Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Разсъждавайки за това, се сетих за пепелявия цвят на лицето на Алверон и колко крехък изглеждаше той. Докато живеех в Тарбеан, бях виждал здрави, млади мъже да си отиват от липсата на офалум, а маерът не беше нито млад, нито здрав.

Ако той умреше, кого щяха да обвинят? Със сигурност не и Каудикус, който беше довереният му съветник. Не и Стейпс — любимият му прислужник…

А мен. Щяха да обвинят мен. Състоянието му се бе влошило веднага след пристигането ми. Не се съмнявах, че Стейпс бързо щеше да съобщи, че съм прекарвал доста време насаме с Алверон в покоите му. Както и че съм му приготвил чай точно преди началото на гибелната за него нощ.

В най-добрия случай щях да изглеждам като младо подобие на Мъртвокоприв. А в най-лошия — като убиец.

Такива мисли се въртяха в главата ми, докато вървях през имението обратно към стаите си. Спрях само за малко до един от прозорците, гледащи към Долен Северин, за да повърна една пинта масло от черен дроб на треска.

> 62.

> Криза

На следващата сутрин се отправих към Долен Северин още преди слънцето да е изгряло. Хапнах горещи яйца и картофи за закуска, докато чаках аптекарят да отвори. След като се нахраних, купих още две пинти масло от черен дроб на треска и няколко други дреболии, за които не се бях сетил предишния ден.

След това изминах целия път до улица „Тинери“, като се надявах да се натъкна на Дена, макар да беше твърде рано, за да е станала. Каруците и талигите на селяните се бореха за места по павираните улици. Амбициозни просяци спореха за най-оживените ъгли, докато търговците окачваха табелите на магазините си и отваряха кепенците.

На улица „Тинери“ преброих двайсет и три странноприемници и пансиони. След като си отбелязах онези, които вероятно биха се харесали на Дена, се насилих да се върна в имението на маера. Този път взех товарния подемник — донякъде, за да объркам онези, които може би ме следяха, но също и защото кесията от Алверон беше почти празна.

Тъй като всичко трябваше да изглежда както обикновено, останах в стаите си в очакване маерът да прати някой да ме повика. Изпратих картичката си и пръстена на Бредон и скоро след това той седеше срещу мен, биеше ме на так и ми разказваше истории.

— … и така маерът наредил да го окачат на бесилката точно до източната порта. Висял там дни наред, крещял и проклинал. Твърдял, че е невинен. Казвал, че това не е справедливо и че иска съдебен процес.

— Бесилка? — не можех да повярвам аз.

— Истинска желязна бесилка — сериозно кимна Бредон. — Кой знае как е успял да я намери в днешно време. Беше като излязла от пиеса.

Опитах се да измисля някакъв уклончив отговор. Макар да звучеше гротескно, много добре знаех, че не мога да си позволя открито да критикувам Алверон.

— Ами — подзех аз, — разбойничеството наистина е ужасно нещо.

Бредон понечи да постави камък върху дъската, но размисли.

— Доста хора мислеха, че това е твърде… — той се прокашля — безвкусно. Но никой не го изрече гласно, ако разбираш какво искам да ти кажа. Беше зловещо. Но посланието стигна до всички.

Най-накрая избра къде да сложи камъка си и известно време играхме мълчаливо.

— Странна работа — обадих се накрая аз, — онзи ден попаднах на човек, който не можеше да разбере какви са мястото и рангът на Каудикус в общата схема на нещата.

— Това не е особено изненадващо. — Бредон посочи дъската. — Даването и получаването на пръстени наподобява играта на так. На пръв поглед правилата са прости. Когато обаче започнеш да ги изпълняваш, те се оказват доста сложни. — Той притисна камъка си върху дъската с остър звук, а тъмните му очи весело проблеснаха. — Всъщност онзи ден обяснявах заплетените тънкости на този обичай на един чужденец, който не беше запознат с тези неща.

— Било е много любезно от ваша страна — отбелязах аз.

Бредон кимна снизходително.

— На пръв поглед изглежда просто — каза той. — По ранг баронът е над баронета. Но понякога новите пари струват повече от старата кръв. Понякога да контролираш реката е по-важно от това колко войници можеш да изкараш на бойното поле. Случва се и един човек да се окаже повече от онова, което изглежда, че е. По някакво странно стечение на обстоятелствата около унаследяването графът на Сванис е също и виконт на Тевн. Така един човек има две политически титли.

Усмихнах се.

— Майка ми веднъж ми каза, че познава човек, който дължи васална вярност на самия себе си — обясних аз. — Всяка година дължал на себе си и дял от собствените си данъци, а ако някога бил заплашен, имало договори, които изисквали от него да осигури бърза и лоялна военна помощ на себе си.

Бредон кимна.

— Това се случва по-често, отколкото си мислят хората — потвърди той. — Особено при по-старите родове. Стейпс например има няколко различни длъжности.

— Стейпс ли? — учудих се аз. — Но той е просто един прислужник, нали?

— Ами — бавно отвърна Бредон, — той наистина е такъв. Ала едва ли може да бъде наречен _просто_ прислужник. Родът му е доста стар, но той няма собствена титла. Строго погледнато, рангът му не е по-висок от този на готвач. Но притежава доста земи. Има пари. И е прислужникът на _маера_. Двамата се познават от деца. Всеки знае, че той е ушите на Алверон. — Тъмните очи на Бредон се насочиха към мен. — Кой би се осмелил да оскърби такъв човек, като му изпрати железен пръстен? Отиди в стаята му и ще видиш каква е истината — в неговата купа няма нищо друго освен злато.

* * *

Скоро след като свършихме играта, Бредон се извини, че има предварително уговорена среща. За щастие вече разполагах с лютнята си, с която да си запълвам времето. Захванах се да я настройвам, като проверявах прагчетата и мърморех заради ключа, който постоянно се разхлабваше. Бяхме разделени доста дълго и ни беше нужно време, за да се опознаем отново.

Минаха часове. В един момент открих, че разсеяно свиря „Погребалната песен на Мъртвокоприв“ и се насилих да спра. Стана обедно време. Донесоха обеда ми и след това почистиха остатъците от него. Донастроих лютнята и изсвирих няколко гами. Преди да се усетя, засвирих „Калайджията напуска града“. Едва тогава осъзнах какво се опитват да ми кажат ръцете ми. Ако маерът все още беше жив, досега щеше да ме е извикал.

Оставих лютнята да замлъкне и започнах да мисля много бързо. Трябваше да си тръгна. Веднага. Стейпс ме беше видял да давам лекарство на маера. Можеха дори да ме обвинят, че съм сипал нещо в шишето с отвара, което бях донесъл от Каудикус.

Стомахът ми бавно се присви от страх, когато осъзнах в колко безпомощно положение съм се оказал. Не познавах достатъчно добре имението на маера, за да се опитам да се измъкна по някакъв хитроумен начин. Тази сутрин, докато отивах към Долен Северин, се обърках и ми се наложи да спра и да попитам за пътя.

Почукването по вратата беше по-силно от обичайното и по-настойчиво от почукването на момчето за поръчки, което обикновено ми носеше поканите от Алверон. Сигурно беше стражата. Замръзнах на стола. Дали не беше най-добре да отворя вратата и да кажа истината? Или да се измъкна през прозореца на градината и някак си да се опитам да избягам?

Почукването се разнесе отново, този път по-силно.

— Господине? Господине? — Гласът беше приглушен от вратата, но не беше на някой от стражите.

Отворих вратата и видях малко момче, което носеше поднос с железния пръстен на маера и картичка.

Взех ги. На картичката с трепереща ръка бе написана една-единствена дума _„Незабавно“_.

* * *

Стейпс изглеждаше нетипично занемарен и ме посрещна с леден поглед. Предния ден се държеше така, сякаш иска да съм мъртъв и погребан. Днес погледът му загатваше, че няма да му е достатъчно само да съм погребан.

Стаята на маера беше щедро украсена с цветове на селас. Деликатното им ухание беше почти достатъчно, за да пропусне човек миризмите, които те бяха донесени да прикрият. Това, заедно с външния вид на Стейпс, ме наведе на мисълта, че предположението ми, че нощта ще се окаже неприятна, е било достатъчно близо до истината.

Алверон беше в леглото, подпрян в седнало положение. Изглеждаше както очаквах, което ще рече — изтощен, но вече не се потеше, нито се присвиваше от болка. Всъщност изглеждаше почти ангелски. Над него блестеше правоъгълник от слънчева светлина, от който кожата му изглеждаше болезнено прозрачна, а косата около главата му блестеше като сребърна корона.

Когато се приближих, той отвори очи и разруши ангелската илюзия за себе си. Никой ангел не можеше да има толкова умни очи като неговите.

— Надявам се, че намирам ваша милост в добро разположение? — учтиво го попитах аз.

— Горе-долу — отвърна той, но отговорът му не ми казваше нищо.

— Как се _чувствате_? — попитах аз с по-сериозен тон.

Той ме изгледа продължително, което ми даде да разбера, че не одобрява небрежното ми обръщение към него, след което каза: