Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Ваша милост, аз…

Той отново ми махна да се приближа, този път по-рязко.

— Дай ми лекарството — нареди ми с дрезгав глас. — След това си тръгвай. Уморен съм.

— Опасявам се, че това е доста важно, ваша милост.

Алверон отвори и двете си очи и в тях отново тлееше гняв.

— Какво? — сопна се той.

Преместих се отстрани на леглото и се наведох по-близо до него. Преди да успее да ми се скара за неуместното държане, аз прошепнах:

— Ваша милост, Каудикус се опитва да ви отрови.

> 60.

> Оръдието на мъдростта

При тези мои думи очите на маера се отвориха широко и после отново се присвиха. Въпреки че беше толкова отпаднал, умът му беше все така остър.

— Беше прав да говориш толкова отблизо и толкова тихо — каза той. — Стъпваш върху опасна почва. Но кажи, ще те изслушам.

— Ваша милост, подозирам, че в писмото си Трепе не е споменал, че освен музикант съм и студент в Университета.

По погледа на Алверон не пролича да е разбрал.

— Кой университет? — попита той.

— _Онзи_ Университет, ваша милост — отвърнах аз. — Аз съм член на Арканум.

— Твърде млад си, за да твърдиш нещо такова — намръщи се той. — И защо Трепе ще пропусне да спомене това?

— Вие не търсехте арканист, ваша милост. А този вид обучение обикновено се заклеймява толкова далеч на изток. — Това беше най-близкото до истината твърдение, което можех да си позволя да изрека, а истината бе, че винтите са суеверни до видиотяване.

Маерът бавно примигна, а изражението му се втвърди.

— Много добре — рече той, — ако си такъв, какъвто казваш, тогава направи някаква магия.

— Аз все още само се обучавам, ваша милост. Но ако искате да видите малко магия… — Погледнах трите лампи върху стените, наплюнчих пръсти, съсредоточих се и стиснах фитила на свещта, поставена върху нощната му масичка.

Стаята притъмня и аз чух как Алверон си поема дъх от изненада. Извадих сребърния си пръстен и миг след това той започна да свети със сребристосиня светлина. Ръцете ми станаха студени, тъй като нямах друг източник на топлина освен собственото си тяло.

— Това е достатъчно — отсече маерът.

Ако изобщо се бе разстроил, то в гласа му нямаше и помен от това.

Прекосих стаята и отворих кепенците на прозорците. Слънчевата светлина обля помещението. Въздухът носеше лекото ухание на цветовете на селас и звънтеше от трелите на птиците.

— Винаги съм смятал, че дишането на чист въздух помага срещу онова, което измъчва тялото, макар не всички да са съгласни с мен — усмихнах му се аз.

Той не отвърна на усмивката ми.

— Да, да. Много си умен. Ела тук и седни. — Направих го и седнах на един стол до леглото му, а той добави: — Сега ми обясни.

— Казах на Каудикус, че събирам истории за благородните родове — започнах аз. — Удобно извинение, което обяснява защо прекарвам толкова време с вас.

Изражението на Алверон остана мрачно. Видях как болката замъглява очите му, както облакът закрива слънцето.

— Едва ли можеш да спечелиш доверието ми с доказателство, че си умел лъжец.

Стомахът ми се сви на възел. Очаквах, че той ще приеме истината по-лесно.

— Точно така, ваша милост. Излъгах _него_, но на _вас_ казвам истината. Тъй като той смяташе, че не съм нищо повече от ленив син на лорд, ми позволи да наблюдавам, докато приготвяше лекарството ви. — Вдигнах шишенцето с кехлибарена течност.

Пречупена от стъклото, слънчевата светлина се разпадна на цветовете на дъгата. Маерът остана все така равнодушен. Обикновено ясните му очи бяха замъглени от болка и объркване.

— Поисках доказателство, а ти ми разказваш някаква си история. Каудикус ми е служил вярно дванайсет години. Въпреки това ще обмисля думите ти. — Тонът му предполагаше, че това обмисляне ще бъде кратко и не особено внимателно.

Той протегна ръка за своето шишенце.

Почувствах как в мен припламва леко чувство на гняв. То ми помогна да се освободя от страха, който се беше настанил в стомаха ми.

— Ваша милост иска доказателство?

— Искам си лекарството! — отсече той. — И искам да спя. Моля…

— Ваша милост, аз мога…

— Как смееш да ме прекъсваш? — Гласът на Алверон беше изпълнен с ярост, той с мъка се изправи и седна в леглото. — Отиде твърде далеч! Ако си тръгнеш сега, може все още да помисля дали да не те задържа на служба. — Той трепереше от гняв, а ръката му беше все така протегната към шишенцето.

Настъпи мълчание. Подадох му шишенцето, но преди той да успее да го вземе, казах:

— Наскоро сте повърнали. Повърнатото е било млечнобяло на цвят. — Напрежението в стаята изведнъж нарасна, но маерът застина, когато чу думите ми. — Чувствате езика си надебелял и натежал. Устата ви е пресъхнала и изпълнена със странен и остър вкус. Имате ненаситен апетит за сладки неща, за захар. Будите се посред нощ и откривате, че не можете да помръднете, нито да говорите. Имате пристъпи на парализа, придружени с остри стомашни болки и неоправдана паника.

Докато говорех, ръката му бавно се отдръпна от шишенцето. Изражението му вече не беше гневно. Очите му изглеждаха несигурни и почти уплашени, но отново бяха ясни — сякаш страхът бе събудил в него някаква приспана предпазливост.

— Каудикус ти е казал — предположи Алверон, но далеч не изглеждаше сигурен в думите си.

— Той би ли обсъдил подробностите около болестта ви с един непознат? — многозначително го попитах аз. — Загрижен съм за живота ви, ваша милост. Ако трябва да наруша благоприличието, за да го спася, ще го сторя. Дайте ми две минути да ви обясня и ще ви дам доказателство.

Маерът бавно кимна.

— Не мога да твърдя, че знам какво точно използва — посочих шишенцето аз, — но по-голямата част от онова, което ви трови, е олово. То е виновно за парализата, болката в мускулите и в корема. Също и за повръщането.

— Не съм получавал парализа.

— Хъммм. — Огледах го критично. — Имате късмет. Но течността съдържа не само олово. Предполагам, че има значителна доза офалум, който не е точно отровен.

— Какъв е тогава?

— По-скоро е като лекарство или наркотик.

— Какво от двете? — сопна се той. — Отрова или лекарство?

— Ваша милост, някога взимали ли сте лауданум?

— Веднъж като много млад, за да ми помогне да заспя въпреки болката от счупения ми крак.

— Офалумът е подобен наркотик, но обикновено се избягва, защото е силно пристрастяващ. — Направих пауза. — Наричат го също и смола денер.

При тези мои думи маерът пребледня и в този миг очите му почти напълно се проясниха. Всеки беше чувал за сладкоядите.

— Подозирам, че го е добавил, защото не взимате лекарството си редовно — предположих аз. — Офалумът ви кара да жадувате за него и едновременно с това облекчава болката ви. Освен това на него се дължат апетитът ви за захар, за сладкиши и странните сънища, които сънувате. Какво друго е сложил вътре? — замислих се аз. — Вероятно бодлив корен или манум, за да не повръщате твърде много. Умно. Ужасяващо и умно.

— Не е толкова умно. — Алверон се усмихна широко. — Не е успял да ме убие.

Поколебах се, но все пак реших да му кажа истината.

— Не му е било трудно да ви убие, ваша милост. Лесно е могъл да разтвори в това шишенце достатъчно олово, за да ви убие. — Вдигнах го на светлината. — Да сложи достатъчно, за да ви разболее, без да ви убие или парализира, ето _това_ е трудното.

— Защо? Защо ще иска да ме трови, ако не за да ме убие?

— Ваша милост има по-голям шанс да разгадае тази загадка от мен. Знаете повече за политическата ситуация.

— Защо изобщо да ме убива? — Маерът изглеждаше искрено объркан. — Плащам му богато. Той е член на двора, при това високоуважаван. Има свободата да се занимава със собствени проекти. Живее тук от дванайсет години. Защо точно сега? — Той поклати глава. — Казвам ти, в това няма смисъл.

— Може би за пари? — предположих аз. — Казват, че всеки човек има своята цена.

Алверон продължи да клати глава. След това внезапно вдигна поглед.

— Не. Току-що си спомних. Разболях се дълго преди Каудикус да започне да ме лекува. — Той спря и се замисли. — Да, така е. Говорих с него, за да разбера дали би могъл да лекува моята болест. Симптомите, които ти спомена, се появиха едва месеци, след като започна да ме лекува. Не _може_ да е той.

— В малки дози оловото действа много бавно, ваша светлост. Ако е решил да ви отрови, едва ли би искал да започнете да повръщате кръв десет минути след като сте изпили неговото лекарство. — Внезапно си спомних с кого разговарям. — Не подбрах подходящите думи, ваша милост, за което се извинявам.

Той кимна с хладно одобрение.

— Твърде много от това, което казваш, е прекалено близо до истината, за да не му обърна внимание. И въпреки това не мога да повярвам, че Каудикус би сторил нещо такова.

— Можем да проверим това, ваша милост.

— Какво искаш да кажеш? — Той вдигна поглед към мен.

— Поръчайте да донесат в покоите ви половин дузина птици. Най-добре е да са бързопийки.