Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

— Запознай се с Крин и Ели — обяви Кете и посочи момичетата.

— Те са сред придобивките, които дължим на щедростта на Левиншир — усмихна се

Алег. — Тази нощ едната от тях ще стопля постелята ти. Това е моят подарък за теб като нов

член на нашето семейство. — Той демонстративно започна да ги оглежда. — Коя от двете

искаш?

Погледът ми се местеше между двете момичета.

— Това е труден избор. Нека си помисля малко.

Кете ги накара да седнат близо до огъня и сложи по една паница с варено в ръцете на

двете. Момичето със златистата коса, Ели, изяде сковано няколко хапки и след това

постепенно спря да се храни подобно на играчка, чиято пружина се е развила докрай. Очите

ѝ изглеждаха почти слепи, сякаш гледаше към нещо, което никой от нас не може да види.

Очите на Крин, от друга страна, бяха втренчени с ожесточение в огъня. Тя седеше вдървено с

паницата в скута си.

— Момичета — смъмри ги Алег, — не знаете ли, че положението ще се подобри веднага

щом започнете да ни съдействате?

Ели изяде бавно още една хапка, след което спря. Крин продължаваше да гледа втренчено

огъня със сковано изправен гръб и ожесточено изражение.

От мястото си край огъня Ан размаха дървената лъжица към тях.

— Яжте! — нареди им.

Реакцията беше същата като преди. Една хапка, изядена бавно, и напрегнат протест. Ан

се намръщи, приближи се до чернокосото момиче, хвана здраво брадичката му с една ръка, а

с другата се протегна към паницата с яхния.

— Остави ги — помолих я аз. — Ще ядат, когато огладнеят достатъчно. — Алег ме

погледна с любопитство и аз добавих: — Вместо това им дай да пийнат нещо.

За момент изглеждаше, че старицата въпреки това ще продължи, после тя сви рамене и

пусна челюстта на Крин.

— Добре. И без това ми е дошло до гуша да я храня насила. Тя само създава

неприятности.

Кете подсмръкна в съгласие.

— Малката кучка ми се нахвърли, когато я развързах, за да се изкъпе — каза тя и дръпна

косата си встрани от лицето, за да покаже следите от одраскване. — За малко да ми извади

проклетото око.

— Освен това се опита да избяга — добави Ан, все още намръщена. — Наложи се да

започна да я упоявам за през нощта. — Тя махна отвратено с ръка. — Нека умре от глад, щом

така иска.

Ларен се върна при огъня с две халби и ги сложи в послушните ръце на момичетата.

— Вода? — попитах аз.

— Бира — отвърна той. — Щом като не ядат, това ще е по-добре за тях.

Преглътнах възраженията си. Ели отпи по същия безучастен начин, по който се беше

хранила. Крин премести погледа си от огъня към чашата и след това към мен. Изпитах почти

физически шок от това колко много прилича тя на Дена. Тя отпи, като продължаваше да ме

гледа. Неумолимите ѝ очи не издаваха нищо от онова, което ставаше в главата ѝ.

— Доведи ги да седнат при мен — предложих аз. — Това може да ми помогне да си

избера.

Кете ги доведе. Ели беше покорна. Крин беше скована.

— Внимавай с тази — предупреди ме Кете и кимна към тъмнокосото момиче. — Тя

драска.

Тим се върна. Изглеждаше малко блед. Седна до огъня и Ото го сбута с лакът.

— Искаш ли още малко яхния? — злобно го попита той.

— Разкарай се! — отвърна Тим с дрезгав и немощен глас.

— Малко бира може да успокои стомаха ти — посъветвах го аз.

Той кимна, очевидно готов да опита всичко, което би могло да му помогне. Кете му

донесе пълна халба.

Дотогава момичетата вече седяха от двете ми страни с лице към огъня. Отблизо видях

неща, които бях пропуснал преди.

Върху врата на Крин имаше тъмна синина. Китките на русото момиче бяха не само леко

ожулени, защото са били вързани, но бяха издрани и покрити с рани. Въпреки това и двете

миришеха на чисто. Косите им бяха сресани, а дрехите им — наскоро изпрани. Кете се беше

погрижила за тях.

Освен това отблизо те изглеждаха много по-красиви. Протегнах се и докоснах раменете

им. Крин трепна, сетне отново застина вдървено. Ели изобщо не реагира.

— Готово е — разнесе се гласът на Френ откъм дърветата. — Искаш ли да ти запалим

лампата?

— Да, моля — извиках в отговор аз.

Погледът ми се местеше между двете момичета и Алег.

— Не мога да избера коя да взема — честно си признах аз. — Затова ще ги взема и двете.

Алег се засмя невярващо. След това, като видя, че съм сериозен, възрази:

— О, хайде стига. Това няма да е много честно към нас, останалите. Освен това едва ли

можеш…

Хвърлих му откровен поглед.

— Е — започна да увърта той, — дори и да можеш, ще…

— Това е второто нещо, което искам — с официален тон обявих аз. — Искам ги и двете.

Ото възкликна недоволно, а по израженията на Гаскин и Ларен личеше, че и те споделят

възмущението му.

— Само за тази нощ — усмихнах им се успокояващо аз.

Френ и Джош се върнаха, след като бяха опънали палатката ми.

— Трябва да си благодарен, че не поиска теб, Ото — подкачи Френ едрия мъж. — Това

би поискал Джош на негово място, нали, Джош?

— Затваряй си плювалника, Френ — раздразнено се сопна Ото. — Сега вече и на мен ми

прилоша.

Изправих се и метнах лютнята си през рамо. След това поведох двете очарователни

момичета — едната със златиста, а другата с тъмна коса — към палатката си.

131.

Черен цвят на лунната светлина

Френ и Джош добре си бяха свършили работата с палатката. Беше достатъчно висока, за

да стоя изправен в средата ѝ, но когато аз и двете момичета стояхме, в нея не оставаше

място. Леко побутнах момичето със златистата коса, Ели, към постелята от дебели одеяла.

— Седни — меко казах аз.

Когато тя не отговори, аз я хванах за раменете и я сложих да седне. Тя се остави да бъде

преместена, но сините ѝ очи бяха широко отворени и празни. Проверих дали няма следи от

наранявания по главата ѝ. Когато не открих такива, предположих, че тя просто е в състояние

на дълбок шок.

Порових за момент в пътната си торба, сипах малко стрити на прах листа в чашата си и

добавих вода от кожения си мях. Сложих чашата в ръцете на Ели и тя я хвана с отсъстващо

изражение.

— Изпий го — подканих я аз, като се опитвах да уцеля тона, който Фелуриан бе

използвала от време на време, за да ме накара да изпълнявам онова, което иска, без да се

замислям.

Може би това свърши работа или пък тя бе просто жадна. Каквато и да бе причината, Ели

изпи чашата до дъно. Погледът ѝ продължаваше да е все така отнесен както преди.

Изсипах още една мярка стрит на прах лист в чашата, напълних я с вода и я подадох на

тъмнокосото момиче да я изпие.

Стояхме така в продължение на няколко минути — моята ръка, протегната напред, а

нейните ръце, отпуснати неподвижно отстрани на тялото ѝ. Накрая тя примигна и очите ѝ се

фокусираха върху мен.

— Какво ѝ даде? — попита ме.

— Стрита велия — меко отвърнах аз. — Това е противоотрова. В яхнията имаше отрова.

Очите ѝ ми казаха, че не ми вярва.

— Аз не ядох от яхнията.

— Имаше и в бирата. Видях те да пиеш от нея.

— Хубаво — каза тя, — защото искам да умра.

— Няма да те убие — въздъхнах аз. — Просто ще ти бъде зле. Ще повръщаш, ще се

чувстваш слаба и ще имаш мускулни спазми в продължение на един-два дни. — Вдигнах

чашата и ѝ я подадох.

— Защо те е грижа дали ще ме убият? — безизразно попита тя. — Ако не го направят

сега, ще го направят по-късно. По-скоро бих умряла… — Тя стисна зъби и не довърши

изречението си.

— Не те те отровиха. Аз отрових тях и така се случи, че и ти пое малко от отровата.

Съжалявам, но това ще ти помогне да се справиш с по-неприятните симптоми.

За момент в очите на Крин се появи колебание, сетне те отново станаха твърди като

желязо. Тя погледна чашата, след това втренчи поглед в мен.

— Ако е безвредно, тогава ти пийни от него.

— Не мога — обясних аз. — Това ще ме приспи, а тази нощ имам работа за вършене.

Очите на тъмнокосото момиче се стрелнаха към постелята от кожи, застлани върху пода

на палатката.

— Не такава работа — усмихнах се аз с най-меката си и тъжна усмивка.

Тя продължаваше да не помръдва. Двамата дълго останахме така. Откъм гората се дочу

приглушен звук от повръщане. Въздъхнах и отпуснах ръката си с чашата. Сведох поглед и

видях, че Ели вече се е свила и спи. Лицето ѝ изглеждаше почти спокойно.

Поех си дълбоко дъх и отново насочих погледа си към Крин.

— Нямаш никаква причина да ми се довериш — рекох аз и я погледнах право в очите, —

не и след онова, което ти се е случило. Но се надявам, че ще го направиш. — Подадох ѝ