Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Ужасна жена. Всеки цикъл е с нов мъж. Баща й бе ранен при дуел с ескуайър Хигтон заради една неуместна забележка. Тя беше вярна, но това няма особено значение, когато мечовете са извадени.

— А какво стана с ескуайъра?

— Умря на следващия ден. Жалко, беше добър човек, просто не умееше да си държи езика зад зъбите. — Той въздъхна и вдигна поглед към камбанарията. — Както вече казах, един доктор ми стига. Каудикус върви по петите ми като някоя квачка. Мразя да взимам лекарства, когато вече се подобрявам.

Алверон наистина изглеждаше по-добре днес. В действителност не се нуждаеше от моята подкрепа по време на разходката ни. Усещах, че се обляга на мен, за да имаме извинение да разговаряме толкова отблизо.

— Щом здравето ви се подобрява, това доказва, че грижите, които полагат за вас, ви лекуват — отбелязах аз.

— Да, да. Отварите на Каудикус прогонват болестта ми за някой цикъл, понякога дори за месеци. — Той въздъхна горчиво. — Но тя винаги се връща. Трябва ли до края на живота си да пия отвари?

— Вероятно нуждата от тях постепенно ще отмине, ваша милост.

— И аз самият се надявах на същото. При последните си пътувания Каудикус събра някакви билки, които вършеха удивително добра работа. След последното му лечение бях в цветущо здраве близо година. Помислих си, че най-накрая съм се отървал от болестта. — Маерът погледна намръщено надолу към бастуна си. — И въпреки това ето че отново съм в същото положение.

— Ако можех да ви помогна по какъвто и да е начин, ваша милост, щях да го сторя.

Алверон се обърна и ме погледна право в очите. След известно време кимна сякаш на себе си.

— Наистина вярвам, че би го направил — съгласи се той. — Колко забележително.

* * *

Последваха още няколко разговора в този дух. Разбирах, че маерът се опитва да прецени що за човек съм. С всичките си умения, натрупани по време на четирийсетгодишния му опит в дворцовите интриги, той неусетно насочваше разговора ни в различни посоки, научаваше мнението ми и определяше дали заслужавам доверието му или не.

Макар да нямах опита му, аз самият умеех да разговарям доста добре. Винаги внимавах с отговорите си и бях вежлив. След няколко дни взаимното ни уважение започна да расте. То не беше като приятелството ми с граф Трепе. Алверон никога не ме окуражаваше да не обръщам внимание на титлата му или пък да седна в негово присъствие, но станахме по-близки. Ако чувствах Трепе като приятел, то маерът беше нещо като далечен дядо — любезен, но по-възрастен, сериозен и резервиран.

Останах с впечатлението, че е самотен човек, принуден да се държи сдържано със своите поданици и членовете на двора си. Почти подозирах, че е поискал от Трепе да му изпрати събеседник. Някой достатъчно умен, но достатъчно отдалечен от политиката на двора, за да може от време на време да води с него откровен разговор.

В началото пропъдих тази идея като малко вероятна, но дните продължаваха да се нижат, а Алверон все така избягваше да повдигне въпроса какви са плановете му за мен. Ако лютнята ми беше при мен, можех да си прекарвам времето приятно, но тя все още беше в Долен Северин и оставаха седем дни, докато стане собственост на заложната къща. И така, нямаше никаква музика, само ехото на кънтящите ми стаи и отвратително, безполезно бездействие.

Когато слуховете за мен се разпространиха, разни членове на двора започнаха да ме посещават. Някои се преструваха, че идват, за да ме посрещнат с добре дошъл. Други показваха, че искат да клюкарстват. Дори подозирах, че някои от тях се опитват да ме съблазнят. Но по онова време знаех толкова малко за жените, че не се поддавах на тези игри. Един благородник дори пробва да вземе пари назаем от мен и аз едва се сдържах да не му се изсмея в лицето.

Посетителите разказваха различни истории и използваха всевъзможни коварни прийоми, но крайната им цел беше една и съща — да изкопчат информация от мен. Ала тъй като маерът ме бе инструктирал да си държа езика зад зъбите и да не разкривам нищо за себе си, всички тези разговори бяха кратки и незадоволителни.

По-точно всички освен един. Но изключението само потвърждава правилото.

> 57.

> Шепа желязо

Срещнах се с Бредон на четвъртия ден след пристигането ми в Северин. Беше рано, но аз вече крачех напред-назад в стаята си, почти обезумял от скука. Вече бях закусил, а до обяда имаше много време.

В този ден вече ми се бе наложило да се занимая с трима придворни, дошли да любопитстват за мен. Справих се с тях умело, като при всяка възможност оставях разговора ни да замре. _„И така, откъде си, момчето ми?“_ „О, нали знаете как е. Човек пътува толкова много.“ _„А родителите ти?“_ „Наистина имам такива. Дори са двама.“ _„Какво те доведе в Северин?“_ „През по-голямата част от пътя карета с четири коня. Макар че ми се наложи да походя и пеша. Полезно е за белите дробове, нали знаете.“ _„И какво правиш тук?“_ „Наслаждавам се на приятните разговори, разбира се. Срещам се с интересни хора.“ _„Така ли? Кои са те?“_ „Ами, всякакви хора, включително и вие, лорд Праевек. Вие сте доста обаятелен човек…“ И така нататък. Не след дълго дори и най-упоритите клюкари се изтощиха и се отказаха.

Най-лошото от всичко бе, че тези кратки разговори бяха най-интересната част от деня ми, ако маерът не ме повикаше. Досега бяхме разговаряли по време на лек обяд, три пъти на кратки разходки в градините и веднъж късно през нощта, когато повечето разумни хора отдавна бяха в леглата си. На два пъти куриерът на Алверон ме буди от здравия ми сън, преди още небето да се озари с първите отблясъци на зората.

Знам кога съм подложен на изпитания. Маерът искаше да провери дали съм готов да съм на негово разположение по всяко време на деня и нощта. Искаше да види дали ще стана нетърпелив или раздразнителен от небрежното му отношение към мен.

И така, аз играех неговата игра. Бях очарователен и неизменно учтив. Идвах, когато ме потърсеше, и си тръгвах веднага щом приключехме. Не задавах неуместни въпроси, не му поставях никакви искания и прекарвах останалата част от деня си, скърцайки със зъби и крачейки напред-назад в прекалено големите си стаи, като се опитвах да не мисля колко дни ми остават до изтичането на срока от един цикъл на бележката за лютнята ми.

Нищо чудно, че почукването на вратата на четвъртия ден почти ме накара да се затичам към нея. Надявах се, че Алверон ме вика, но в този момент каквото и да е развлечение бе добре дошло.

Отворих вратата и пред мен се изправи един възрастен мъж — благородник до мозъка на костите. Разбира се, издаваха го дрехите му, но по-важно бе обстоятелството, че демонстрираше благосъстоянието си със спокойното безразличие на човек, роден богат. Онези, които бяха станали благородници наскоро или се преструваха на такива, както и богатите търговци, просто не се държаха по този начин. Слугата на Алверон например имаше по-хубави дрехи от половината благородници, но въпреки самоувереността си той все пак изглеждаше като бакалин, облякъл празничните си дрехи.

Благодарение на шивачите на маера бях облечен толкова добре, колкото и всички останали. Цветовете ми отиваха — тревистозелено, черно и тъмночервено, със сребристи ширити по ръкавите и яката. Ала за разлика от Стейпс аз носех дрехите си с небрежната непринуденост на благородник. Вярно е, че от броката ме сърбеше. Вярно е и че копчетата, токите и многобройните слоеве плат правеха всяка дреха корава и неудобна като коженото облекло на наемниците. Но аз носех одеянията си с такава лекота, сякаш ми бяха втора кожа. Нали разбирате, това беше костюм и аз играех ролята си така, както само член на трупа може да го направи.

Както вече казах, отворих вратата и видях в коридора да стои възрастен благородник.

— Значи ти си Квоте, така ли? — попита ме той.

Кимнах, хванат леко неподготвен. В Северен Винтас обичаят бе предварително да се изпрати слуга, който да поиска среща. Куриерът носеше бележка с пръстен с името на благородника, изписано върху него. Трябваше да изпратиш златен пръстен, за да поискаш среща с благородник с по-висок ранг от твоя, сребърен — за такъв с ранг горе-долу като твоя, и железен — за някой, който е с по-нисък ранг.

Разбира се, аз нямах никакъв ранг. Нямах титла, земи, семейство, нито потекло. Не бях от знатен произход, но никой не знаеше това. Всички предполагаха, че загадъчният червенокос мъж, който прекарва времето си с Алверон, е с благородническа жилка, и моят произход и обществено положение бяха широко обсъждана тема.

Важното бе, че не бях официално представен пред двора и по тази причина нямах _официален_ ранг. Това означаваше, че пръстените, които ми изпращаха, бяха железни. А човек обикновено не отказва молба, придружена с железен пръстен, за да не обиди онези, които са с по-високо положение от него.

Затова доста се изненадах, когато видях пред вратата да стои този възрастен господин. Очевидно беше благородник, но не беше обявил предварително посещението си и не беше поканен.