Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

— О, хайде стига — вдигнах ръка и направих кръг с пръстите си. — Нито един?

— Нито един — потвърди тя с мрачна убеденост. — Единственият начин да се заразиш е

от някой варварин и онези, които пътуват, са предупредени.

— Ами ако прихванеш такава болест от друг адемец, който не е бил достатъчно

предпазлив, докато е пътувал? — попитах аз.

— От някой от нашите? — Малкото сърцевидно лице на Пенте стана мрачно и ноздрите

ѝ се издуха. Огромен гняв. — Ако някой от Адемре ме зарази, ще побеснея. Ще изкрещя от

върха на хълм какво е направил. Ще направя живота му болезнен като счупена кост.

Тя направи жест за отвращение и приглади ризата си с първото движение от адемския

език на жестовете, което бях научил от Темпи.

— След това ще поема на дълго пътуване през планините до Тал, за да ме излекуват.

Въпреки че пътуването ще отнеме две години и няма да донесе пари на училището. Ала

никой няма да ме обвинява за това.

Кимнах на себе си. В това имаше смисъл. Като се имаше предвид какво е отношението

им към правенето на любов, ако постъпваха другояче, болестите щяха да се разпространят

сред цялото население.

Видях, че Пенте ме гледа очаквателно.

— Благодаря ти за цветята — казах аз.

Тя кимна, пристъпи по-близо и вдигна поглед към мен. Очите ѝ бяха развълнувани,

когато ми се усмихна със свенливата си усмивка. После лицето ѝ стана сериозно.

— Това стига ли, за да бъдат задоволени твоите варварски обичаи или трябва да направя

още нещо?

Прокарах ръка по гладката кожа на шията ѝ, после плъзнах върховете на пръстите си под

дългата ѝ плитка, за да докосна врата ѝ. Тя затвори очи и вдигна лице към моето.

— Цветята са прекрасни и са повече от достатъчни — казах аз и се наведох да я целуна.

* * *

— Бях права — каза Пенте и доволно въздъхна, докато лежахме голи сред цветята. —

Имаш хубав гняв.

Отпуснах се по гръб. Малкото ѝ тяло се сгуши върху ръката ми, докато сърцевидното ѝ

лице почиваше леко върху гърдите ми.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах аз. — Мисля, че „гняв“ може би не е

точната дума.

— Имам предвид ваевин — каза тя, употребявайки адемска дума. — Не е ли това думата?

— Не знам тази дума — признах аз.

— Мисля, че „гняв“ е точната дума — рече тя. — Говорих с Вашет на вашия език и тя не

ме поправи.

— Какво искаш да кажеш с този „гняв“ тогава? — попитах аз. — Със сигурност не

изпитвам гняв.

Пенте вдигна глава от гърдите ми и ми се усмихна лениво и доволно.

— Разбира се, че не — съгласи се тя. — Аз взех твоя гняв. Как би могъл да се чувстваш

ядосан?

— Тогава… ти гневна ли си? — попитах аз, убеден, че нищо не разбирам.

Тя се засмя и поклати глава. Беше разплела дългата си плитка и меднорусата ѝ коса се

спускаше отстрани на лицето ѝ. Така изглеждаше като съвсем различен човек. Още повече,

че липсваха червените наемнически дрехи.

— Това не е такъв гняв. И аз се радвам, че го притежавам.

— Все още не разбирам — признах аз. — Това може би е нещо, което варварите не знаят.

Обясни ми го като на малко дете.

Тя ме гледа известно време със сериозни очи и след това се претърколи по корем, за да

може да ме вижда по-добре.

— Този гняв не е чувство. Той е… — Пенте се поколеба и се намръщи сладко. — Той е

желание. Той е да искаш живот. — Тя се озърна, след това се загледа в тревата около нас. —

Гневът е онова, което кара тревата да пробие земята и да се протегне към слънцето —

продължи тя. — Всички живи неща имат гняв. Той е огънят в тях, който ги кара да искат да

се движат, да растат, да правят разни неща и да създават. — Тя вдигна глава. — Сега

разбираш ли?

— Мисля, че да — отвърнах аз. — А когато жените се любят, вземат от мъжете техния

гняв?

Тя се усмихна и кимна.

— Ето защо след това мъжът е толкова уморен. Той дава частица от себе си. Рухва.

Заспива. — Погледна надолу. — Или поне част от него заспива.

— Не за дълго — уверих я аз.

— Това е, защото ти имаш хубав, силен гняв — гордо ми обясни тя, — както вече ти

казах. Знам това, защото взех частица от него. Знам също, че има още от него и той чака.

— Наистина има — признах аз. — Но какво правят жените с гнева?

— Използваме го — простичко отвърна Пенте. — Ето защо след това жената невинаги

спи, както прави мъжът. Тя се чувства по-пробудена. Изпълнена е с необходимостта да се

движи. Често е изпълнена с желание за още от онова, което ѝ е донесло този гняв.

Тя отпусна глава върху гърдите ми, ухапа ме игриво и започна да извива голото си тяло

върху моето.

Беше приятно влудяващо.

— Това означава ли, че жените нямат собствен гняв?

— Не — отново се засмя тя. — Всички неща имат гняв. Но жените имат много

приложения за своя гняв. А мъжете имат повече гняв, отколкото могат да използват —

твърде много за тяхното собствено добро.

— Как някой може да има твърде много от желанието да живее, да расте и да създава? —

попитах аз. — Струва ми се, че колкото повече имаш от него, толкова по-добре.

Пенте поклати глава и отметна косата си назад с ръка.

— Не. Той е като храната. Един обяд е хубаво нещо. Два обеда не превъзхождат един. —

Тя отново се намръщи. — Не. По-скоро е като виното. Чаша вино е хубаво нещо, две

понякога са нещо още по-хубаво, но десет… — Кимна сериозно. — При гнева е горе-долу

същото. Когато той изпълни мъжа, се превръща в нещо като отрова за него. Мъжът започва

да иска твърде много неща. Иска всички неща. Мисленето му става странно и погрешно и

той започва да прибягва към насилие. — Тя отново кимна сякаш на себе си. — Да. Затова

мисля, че „гняв“ е правилната дума. Можеш да познаеш мъжа, който таи целия гняв в себе

си. Той започва да му действа зле, кара го да се обърне срещу себе си и го принуждава да

унищожава, вместо да създава.

— Мога да си представя, че това е вярно за мъжете — признах аз, — но не и за жените.

— Всички неща имат гняв — повтори тя и сви рамене. — Например камъкът няма

толкова, колкото напъпилото дърво. Същото е и с хората. Някои имат повече, други по-

малко. Някои го използват мъдро, други не. — Усмихна ми се широко. — Аз също имам

много и затова толкова обичам да правя любов и съм така ожесточена в битките. — Отново

ухапа гръдта ми, този път не толкова игриво, и продължи нагоре по шията ми.

— Но ако вземеш гнева от някой мъж, докато се любиш с него — не се отказвах аз, като

се опитвах да се съсредоточа, — това не означава ли, че колкото повече правиш любов,

толкова повече ще искаш да правиш?

— Толкова често, колкото водата минава през помпата. — Усетих топлия ѝ дъх върху

ухото си. — Ела тук, ще взема всичкия гняв в теб дори ако за това са ни нужни целият ден и

половината нощ.

* * *

Впоследствие се преместихме от тревистото поле в баните, а след това и в двете уютни

стаи на къщата на Пенте, построена край отвесен склон. Луната се бе издигнала в небето и

ни наблюдаваше през прозореца от известно време, макар да се съмнявах, че сме ѝ показали

нещо, което да не е виждала и преди.

— Това достатъчно ли е за теб? — задъхано я попитах аз, докато лежахме един до друг в

приятно широкото ѝ легло, а потта съхнеше по телата ни. — Ако вземеш още, може да не ми

остане достатъчно гняв, за да говоря или да дишам.

Ръката ми лежеше върху плоския ѝ корем. Кожата ѝ беше мека и гладка, но когато се

смееше, усещах как мускулите ѝ подскачат и стават твърди като стомана.

— Засега е достатъчно — каза тя с отчетлива нотка на изтощение в гласа. — Вашет ще се

ядоса, ако те оставя като изстискан плод.

Въпреки уморителния ден се чувствах странно буден, а мислите ми бяха ведри и ясни.

Спомних си за нещо, което ми беше казала по-рано този ден.

— Спомена ми, че жената може да използва гнева си по много начини. Кое е онова, за

което тя го използва, а мъжът — не?

— Обучаваме — отвърна тя. — Даваме имена. Проследяваме дните и се грижим нещата

да вървят гладко. Сеем. Правим бебета. — Тя сви рамене. — Много неща.

— И мъжете могат да правят тези неща — отбелязах аз.

Пенте се изкикоти.

— Това не е правилната дума — каза тя и потри брадата ми. — Мъжът може да прави

брада. Бебето е нещо различно и в него вие нямате участие.

— Ние не носим бебета — възпротивих се аз, леко обиден, — но все пак взимаме участие

в правенето им.

Тя се обърна да ме погледне и се усмихна, сякаш съм се пошегувал. След това усмивката