Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

Вероятно най-важното нещо беше влиянието на името му. Ако Алверон станеше мой покровител, щях да съм под негова защита. Бащата на Амброуз може и да беше най-могъщият барон в цял Винтас, който е само на десетина стъпала от кралската корона. Но маерът на практика беше крал. Колко ли по-прост би станал животът ми, ако Амброуз не ми пречеше непрекъснато? Мисълта за това беше зашеметяваща.

Лютнята ми липсваше, но всички неща имат своята цена. Заради шанса Алверон да стане мой покровител бях готов да стискам зъби и да прекарам един цикъл, изпълнен със скука и безпокойство и лишен от музика.

Маерът се оказа прав за любопитството на своя двор. След като онази вечер ме извика в кабинета си, слухът за мен се разнесе като горски пожар. Можех да разбера защо тези неща се нравеха на Алверон. Беше като да наблюдаваш как се раждат историите.

> 56.

> Сила

На следващия ден маерът пак изпрати да ме повикат и скоро двамата отново се разхождахме по пътеките на неговите градини, като той леко опираше ръка на рамото ми.

— Да отидем към южната страна. — Посочи с бастуна си. — Чух, че лозите селас скоро ще разцъфнат напълно.

Тръгнахме по лявото разклонение на пътеката и той си пое дълбоко дъх.

— Има два вида сила — наследствена и такава, която се дава — подхвана Алверон и ми даде да разбера каква ще бъде темата на днешния ни разговор. — Човек притежава наследствената сила като част от себе си. Силата, която се дава, е предавана или заемана от другите хора. — Той ми хвърли кос поглед и аз кимнах.

Като видя, че се съгласявам с него, продължи:

— Наследствената сила е нещо очевидно — сила на тялото — той потупа рамото ми, на което се беше опрял, — сила на ума, сила на характера. Всички тези неща са част от човека. Те ни определят. Определят нашите граници.

— Не съвсем, ваша милост — меко се възпротивих аз, — човек винаги може да се усъвършенства.

— Те ни ограничават — твърдо повтори маерът. — Мъж без ръка никога не би могъл да се бори на арената. Мъж с един крак никога не би могъл да тича толкова бързо, колкото такъв с два крака.

— Воин от Адем с една ръка може да е по-смъртоносен от обикновен воин с две ръце, ваша милост — изтъкнах аз, — въпреки недъга си.

— Така е — сърдито отвърна той. — Можем да се усъвършенстваме, да упражняваме телата си, да образоваме умовете си, да се поддържаме спретнати — прокара ръка през прошарената си брада, — защото дори и външният вид е своеобразна сила. Но винаги има ограничения. Макар едноръкият мъж да може да стане приличен воин, той не би могъл да свири на лютня.

— Прав сте, ваша милост — бавно кимнах аз. — Нашите способности имат своите граници, които можем да разширим, но не и до безкрайност.

— Това обаче е само първият вид сила — вдигна пръст Алверон. — Ограничени сме единствено ако разчитаме на силата, която самите ние притежаваме. Съществува и другият вид сила, която се дава. Разбираш ли какво имам предвид под „дадена сила“?

Замислих се за момент.

— Данъците?

— Хъмм — изненадано промърмори маерът. — Всъщност това е доста добър пример. Преди мислил ли си сериозно за тези неща?

— Малко — признах аз, — но никога по този начин.

— Това е трудно нещо — отбеляза той, като изглеждаше доволен от моя отговор. — Как мислиш, коя от двете сили е по-голяма?

Замислих се само за миг.

— Наследствената, ваша милост.

— Интересно. Защо смяташ така?

— Защото силата, която ти самият притежаваш, не може да ти бъде отнета, ваша милост.

— А — вдигна той пръст, сякаш за да ме предупреди да бъда предпазлив, — но ние се съгласихме, че тази сила има сериозни ограничения. Дадената сила няма ограничения.

— _Никакви_ ограничения ли, ваша милост?

— Добре де, много малко ограничения — отстъпи Алверон и кимна с глава.

Продължавах да не съм съгласен. Той трябва да го бе разбрал по лицето ми, защото се наведе към мен, за да ми обясни:

— Да предположим, че имам млад и силен враг, който е откраднал нещо мое — да речем пари. Следваш ли мисълта ми дотук? — Кимнах и той продължи: — С никакви тренировки няма да стана равен на някой двайсетгодишен кавгаджия. И така, какво правя тогава? Изпращам един от моите млади и силни приятели да му зашие няколко шамара. С такава сила мога да извърша подвизи, които иначе са непосилни за мен.

— Но врагът ви може да удари няколко шамара на приятеля ви — изтъкнах аз, докато заобикаляхме един ъгъл.

Дървената решетка, покрита с увивни растения, образуваше арка над главите ни и превръщаше пътеката пред нас в тунел от гъсто наредени тъмнозелени листа.

— Да кажем, че събера трима свои приятели — поправи се маерът. — Така наведнъж получавам силата на трима мъже! Врагът ми, дори и да е много силен, не може да бъде чак толкова силен. Погледни лозите селас. Казват, че са много трудни за култивиране.

Навлязохме в сянката на тунела, където стотици тъмночервени цветчета бяха разцъфнали под сянката на арката от листа. Мирисът им бе сладък и упоителен. Беше неизразимо нежен. Напомни ми за Дена.

— Така или иначе пропускаш най-важното — върна се към разговора ни Алверон. — Заемането на сила е просто един пример. Някои видове сила могат само да бъдат дадени. — Той направи едва доловим жест към ъгъла на градината. — Виждаш ли виконт Фарленд ето там? Ако го попиташ за титлата му, той ще ти отвърне, че я притежава. Ще твърди, че тя е част от него точно толкова, колкото и собствената му кръв. По-точно, че е част от собствената му кръв. Почти всеки благородник би казал същото. Ще спори, че потеклото му дава правото да управлява. — Вдигна поглед към мен и очите му весело проблеснаха. — Но те грешат. Това не е наследствена сила. Тя им е дадена. Мога да му взема земите и да го оставя на улицата гол като просяк. — Той ми махна да се приближа и аз леко се наведох към него. — Ето голямата тайна — дори _моята_ титла, моите богатства, моят контрол върху земята и хората са само сила, която ми е дадена. Тя ми принадлежи не повече, отколкото силата на твоята ръка. — Потупа ръката ми и се усмихна. — Но _аз_ знам каква е разликата и затова винаги контролирам нещата. — Той се изправи и заговори с нормалния си тон. — Здравейте, виконте! Прекрасен ден за разходка на слънце, не мислите ли?

— Наистина, ваша милост. Лозите селас са направо поразителни. — Виконтът беше дебел мъж, с двойна брадичка и гъсти мустаци. — Моите поздравления.

След като благородникът отмина, маерът продължи:

— Забеляза ли, че той поздрави _мен_ за лозите? Никога през живота си не съм докосвал градинарски инструменти. — Той ми хвърли кос поглед с леко самодоволно изражение. — Все още ли мислиш, че наследствената сила е по-добрата от двете?

— Аргументът ви е железен, ваша милост — признах аз. — Обаче…

— Труден си за убеждаване. Тогава ще ти дам един последен пример. Ще се съгласим по въпроса, че никога не бих могъл да родя дете?

— Мисля, че е безопасно да твърдим, че това е така, ваша милост.

— И все пак, ако някоя жена ми позволи да се оженя за нея, мога да създам син. Чрез дадената сила мъжът може да стане бърз като кон и силен като вол. Може ли наследствената сила да стори това за теб?

Нямаше как да оспоря това.

— Прекланям съм пред този ваш довод, ваша милост.

— Прекланям се пред мъдростта ти да го приемеш — засмя се маерът и в същия момент в градината се разнесе слабият звън на камбаната за часа. — Ох, дявол го взел! — изруга той и изражението му се вкисна. — Трябва да отида да изпия онзи ужасен мой цяр или през следващия цикъл от дни Каудикус ще стане направо неудържим. — Изгледах го озадачено и той ми обясни: — Някак си е открил, че изсипах вчерашната доза в нощното гърне.

— Ваша милост трябва да се грижи за здравето си.

Алверон се намръщи.

— Много си позволяваш — отсече той.

Смутено се изчервих, но преди да успея да се извиня, той ми махна да замълча.

— Прав си, разбира се. Знам, че трябва да го правя. Но звучиш точно като него. А един Каудикус ми стига.

Той замълча, за да кимне на приближаваща двойка. Мъжът беше висок и хубав, няколко години по-възрастен от мен. Жената беше вероятно около трийсетгодишна, с тъмни очи и елегантни, порочни устни.

— Добър вечер, лейди Хесуа. Надявам се, че състоянието на баща ви продължава да се подобрява, нали?

— О, да — отвърна тя. — Хирургът казва, че трябва да е на крака преди края на този цикъл. — Улови погледа ми и очите й се задържаха върху моите за момент, а устните й се извиха в многозначителна усмивка.

След като ни подминаха, усетих, че леко съм се изпотил.

Дори и да забеляза това, маерът не му обърна внимание.

— Ужасна жена. Всеки цикъл е с нов мъж. Баща й бе ранен при дуел с ескуайър Хигтон заради една неуместна забележка. Тя беше вярна, но това няма особено значение, когато мечовете са извадени.

— А какво стана с ескуайъра?

— Умря на следващия ден. Жалко, беше добър човек, просто не умееше да си държи езика зад зъбите. — Той въздъхна и вдигна поглед към камбанарията. — Както вече казах, един доктор ми стига. Каудикус върви по петите ми като някоя квачка. Мразя да взимам лекарства, когато вече се подобрявам.