си, тъй като не притежавах много такива.

Докато приготвях багажа си, постепенно осъзнах, че няма да мога да взема всичко със себе си. Това донякъде ме изненада. Толкова много години бях успявал да нося всичко, което притежавах, и дори ми оставаше място.

Но откакто се преместих в тази малка таванска стаичка, бях започнал да събирам разни дреболии и имах незавършени проекти. Сега разполагах с разкоша да притежавам две одеяла. Имах листове с бележки, кръгло парче калай с недовършена гравировка от Рибарника, счупен часовник със зъбни колела, който бях взел на части, за да видя дали няма да успея да го сглобя отново.

Довърших подреждането на пътната си торба и наслагах всичко останало в сандъка, който стоеше до леглото ми — няколко износени инструмента, счупено парче плоча, което използвах, за да правя изчисления, малка, дървена кутия с някои ценни дреболии, които Аури ми беше подарила…

След това слязох по стълбите и попитах Анкер дали има нещо против да прибере вещите ми в мазето, докато се върна. Той призна малко виновно, че преди да започна да спя там, малката таванска стаичка е била празна в продължение на години и я е използвал само за склад. Беше склонен да не я дава под наем, ако му обещаех, че ще продължа нашето споразумение да свиря срещу подслон и след като се върна. Съгласих се на драго сърце, метнах калъфа с лютнята през рамо и се отправих към вратата.

* * *

Не се изненадах много, когато заварих Елодин на Каменния мост. Напоследък малко неща, свързани с магистъра на имената, можеха да ме изненадат. Той седеше на високия до кръста парапет на моста и люлееше босите си крака над тридесетметровата пропаст до реката отдолу.

— Здравей, Квоте — поздрави ме той, без да отмества поглед от пенещата се вода.

— Здравейте, магистър Елодин — отвърнах аз. — Опасявам се, че ще трябва да напусна Университета за един-два семестъра.

— Наистина ли се опасяваш? — долових весела нотка в тихия му звучен глас.

Беше ми нужно известно време, докато разбера какво има предвид.

— Просто такъв е изразът.

— Думите, които използваме, за да се изразяваме, са като картини на имената. Неясни, слаби имена, но въпреки това имена. — Той вдигна поглед към мен. — Седни при мен за малко.

Готвех се да се извиня и да откажа, но после се поколебах. В края на краищата той беше моят настойник. Оставих лютнята и пътната си торба върху равния камък на моста. На лицето на Елодин се появи приятелска усмивка и той потупа с длан каменния парапет до себе си, предлагайки ми да седна.

Надникнах от ръба с известно безпокойство.

— Бих предпочел да не го правя, магистър Елодин.

— Предпазливостта приляга на арканиста. — Той ми хвърли укорителен поглед. — На повелителя на имената повече подхожда увереността. А страхът не приляга и на двамата. Нито пък приляга на теб. — Той отново потупа камъка, този път по-настойчиво.

Внимателно се покатерих на парапета и залюлях краката си над пропастта. Гледката беше впечатляваща и въодушевяваща.

— Можеш ли да видиш вятъра?

Опитах се. За момент ми се стори, че… Не. Нямаше нищо. Поклатих глава.

Елодин сви равнодушно рамене, макар да усетих, че е леко разочарован.

— Това е подходящо място за един повелител на имената. Кажи ми защо.

Огледах се.

— Открито е за вятъра, има силна вода и стар камък.

— Добър отговор. — Долових искрено удоволствие в гласа му. — Но има и друга причина. Камък, вода и вятър има и на други места. Какво прави това място различно?

Замислих се за момент, огледах се наоколо и поклатих глава.

— Не знам.

— Още един добър отговор. Запомни го.

Чаках го да продължи. Когато не го направи, попитах:

— Какво прави това място подходящо?

Елодин гледа дълго време към водата, преди да отговори.

— То е като ръб — каза той накрая. — Високо е и има вероятност да паднеш от него. Нещата се виждат по-лесно, когато се надвесиш от ръба. Опасността пробужда спящото съзнание и прави някои работи по-ясни. Да виждаш нещата е част от това да бъдеш повелител на имената.

— А ако паднеш? — попитах аз.

— Ако паднеш, паднеш — сви рамене магистърът на имената. — Понякога падането също ни научава на някои неща. В сънищата си човек често пада, преди да се събуди.

Известно време и двамата мълчахме, потънали в своите мисли. Затворих очи и се опитах да се ослушам за името на вятъра. Чух водата долу, усетих камъка на моста под дланите си. Нищо друго.

— Знаеш ли какво са казвали някога за студент, който напускал Университета за един семестър? — попита Елодин.

Поклатих глава.

— Казвали, че е отишъл да гони вятъра — изкикоти се той.

— Чувал съм този израз.

— Така ли? Как мислиш, какво означава той?

Отне ми известно време да открия подходящите думи.

— В него има намек за лекомисленост. Сякаш студентите се занимават с нещо безполезно.

Елодин кимна.

— Повечето студенти наистина напускат поради някакви лекомислени причини. — Той се наведе напред и погледна право към реката отдолу. — Но смисълът на този израз невинаги е бил такъв.

— Така ли?

— Точно така. — Магистърът отново седна назад. — Много отдавна, когато всички студенти се стремели да станат повелители на имената, нещата били различни. — Облиза един пръст и го вдигна на вятъра. — Името, което повечето новаци в даването на имена били окуражавани да търсят, било това на вятъра. След като го откриели, техните спящи съзнания се събуждали и откриването на други имена ставало по-лесно. Но някои студенти трудно намирали името на вятъра. Тук имало твърде малко „ръбове“, твърде малко риск. Затова те се отправяли към дивите, изостанали земи. Преследвали късмета си, преживявали приключения, търсели тайни и съкровища… — Той ме погледна. — Но онова, което всъщност търсели, било името на вятъра.