Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус
Шрифт:
Интервал:
Закладка:
собствения си меч.
Вдигнах поглед към Магуин.
— Името е добро — съгласих се учтиво аз, като реших да запазя мнението си за себе си,
докато не съм далеч от Адемре. — Само се чудех колко общо са били собствениците на
меча. Това е нещо, което също трябва да знам.
Магуин ми хвърли мрачен поглед, с който ми казваше, че е наясно, че се държа
снизходително с нея. Но прехвърли няколко страници напред в книгата. След това още
няколко. А после и още няколко.
— Двеста трийсет и шест — обяви тя. — Ти ще си двеста трийсет и седмият. —
Прелисти обратно към началото на списъка. — Да започнем отначало. — Пое си дъх и
подхвана: — Първи беше Чаел, който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше ме, а след
това ме захвърли.
Потиснах въздишката си. Дори с умението в наизустяването на стихове, което бях
придобил като член на трупа, пак щяха да са ми нужни много и изморителни дни, преди да
запомня всички имена.
След това осъзнах какво всъщност означава това. Ако всеки собственик беше притежавал
Цезура в продължение на десет години и ако мечът никога не бе оставал без притежател за
повече от ден-два, това означаваше, че по най-скромна преценка той е по-стар от две хиляди
години.
* * *
Следващата изненада се появи три часа по-късно, когато се опитах да се извиня, за да
отида да вечерям. Щом се изправих да си ходя, Магуин ми обясни, че трябва да остана с нея,
докато не науча цялата история на Цезура наизуст. Щяха да ни носят храна и наблизо имаше
стая, където можех да спя.
Първи беше Чаел…
126.
Първият камък
Прекарах следващите три дни с Магуин. Не беше толкова зле, особено като се има
предвид, че лявата ми ръка все още не беше заздравяла, така че възможностите ми да
разговарям и да се бия бяха ограничени.
Иска ми се да мисля, че се справих доста добре. Щеше да ми е по-лесно да запомня цяла
пиеса вместо това. Репликите в пиесата се напасват като частите от ребус — диалозите се
движат напред-назад, историята има форма.
Но онова, което научих от Магуин, беше просто дълга последователност от непознати
имена и несвързани събития. Беше като някакъв списък, представен като история.
Въпреки това го научих наизуст. Беше късно вечерта на третия ден, когато го
изрецитирах без грешка на Магуин. Най-трудно ми беше да не пея, докато декламирам.
Музиката можеше да пренесе думите на километри разстояние, за да стигнат до сърцата и
спомените на хората. Запаметяването на историята на Цезура стана доста по-лесно, когато я
наставих наум към мелодията на стара винтишка балада.
На следващата сутрин Магуин поиска да я изрецитирам отново. След като се справих и
втория път, тя написа набързо бележка до Шехин, запечата я с восък и ме изпъди от
пещерата си.
* * *
— Очаквахме, че на Магуин ще са ѝ нужни още няколко дни, докато приключи с теб —
отбеляза Шехин, докато четеше бележката. — Вашет отиде до Феант и ще минат поне два
дена, преди да се върне.
Това означаваше, че съм наизустил атас два пъти по-бързо, отколкото те са очаквали.
Изпитах голяма гордост.
Шехин погледна лявата ми ръка и леко се намръщи.
— Кога са ти махнали превръзката? — попита тя.
— Не успях да те намеря — отвърнах аз, — затова посетих Даелн. Той каза, че ръката ми
е зараснала доста добре. — Свих ръката си без превръзка и направих жест за радостно
облекчение. — Почти не чувствам скованост в кожата и той ме увери, че ако внимавам,
скоро няма да усещам съвсем нищо.
Погледнах Шехин в очакване да видя някакъв жест на одобрение или задоволство.
Вместо това видях ядосано раздразнение.
— Сбърках ли в нещо? — попитах аз. Объркано съжаление. Извинение.
Шехин посочи ръката ми.
— Това можеше да е удобно извинение да отложим твоето „изпитание на камъка“ —
заяви тя. Раздразнено примирение. — Сега ще трябва да преминеш през него, независимо
дали Вашет е тук или не.
Усетих как познатата тревога се завръща като черна птица, вкопчваща ноктите си в
мускулите на врата и раменете ми. Мислех си, че досадното наизустяване ще е последното
ми изпитание, но очевидно ме очакваха и други. Освен това самото звучене на „изпитанието
на камъка“ не ми се нравеше особено.
— Върни се тук след обяда — нареди Шехин. Приключен въпрос. — Тръгвай. Дотогава
трябва да подготвя още много неща.
Отидох да потърся Пенте. След като Вашет я нямаше, тя бе единственият човек, когото
познавах достатъчно добре, за да го разпитам за предстоящото изпитание.
Но не успях да я открия нито в дома ѝ, нито в училището, нито в баните. Накрая се
отказах. Направих разтяганията си и започнах да упражнявам кетан — в началото с Цезура, а
после и без него. След това отидох до баните и хубаво се изтърках след трите дни, които бях
прекарал в седене, без да правя нищо.
Когато се върнах от обяда, Шехин ме очакваше с издялания си дървен меч в ръка. Тя
погледна празните ми ръце и направи раздразнен жест.
— Къде ти е мечът за дуелиране?
— В стаята ми — отвърнах аз. — Не знаех, че ще ми трябва.
— Бягай да го вземеш — нареди ми тя. — След това ще се срещнем на каменния хълм.
— Шехин — казах аз. Настоятелна молба. — Не знам къде се намира той. Не знам нищо
за „изпитанието на камъка“.
— Изненада. Вашет никога ли не ти е казвала? Недоверие.
Поклатих глава. Искрено извинение.
— Бяхме се съсредоточили в други неща.
— Раздразнение. Достатъчно просто е — обясни тя. — В началото ще издекламираш
атаса на Саисура пред всички, които са се събрали. След това ще започнеш да се изкачваш
по хълма. При първия камък ще се биеш с някой от училището, който е с ранг от първия
камък. Ако спечелиш, ще продължиш да се изкачваш и ще се биеш с някой от втория камък.
— Шехин ме погледна. — В твоя случай това е просто формалност. Понякога в училището
влиза ученик с изключителен талант. Вашет беше такава и тя спечели втория камък на
първото си изпитание. Безцеремонна честност. Ти не си такъв ученик. Кетанът ти все още
не е добър и не можеш да очакваш да спечелиш дори и първия камък. Каменистият хълм се
намира на изток от баните.
— Ръката ѝ се сви към мен в побързай.
Докато стигна до каменистия хълм, в подножието му се беше насъбрала тълпа от над сто
души. Домашно тъканите дрехи и сиво и в убити цветове почти не се забелязваха сред
изобилието от наемническо червено, а шепотът на тълпата беше ясно доловим още отдалеч.
Самият хълм не беше особено висок, нито пък стръмен. Но пътеката се изкачваше
спираловидно нагоре с поредица от завои. На всеки ъгъл имаше широк блок от сив камък.
Имаше четири ъгъла, четири камъка и четирима наемници с червени ризи. На върха на
хълма стоеше познат като стар приятел висок сив камък. До него беше изправена дребна
фигура в ослепително бяло.
Като се приближих, усетих особен мирис, който се носеше по вятъра — на печени
кестени. Едва тогава се отпуснах. Това беше своеобразен събор. Макар „изпитанието на
камъка“ да звучеше доста заплашително, се съмнявах, че ще бъда малтретиран пред цялата
тази публика, докато някой продава печени кестени.
Навлязох сред тълпата и се приближих до хълма. Видях, че Шехин беше тази, която стои
до сивия камък. Освен това разпознах сърцевидното лице и дългата висяща плитка на Пенте
при третия камък.
Тълпата полека се раздели, докато аз вървях към подножието на хълма. С крайчеца на
окото си забелязах, че една облечена в кървавочервено фигура се втурна към мен. Обърнах се
разтревожено и видях, че това е не друг, а Темпи. Той се завтече към мен и направи широк
жест за ентусиазиран поздрав.
Потиснах желанието си да се усмихна и се задоволих да направя жест за радостно
вълнение.
Той застана точно пред мен, сграбчи ме за рамото и ме побутна шеговито, сякаш ме
поздравяваше. Но очите му бяха напрегнати. Близо до гърдите ръката му направи жест за
измама, така че само аз да мога да го видя.
— Чуй ме — бързо прошепна той. — Не можеш да спечелиш тази битка.
— Не се безпокой. Успокоение. И Шехин мисли така, но аз може и да ви изненадам.
Хватката на Темпи върху рамото ми стана болезнено стегната.