Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

вървиш, докато никой наоколо не знае името ти. Пътуването премахва различията, то е

велик учител — горчиво като лекарство и по-жестоко от огледалото. Дългият път ще ви

помогне да опознаете себе си повече отколкото сто години самонаблюдение.“

130.

Вино и вода

Сбогуването с Хаерт ми отне цял ден. Хапнах заедно с Вашет и Темпи и им позволих да

ми дадат повече съвети, отколкото се нуждаех или желаех да получа. Селийн се разплака и

ми каза, че ще ме посети, когато най-сетне получи правото да носи червено. Тренирахме

заедно за последен път и подозирам, че тя ме остави да победя.

Накрая прекарах приятна вечер с Пенте, която после премина в приятна нощ. Успях да

дремна няколко часа в бледите утринни часове преди зазоряване.

Израснал съм сред Рух, затова продължавам да се учудвам колко лесно човек може да

пусне корени на някое място. Макар че бях прекарал в Хаерт по-малко от два месеца, ми

беше трудно да го напусна.

Въпреки това се чувствах добре, че отново тръгвам на път към Алверон и Дена. Беше

време да взема наградата си за добре свършената работа и да поднеса едно искрено, макар и

доста закъсняло извинение.

* * *

Пет дни по-късно вървях по един от онези дълги, самотни участъци от пътя, които

можете да откриете само сред ниските хълмове на източен Винтас. Както баща ми обичаше

да казва — намирах се на края на картата.

За целия ден бях задминал само един-двама пътници и никъде не бях видял

странноприемница. Мисълта, че ще спя на открито, не ме безпокоеше особено, но от

няколко дни ядях каквото намерех по джобовете си и малко топла храна щеше да ми дойде

добре.

Нощта почти се беше спуснала и вече се бях отказал от мисълта, че ще зарадвам стомаха

си с нещо по-свястно за ядене, когато забелязах бял пушек да се носи в сумрачното небе пред

мен. В началото помислих, че идва от някоя ферма. След това дочух слабите звуци на музика

и надеждите ми за легло и топла храна започнаха да се възраждат.

Но когато излязох от завой на пътя, пред очите ми се разкри изненада, която беше по-

приятна от коя да е крайпътна странноприемница. През дърветата съзрях висок лагерен

огън, който проблясваше между два болезнено познати фургона. Край него имаше мъже и

жени, които вършеха разни неща и разговаряха помежду си. Един дрънкаше на лютня, докато

втори лениво потропваше на малко барабанче до крака си. Други разпъваха палатка между

две дървета, а една по-възрастна жена слагаше триножник над огъня.

Трупа. И което беше по-хубавото — видях познатите знаци върху единия от фургоните.

За мен те бяха по-ярки дори от пламъците на огъня. Тези знаци означаваха, че това беше

истинска трупа. Моето семейство — Едема Рух.

Когато излязох измежду дърветата, един мъж изкрещя и преди да успея да си поема дъх,

към мен се насочиха три меча. Внезапната тишина след музиката и разговорите беше доста

обезкуражаваща.

Красив мъж с черна брада и сребърна обица бавно пристъпи напред, без да сваля меча,

чийто връх бе насочен към окото ми.

— Ото! — изкрещя той към гората зад мен. — Ако си задрямал, кълна се в млякото на

майка си, че ще те изкормя! Кой, по дяволите, си ти?

Последният въпрос беше отправен към мен. Но преди да успея да отговоря, откъм

дърветата се разнесе глас:

— Точно тук съм, Алег, както… Кой е този? Как, в името на бога, е минал покрай мен?

Щом извадиха мечовете си, аз вдигнах ръце. Това е добър навик, ако някой насочва към

теб нещо остро. Въпреки това когато заговорих, се усмихнах.

— Съжалявам, че те стреснах, Алег.

— Запази си извиненията — студено отвърна мъжът. — Остава ти един дъх, за да ми

кажеш защо се промъкваш около нашия лагер.

Нямаше нужда да говоря. Вместо това се обърнах, за да могат всички край огъня да видят

калъфа на лютнята, преметнат на гърба ми.

Поведението на Алег се промени веднага. Той се отпусна и прибра меча си в ножницата.

Останалите последваха примера му, а той се усмихна, приближи се до мен и след това се

разсмя.

— Едно семейство — засмях се и аз в отговор.

— Едно семейство. — Той раздруса ръката ми, обърна се към огъня и извика: — Всички

да се държите добре. Тази нощ имаме гост!

Разнесоха се тихи одобрителни възгласи и хората се заеха с онова, което бяха вършили,

преди да се появя.

Един едър мъж, препасал меч, излезе с тежка стъпка измежду дърветата.

— Проклет да съм, ако е минал покрай мен, Алег. Той вероятно е от…

— Той е от нашето семейство — спокойно го прекъсна Алег.

— О! — очевидно изненадан възкликна Ото и погледна към лютнята ми. — Добре дошъл

тогава.

— Всъщност не минах край него — излъгах аз.

Когато беше тъмно, моят шаед ме правеше почти невидим. Но вината не беше негова и аз

не исках да му създавам неприятности.

— Чух музика и се промъкнах. Мислех, че може да е някоя друга трупа, и смятах да ги

изненадам.

Ото хвърли многозначителен поглед на Алег и после отново се отправи с тежка стъпка

към гората.

— Мога ли да ти предложа напитка? — попита Алег и ме прегърна през раменете.

— Малко вода, ако ви се намира.

— Никой наш гост не пие вода край огъня — възрази той. — Само най-доброто ни вино

ще се докосне до устните ти.

— За онези, които са на път, водата на Едема е по-сладка от виното — усмихнах му се аз.

— Тогава пий вода и вино колкото желаеш. — Той ме поведе към един от фургоните,

където имаше буре с вода.

Както повеляваше традицията, която беше по-стара от времето, изпих един черпак вода и

с втория си измих ръцете и лицето. Избърсах лице с ръкава си, вдигнах поглед към Алег и му

се усмихнах.

— Добре е да си отново у дома.

Той ме потупа по гърба.

— Ела да те представя на останалите от семейството.

Първи бяха двама двайсетинагодишни младежи с мърляви бради.

— Френ и Джош са най-добрите ни певци — обяви Алег.

Стиснах ръцете им.

Следващите двама бяха мъжете, които свиреха на инструменти край огъня.

— Гаскин свири на лютня, а Ларен — на свирки и на барабанче.

Те ми се усмихнаха. Ларен удари с палеца си кожата на барабана и той издаде лек

думкащ звук.

— А това е Тим. — Алег посочи към един висок мрачен мъж, който смазваше меча си от

другата страна на огъня. — Вече се запозна с Ото. Те ни пазят от опасностите по пътя.

Тим кимна и за кратко вдигна поглед от меча си.

— Това е Ан. — Алег посочи една възрастна жена с изпито лице и посивяла коса,

вързана на кок. — Тя се грижи да сме нахранени и е като майка за всички нас.

Ан продължи да реже моркови, без да обръща внимание и на двама ни.

— И не на последно място — това е Кете, която държи ключа към сърцата на всички ни.

Кете имаше строги очи и стисната уста, но изражението ѝ се смекчи, когато целунах

ръката ѝ.

— Това са всички — усмихна се Алег и леко се поклони. — А твоето име е?

— Квоте.

— Добре дошъл, Квоте. Почини си и се настани удобно. Има ли нещо, което можем да

сторим за теб?

— Бих пийнал малко от виното, което ми предложи преди малко — усмихнах се аз.

— Разбира се! — Той допря ръка в челото си. — Или предпочиташ бира?

Кимнах и той ми донесе една халба.

— Превъзходна е — похвалих бирата аз, след като я опитах, седнал на един удобен пън.

— Благодаря ти. — Той докосна с пръсти ръба на въображаемата си шапка. — Сдобихме

се с нея, докато минавахме през Левиншир преди няколко дни. Твоето пътуване как върви?

Протегнах се назад и въздъхнах.

— Не толкова зле за един самотен менестрел — свих рамене аз. — Възползвам се от

всяка възможност, която ми се предостави. Налага се да съм предпазлив, тъй като съм сам.

Алег кимна разбиращо.

— Можем да се чувстваме в безопасност само защото сме повече — призна той и след

това кимна към лютнята ми. — Ще благоволиш ли да ни изпееш някоя песен, докато чакаме

Ан да приготви вечерята?

— Разбира се — отвърнах аз и оставих напитката си. — Какво би искал да чуеш?

— Можеш ли да изсвириш „Калайджията напуска града“?

— Дали мога? Ти ми кажи.

Извадих лютнята от калъфа и засвирих.

Докато стигна до припева, всички бяха прекъснали заниманията си, за да слушат. Дори

мярнах Ото близо до дърветата — беше напуснал поста си, за да надникне какво става край

огъня.

Когато приключих, всички ме аплодираха възторжено.

— Можеш да я свириш — засмя се Алег.

След това изражението му стана сериозно и той потупа устните си с пръст.

— Какво ще кажеш известно време да пътуваш с нас? — попита той накрая. — Още един