Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Изкушението беше толкова голямо, че за момент се поколебах дали да не рискувам да изляза от образа, който бях създал, по накрая поклатих глава.

— Може би когато приключа работата си по раздела за Лаклес — заявих аз с цялата важност на човек, който се е посветя на наистина безполезен проект. — Проучванията ми са доста деликатни. Не искам всичко в главата ми да се обърка.

Каудикус се намръщи леко и сви рамене, докато навиваше ръкавите си, за да започне да приготвя лекарството на маера.

Наблюдавах го отново какво прави. Не беше алхимия. Знаех това, защото бях гледал как работи Симон. Това дори трудно можеше да се нарече и химия. Смесването на такова лекарство беше по-скоро следване на рецепта, отколкото нещо друго. Но кои бяха съставките й?

Наблюдавах го как я приготвя стъпка по стъпка. Сухият лист беше най-вероятно хапнималко. Течността от затворения буркан без съмнение беше муратум или aqua fortis*, или някаква друга киселина. Когато тя бълбукаше в буркана и от нея се вдигаха изпарения, това означаваше, че разтваря малко количество олово — може би не повече от четвърт скрупул**. Белият прах вероятно беше офалумът.

[* Азотна киселина (лат.). — Бел.прев.]

[** Аптекарска мярка, равна на 20 г. — Бел.прев.]

Той добави една щипка от последната съставка. Нямах никаква представа какво може да е това. Приличаше на сол, но, от друга страна, много неща приличат на солта.

Докато приготвяше отварата, Каудикус не спираше да разказва дворцови клюки. Най-големият син на Де Фере си счупил крака, когато скочил от прозореца на някакъв публичен дом. Най-новият любовник на лейди Хесуа бил илишец и не знаел и дума на атурански. Носели се слухове за разбойници по кралския път на север, но слухове за бандити винаги има, така че това не било нищо ново.

Слуховете изобщо не ме интересуваха, но можех да се преструвам на заинтригуван, когато се налагаше. През цялото време наблюдавах дали Каудикус няма да се издаде по някакъв начин. Дали в поведението му няма да се появи някаква следа от нервност, дали няма да започне да се поти или пък да се поколебае за момент. Но нямаше нищо такова. Нямаше никакъв знак, че приготвя отрова за Алверон. Държеше се естествено и беше съвършено спокоен.

Възможно ли бе да е отровил маера случайно? Изключено. Всеки арканист, заслужил своя гилдер, знаеше достатъчно химия, за да…

След това ми просветна. Може би Каудикус изобщо не беше арканист. Вероятно беше просто мъж, облечен в тъмна мантия, който не знае разликата между алигатор и крокодил. Навярно беше само един хитър измамник, който трови Алверон от обикновено невежество.

Може би онова, което дестилираше, _наистина_ беше бренди от праскови.

Той затапи шишенцето с кехлибарена течност и ми го подаде.

— Заповядайте — каза. — Отнесете му го незабавно. Ще бъде най-добре, ако го получи, докато е още топло.

Температурата на лекарството няма никакво значение. Всеки медик знае това.

Взех шишенцето и посочих към гърдите му, сякаш току-що бях забелязал нещо.

— Бога ми, това амулет ли е?

В началото той изглеждаше объркан, след това издърпа коженото въженце изпод мантията си.

— Нещо такова — отвърна с търпелива усмивка.

На пръв поглед парчето олово, което носеше около врата си, много приличаше на гилдер на Арканум.

— Защитава ли ви от духовете? — шепнешком попитах аз.

— О, да — пренебрежително отговори той, — от всякакви духове.

— Мога ли да го докосна? — нервно преглътнах аз.

Каудикус сви рамене, наведе се напред и ми го подаде.

Хванах плахо амулета между палеца и показалеца си и после отскочих назад.

— Той ме ухапа! — извиках аз с нещо средно между възмущение и страх, докато стисках ръката си с другата.

Видях го как потиска усмивката си.

— А, да. Предполагам, че трябва да го нахраня. — Той напъха амулета обратно под мантията си. — А сега си тръгвайте — подкани ме, като посочи вратата.

Отправих се обратно към покоите на маера, като по пътя масажирах ръката си, опитвайки се да върна чувствителността в изтръпналите си пръсти. Това беше истински гилдер на Арканум. Каудикус беше истински арканист и много добре знаеше какво прави.

* * *

Върнах се в стаите на Алверон и в продължение на пет минути водихме досадно формален разговор за несъществени неща, докато допълвах поилките на бързолетките с все още топлото лекарство. Птиците бяха изнервящо жизнени, бръмчаха и сладко чуруликаха.

Маерът сърбаше от чашата си с чай, докато разговаряхме, а очите му мълчаливо ме следяха от леглото. Когато работата ми с птиците приключи, се сбогувах с него и си тръгнах веднага щом благоприличието го позволи.

Макар разговорът ни да не бе засегнал нищо по-сериозно от времето, можех да прочета скритото послание, което той ми отправяше толкова ясно, все едно го е написал на лист хартия, за да го прочета. Контролираше нещата. Все още не беше взел решение. И не ми се доверяваше.

> 63.

> Позлатената клетка

След като за кратко вкусих свободата, отново бях затворен в стаите си. Макар да се надявах, че Алверон вече е минал през най-тежкия етап от възстановяването си, все още трябваше да съм подръка, в случай че състоянието му се влоши и той ме повика. Не можех да намеря оправдание дори и за кратка разходка до Долен Северин, колкото и отчаяно да исках да се върна на улица „Тинери“ с надеждата, че ще срещна Дена.

И така, обадих се на Бредон и прекарах с него един приятен следобед в игра на так. Играехме игра след игра и аз всеки път губех по нов и вълнуващ начин. Когато се разделихме, той остави масичката за так при мен с думите, че слугите му са уморени да я носят напред-назад между стаите ни.

В допълнение към играта на так с Бредон и музиката имах и едно ново, макар и доста дразнещо развлечение. Каудикус се оказа наистина голям клюкар и беше пуснал слух за моето генеалогическо проучване на историята. Така че сега към благородниците, опитващи се да изкопчат информация от мен, се прибави и непрекъснат поток от хора, нетърпеливи да изкарат на бял свят кирливите ризи на всички останали.

Разубеждавах тези от тях, които можех, и окуражавах най-настойчивите да запишат своите истории и да ми ги изпратят. Учудващо голям брой наистина го направиха и върху бюрото на една от стаите, които не ползвах, започна да се трупа купчина от клеветнически истории.

* * *

На следващия ден маерът ме повика и когато пристигнах, го открих да седи на стол близо до леглото си и да чете екземпляр на „Правото на кралете“ на елд винтик. Цветът на лицето му се беше подобрил забележително и видях, че ръцете му не треперят, докато прелиства страниците. Той не вдигна поглед, когато влязох в стаята.

Без да кажа нищо, приготвих нов чайник с чай с горещата вода, която бе оставена на нощната му масичка. Налях една чаша и я оставих на масата до лакътя му.

Проверих позлатената клетка във всекидневната. Бързолетките се стрелкаха напред-назад към поилките и правеха зашеметяващи движения във въздуха, които затрудняваха преброяването им. И все пак бях почти сигурен, че са дванайсет на брой. Явно се чувстваха съвсем добре въпреки трите дни отровна диета. Едва се удържах да не раздрусам кафеза.

Накрая замених шишето с масло от черен дроб на треска и открих, че то все още е три четвърти пълно — още един знак за намаляващото доверие към мен.

Мълчаливо си събрах нещата и се готвех да си тръгна, но преди да успея да стигна до вратата, Алверон вдигна очи от книгата си.

— Квоте?

— Да, ваша милост?

— Изглежда не съм толкова жаден, колкото мислех. Би ли довършил чая ми вместо мен? — Той посочи недокоснатата чаша, която седеше върху масата.

— За здравето на ваша милост — вдигнах тост аз и отпих.

Направих гримаса, добавих една лъжичка захар, разбърках и изпих остатъка, докато маерът ме наблюдаваше. Погледът му беше спокоен, проницателен и твърде многозначителен, за да вещае добро.

* * *

Каудикус ме пусна да вляза и ме настани на същия стол като преди.

— Бихте ли ме извинили за момент — рече той. — Трябва да се погрижа за един експеримент, в противен случай се опасявам, че ще бъде съсипан.

Той бързо се качи по няколкото стъпала, водещи нагоре към друга част на кулата.

Тъй като нямах какво друго да правя, разгледах отново пръстените, които беше подредил. Осъзнах, че човек може да прецени доста добре положението му в двора, използвайки пръстените като своеобразни точки за триангулация.

Каудикус се върна точно в момента, в който разсеяно обмислях дали да не открадна един от златните му пръстени.

— Не бях сигурен дали ще пожелаете да си вземете пръстените обратно — каза арканистът и махна с ръка.

Погледнах отново към масата и видях пръстените да лежат върху подноса. Стори ми се странно, че не съм ги забелязал преди това. Взех ги и ги прибрах в един вътрешен джоб на плаща си.