Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Поръчайте да донесат в покоите ви половин дузина птици. Най-добре е да са бързопийки.

— Бързопийки ли?

— Малки ярки птици с жълто-червено оперение. — Разтворих пръстите си на около пет сантиметра, за да покажа големината им. — Има ги в изобилие в градините ви. Пият нектара от цветовете на вашите лози селас.

— О, ние ги наричаме бързолетки.

— Ще смесим вашето лекарство с техния нектар и ще видим какво ще стане.

Изражението му се помрачи.

— Ако действието на оловото е толкова бавно, колкото казваш, ще минат месеци. Не мога да остана без лекарството си в продължение на месеци заради някаква си зле обоснована твоя фантазия. — Усетих стаен гняв в гласа му.

— Те тежат много по-малко от вас, ваша милост, и метаболизмът им е доста по-бърз. Ще видим резултатите след един, най-много два дни. — _Надявах се да е така._

Маерът обмисли думите ми.

— Много добре — съгласи се той и вдигна звънчето от нощната си масичка.

Заговорих бързо, преди да успее да звънне с него.

— Мога ли да ви помоля да измислите някаква причина, поради която се нуждаете от тези птици? Малко предпазливост няма да ни навреди.

— Познавам Стейпс открай време — твърдо отвърна той, а очите му бяха ясни и проницателни както винаги. — Бих му поверил земите си, сейфа си и живота си. Не искам никога повече да те чувам да намекваш, че не може да му се има доверие. — Гласът му беше изпълнен с непоклатима вяра.

— Да, ваша милост — сведох поглед аз.

Алверон звънна със звънчето и минаха само две секунди, преди едрият прислужник да отвори вратата.

— Да, сър?

— Стейпс, липсват ми разходките в градината. Можеш ли да ми донесеш пет-шест бързолетки?

— Бързолетки ли, сър?

— Да — отвърна маерът, сякаш си поръчваше обяд. — Те са красиви създания. Мисля, че песните им ще ми помогнат да заспя.

— Ще видя какво мога да направя, господине. — Преди да затвори вратата, Стейпс ме погледна смръщено.

След като прислужникът излезе, се обърнах към Алверон:

— Мога ли да попитам ваша милост защо го направихте?

— За да му спестя необходимостта да лъже. Не го бива в това. А и в думите ти има мъдрост. Предпазливостта винаги е оръдие на мъдростта.

Забелязах, че лицето му е покрито с тънък слой пот.

— Ако съм прав, ваша милост, тази нощ ще е тежка за вас.

— Напоследък всичките ми нощи са тежки — горчиво отвърна гой. — Какво би направило тази нощ по-лоша от предишната?

— Офалумът, ваша милост. Тялото ви жадува за него. След два дни ще сте минали през най-лошото, но дотогава ще изпитате значителен… дискомфорт.

— Говори направо.

— Ще ви болят челюстта и главата, ще се потите, ще ви се гади, ще получавате гърчове и спазми, особено в краката и в долната част на гърба. Можете да загубите контрол над червата си и да имате редуващи се периоди, в които ще изпитвате силна жажда и ще повръщате. — Сведох поглед към ръцете си. — Съжалявам, ваша милост.

В края на описанието ми изражението на маера беше доста измъчено, но той кимна благосклонно.

— Предпочитам да знам всичко това.

— Има няколко неща, които могат да направят това преживяване малко по-поносимо, ваша милост.

Лицето му леко се разведри.

— Какви са те?

— На първо място лауданум. Съвсем малка доза, тя ще облекчи непреодолимата потребност от офалум, която тялото ви ще изпитва. И още няколко неща. Имената им не са важни. Мога да ви направя чай от тях. Друг съществен проблем е, че все още имате значително количество олово в тялото, което няма да изчезне от само себе си.

Това, изглежда, го разтревожи повече от всичко останало, което бях казал до момента.

— Няма ли просто да отмине?

— Металите са коварни отрови — поклатих глава аз. — Те остават в тялото като уловени в капан. Нужни са специални усилия, за да бъде изсмукано оловото от организма.

— Проклет да съм! — намръщи се Алверон. — Мразя да ме смучат пиявици.

— Просто така се изразих, ваша милост. В днешно време само глупаците и измамниците използват пиявици. Оловото трябва да бъде _изкарано_ от вас. — Замислих се дали да не му кажа истината, че най-вероятно никога няма да се отърве от цялото количество, но реших да запазя тази информация за себе си.

— Можеш ли да го направиш?

Дълго мислих, преди да му отговоря:

— Вероятно аз съм най-доброто, с което разполагате, ваша милост. Далеч сме от Университета. Обзалагам се, че дори един от десет тукашни доктори не е преминал през подходящото обучение, а и не знам кои от тях познават Каудикус. — Зачудих се за момент и след това поклатих глава. — Сещам се за поне петдесет души, които са по-подходящи за тази работа от мен, но те са на две хиляди километра от тук.

— Оценявам честността ти.

— Мога да намеря повечето неща, от които имам нужда, в Долен Северин. Обаче… — Не довърших, като се надявах, че маерът ще разбере какво имам предвид и ще ми спести неудобството да му искам пари.

— Обаче? — погледна ме безизразно той.

— Имам нужда от пари, ваша милост. Нещата, които са ви необходими, не се намират лесно.

— О, разбира се.

Той извади кесия и ми я подаде. Бях малко изненадан, като разбрах, че има поне една пълна кесия подръка, близо до леглото му. Неволно си припомних тирадата, която бях дръпнал на шивач в Тарбеан преди години. Какво му бях казал? _„Благородникът никога не е далеч от кесията си.“_ Сдържах неуместното си за случая желание да се засмея.

Стейпс се върна скоро след това. Той се оказа изненадващо находчив и докара дванайсет бързопийки в кафез на колелца с големината на гардероб.

— Бога ми, Стейпс! — възкликна Алверон, когато прислужникът му вкара кафеза от фина мрежа през вратата. — Този път надмина себе си.

— Къде ще ви е най-удобно да го оставя, сър?

— Засега го остави там. Ще накарам Квоте да го премести където искам.

— Няма да ме затрудни да го преместя. — Прислужникът изглеждаше леко засегнат.

— Знам, че с радост ще го направиш, Стейпс. Но се надявах вместо това да ми донесеш една кана пресен ябълков сок. Мисля, че ще поуспокои стомаха ми.

— Разбира се.

Прислужникът побърза да изпълни поръчката и затвори вратата след себе си.

Веднага след това аз отидох при кафеза. Малките, подобни на скъпоценни камъни птици се стрелкаха от пръчка на пръчка с шеметна скорост.

— Красиви създания — чух унесено да казва маерът. — Като дете бях запленен от тях. Спомням си как си мислех, че няма нищо по-хубаво от това по цял ден да ядеш само захар.

Към външната страна на кафеза бяха закачени три поилки, които представляваха стъклени тръби, пълни с подсладена вода. Две от тях бяха оформени като цветове на лози селас, а третата беше като стилизирана перуника. Това бяха идеалните домашни любимци за благородниците. Кой друг можеше да си позволи да им дава по цял ден подсладена вода?

Развих горните части на поилките и изсипах във всяка от тях по една трета от лекарството на маера. Сетне му подадох празното шишенце.

— Какво правите обикновено с шишето?

Той го остави върху масичката до леглото си.

Наблюдавах кафеза, докато не видях, че една от птиците не долетя до поилката, за да пие.

— Ако кажете на Стейпс, че искате да ги храните лично, нали няма да пипа храната им?

— Няма. Той винаги прави точно това, което му кажа.

— Добре. Оставете ги да пресушат поилките, преди да ги допълните. Така ще поемат по-голяма доза и ще видим резултата по-бързо. Къде искате да оставя кафеза?

Алверон огледа стаята. Очите му се движеха мудно.

— До скрина във всекидневната — каза той накрая. — Би трябвало да го виждам от тук.

Внимателно избутах кафеза в другата стая. Когато се върнах, заварих Стейпс да сипва на маера сок от ябълки.

— С ваше позволение, ваша милост — поклоних се аз на Алверон.

Той ми махна с ръка да си вървя.

— Стейпс, Квоте ще се върне по-късно следобед. Пусни го да влезе дори да спя. — Прислужникът кимна сковано и отново ми хвърли неодобрителен поглед, а маерът продължи: — Той може би ще ми донесе някои неща. Моля те не споменавай за това на никого.

— Ако имате нужда от каквото и да е…

— Знам, че веднага би го донесъл, Стейпс. — Алверон се усмихна уморено. — Просто искам да създам някаква работа на момчето. А и бих предпочел ти да си ми подръка.

Той потупа прислужника си по ръката и Стейпс, изглежда, се успокои. Излязох сам, без да го изчакам.

* * *

Отиването до Долен Северин ми отне повече часове, отколкото бе необходимо. Макар да се ядосвах заради закъснението, то беше наложително. Докато крачех по улиците, мярнах хора, които вървяха подир мен и ме следяха.

Това не ме изненада. Съдейки по онова, което бях видял досега от двора на маера, неговата основна храна бяха слуховете. Очаквах, че един-двама слуги ще следят какви поръчки изпълнявам в Долен Северин. Както споменах, по това време дворът на Алверон бе изпълнен с любопитство по отношение на мен, а дори не можете да си представите на какво са способни отегчените благородници само и само да си наврат носа в чуждите работи.