Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Можеш да ме наричаш Бредон — каза той. — Играеш ли так?

Поклатих глава, без да знам как трябва да реагирам.

Той въздъхна леко и разочаровано.

— А, добре, тогава мога да те науча. — Подхвърли ми една кадифена торбичка и аз я улових с двете си ръце. На пипане сякаш беше пълна с малки гладки камъни.

Бредон се обърна и махна с ръка. Двама млади мъже се втурнаха в стаята ми, носейки малка масичка. Отстъпих встрани, за да влязат, и благородникът ги последва.

— Оставете я до прозореца — нареди им той, посочвайки мястото с бастуна си. — И донесете някакви столове… От онези с дървените облегалки.

За кратко време всичко бе подредено така, че Бредон да е доволен. Двамата слуги си тръгнаха и той се обърна към мен с извинително изражение на лицето:

— Надявам се, че ще простиш на един старец за това драматично нахлуване.

— Разбира се — благосклонно отвърнах аз. — Моля, седнете. — Посочих към масата, поставена току-що до прозореца.

— Каква самоувереност — изкикоти се той и подпря бастуна си на перваза.

Слънчевата светлина проблесна върху дръжката от полирано сребро, оформена като глава на вълк с озъбена паст.

Бредон беше доста възрастен. Не много стар, но можеше да ми бъде дядо. Цветовете на родовия му герб не бяха кой знае какви — пепелявосиво и черно с цвят на въглища. Косата и брадата му бяха чисто бели, подстригани до една и съща дължина и обрамчваха лицето му. Докато седеше и ме наблюдаваше с живите си кафяви очи, ми напомняше на бухал.

Седнах срещу него и разсеяно се зачудих как ли ще се опита да измъкне информация от мен. Вероятно щеше да пробва да я разиграе на комар. Това поне щеше да е нов и различен подход.

Той ми се усмихна. Честна усмивка, на която отвърнах, преди да осъзная, че го правя.

— Сигурно вече си събрал доста добра колекция от пръстени? — попита.

Кимнах утвърдително.

— Ще имаш ли нещо против да ги разгледам? — наведе се той към мен с любопитство.

— Съвсем не.

Отидох до другата стая и се върнах с шепа, пълна с пръстени, които изсипах върху масата.

Бредон ги прегледа и кимна сякаш на себе си.

— Всички най-големи клюкари са те нападнали. Вестон, Праевек и Теменлови вече са си пробвали късмета. — Той повдигна вежди, когато видя името върху следващия пръстен. — Праевек е идвал два пъти. И никой от тях не е успял да измъкне нищо от теб — нито дори една дума. — Вдигна очи към мен. — Това означава, че умееш да си държиш езика зад зъбите. Бъди спокоен, не съм тук в напразен опит да си напъхам носа в тайните ти.

— Признавам, че това ми носи облекчение. — Не му повярвах напълно, но ми беше приятно да го чуя.

— Като оставим това настрана — небрежно подхвърли благородникът, — ще отбележа, че според традицията пръстените се оставят близо до вратата на всекидневната. Те се показват като символ на обществено положение.

Не го знаех, но не исках да си призная. Ако му покажех, че не съм запознат с обичаите на местния двор, той щеше да научи, че или съм чужденец, или не съм благородник.

— Шепа желязо не е символ на кой знае какво положение — презрително отвърнах аз.

Преди да напусна Имре, граф Трепе ми беше обяснил основните неща, свързани с пръстените. Но той не беше от Винтас и очевидно не е бил наясно с тънкостите.

— В това има истина — съгласи се непринудено Бредон, — но само донякъде. Златните пръстени означават, че онези, които са под теб, ти се подмазват, за да получат някаква услуга. Сребърните показват здравословни делови отношения с равните ти. — Той подреди пръстените в редица върху масата. — Но железните означават, че си привлякъл вниманието на онези, които стоят по-високо от теб. Те означават, че си търсен.

Бавно кимнах.

— Разбира се — отвърнах аз, — всеки пръстен, изпратен от маер, е железен.

— Точно така — кимна Бредон, — да получиш пръстен от маера е знак за неговото голямо благоразположение. — Той бутна пръстените към мен по масата от гладък мрамор. — Но тук няма такъв пръстен и това само по себе си говори много.

— Изглежда, че дворцовата политика не ви е чужда — отбелязах аз.

Благородникът затвори очи и уморено кимна в съгласие.

— Доста ми харесваше, докато бях млад. Дори имах известно влияние. Но понастоящем интригите не ме вълнуват и така тръпката се губи. — Той ме погледна отново, този път право в очите. — Сега ми харесват по-прости неща. Пътувам. Наслаждавам се на виното и разговорите с интересни хора. Дори се уча да танцувам. — Отново се усмихна сърдечно и почука с кокалче по дъската. — Но най-много ми харесва да играя так. За съжаление обаче познавам твърде малко хора със свободно време, които са достатъчно умни, за да играят както трябва. — Той повдигна вежди към мен.

— Човек би предположил, че човек, който владее умението да води изтънчен разговор, би могъл да се възползва от дългите безцелни беседи по време на играта, за да изкопчи информация от нищо неподозиращата си жертва.

Бредон се усмихна.

— Съдейки по имената върху тези пръстени, мога да кажа, че ти си видял само най-безвкусните и алчните от нас. Разбираемо е, че предпазливо криеш тайните си, каквито и да са те. — Той се наведе напред. — Помисли за следното — онези, които са идвали да се срещнат с теб, са като свраки. Те грачат и пляскат с криле около теб с надеждата да отмъкнат нещо лъскаво, което да отнесат у дома си. — Презрително вдигна очи към тавана. — Каква полза имат от това? Предполагам, че търсят малко популярност — начин за кратко да се издигнат над останалите евтини бъбривци като тях. — Той прокара ръка през бялата си брада. — Аз не съм сврака. Не ми трябват лъскави дрънкулки, нито пък ме е грижа за клюкарите. Моята игра е по-дълга и по-изтънчена. — Започна да разхлабва шнура на черната торбичка от кадифе. — Ти не си глупав човек. Знам това, защото маерът не си губи времето с глупаци. Знам, че или вече си спечелил благоволението му, или имаш шанс да го направиш. Затова ето какъв е моят план. — Той отново ми се усмихна с благата си усмивка. — Искаш ли да чуеш какъв е той?

— Това би било необичайно любезно от ваша страна. — Открих, че без да искам, отново му се усмихвам в отговор, както бях направил и преди.

— Планът ми е постепенно да спечеля благоразположението ти. Ще ти бъда полезен и ще те забавлявам. Ще разговарям с теб и ще ти помагам да си убиваш времето. — Той изсипа купчина кръгли камъчета върху мраморната маса. — След това, когато звездата ти изгрее в небето на Алверон, може да се окаже, че имам неочаквано полезен приятел. — Започна да разделя камъните по цветове. — А ако звездата ти така и не изгрее, поне ще съм изиграл някоя и друга игра на так.

— Освен това мисля, че няма да навреди на репутацията ви да прекарате няколко часа насаме с мен — отбелязах аз, — като се има предвид, че всичките ми останали разговори досега бяха напълно безинтересни и едва ли траеха повече от четвърт час.

— В това също има известна истина — съгласи се той и започна да подрежда камъчетата, а любопитните му кафяви очи отново ми се усмихнаха. — О, да, мисля, че играта с теб ще е доста забавна.

* * *

Прекарах следващите няколко часа в учене как да играя на так. Дори да не бях почти обезумял от скука, играта пак щеше да ми допадне. Так е от най-хубавите игри, правилата й са прости, а стратегията — сложна. Бредон лесно ме победи в първите пет игри, но с гордост мога да кажа, че нито веднъж не успя да ме победи по един и същ начин.

След петата игра той се облегна назад с доволна въздишка.

— Това се доближаваше до добрата игра. Подходи доста умно в този ъгъл тук. — Гостът ми посочи с пръсти единия край на дъската.

— Явно не е било достатъчно умно.

— Не, беше умно. Онова, което се опита да направиш, се нарича „речен водопад“ — просто за сведение.

— А как се нарича начинът, по който се измъкнахте?

— Наричам го „защитата на Бредон“ — лукаво се усмихна той. — Но така наричам всеки свой ход, когато с необикновената си интелигентност се измъквам от трудно положение.

Засмях се и започнах да разделям камъните отново.

— Още една?

— Уви — въздъхна Бредон, — имам уговорена среща, от която не мога да се измъкна. Не е нужно да бързам, но нямам достатъчно време за още една игра. Не и за добра игра.

Кафявите му очи се стрелнаха към мен, докато събираше камъчетата в торбичката от кадифе.

— Няма да те обиждам с въпроса дали местните обичаи са ти познати — рече. — Все пак мисля, че мога да ти дам няколко общи съвета, колкото и малка да е вероятността да се окажат полезни за теб. — Той ми се усмихна. — Ще е най-добре да ги чуеш, разбира се. Ако откажеш, ще разкриеш, че тези неща са ти известни.

— Разбира се — отвърнах аз с искрено изражение.

Бредон отвори чекмеджето на масичката и извади шепата железни пръстени, които бяхме прибрали вътре, за да разчистим място за играта.

— Начинът, по който са изложени пръстените, е от голямо значение. Например ако са изсипани в някаква купа, това означава липса на интерес към социалните проявления на двора.