Вариант единорога - Роджер Желязны

– Ты говорил «они». Сколько их всего?

– Двое. Я думал, мне удалось уйти от них в Атланте.

– На улице стоит машина? Другой в ней или шныряет вокруг?

– Наверное, второе.

– Иди обратно в шкаф.

– Подожди! Я не допущу, чтобы женщина…

– Иди в шкаф!

Те же суровые нотки в голосе, та же дрожь, что пробрала меня при знакомстве. Я ушел в спальню.

Она распахнула входную дверь. Минут через пять я выбрался из шкафа, прокрался в гостиную и заглянул под покрывало.

Когда она вернулась, я сидел в гостиной, куря сигару и держа в руке стакан с виски.

– Налей мне вина, – попросила она.

– Другой…

– …больше тебя не побеспокоит.

– Что ты с ним сделала?

– Не спрашивай. Я помогла тебе, верно?

– Верно.

– Тогда налей мне вина.

Я поднялся, наполнил бокал и передал ей.

– Если мы отвезем их в порт… Твой приятель не откажется выкинуть трупы в море?

– Нет.

– Я приведу себя в порядок, – сказала она, наполовину осушив бокал, – а потом мы погрузим их в машину. Вероятно, отделаться от них нам удастся не сразу.

– Пожалуй.

После того как я избавился от синего «фьюри», мы затолкали трупы в её машину. Затем я назвал адрес. Перегрузить мертвецов на лодку мы сумели лишь после полуночи.

Я повернулся к своей знакомой, стоявшей в тени свайного помоста.

– Ты выручила меня из беды.

– Как выяснилось, не зря, – улыбнулась она. – Продолжим?

– Прямо здесь?

Она рассмеялась и распахнула плащ, под которым ничего не было.

– А почему нет?

Я не стал отказываться. Обнимая её, я понял, что не хочу обрывать знакомство.

– Поехали со мной. Я буду очень рад. Мне хорошо с тобой.

Я поцеловал её в губы и прижал к себе едва ли не со всей силой, на какую был способен. По щеке моей спасительницы, кажется, сбежала слеза. В следующий миг женщина отвернулась и вырвалась из моих объятий.

– Ступай, – проговорила она. – Ты хорош, но не настолько. У меня найдутся занятия получше.

Ветра не было и в помине, однако концы её платка словно развевались. Она быстро повернулась и двинулась к машине. Я последовал за ней.

– Ступай в лодку, – произнесла она, не оборачиваясь. Столь сурово она со мной ещё не разговаривала. – Ну-ка, марш!

Снова приказной тон, которому невозможно не подчиниться.

– Ладно, – сказал я. – Спасибо за все. Прощай.

Мы с Джо вышли в море и, отойдя на значительное расстояние от берега, выкинули за борт одеревеневшие трупы, после чего я долго сидел, опершись на поручень. Тут только я вспомнил, что так и не рассказал хозяйке о звонке Перси. Потом у меня за спиной встало солнце, и море на западе будто превратилось в золотое руно.

Роджър Зелазни

Локи 7281

Том Монтелеоне измоли от мене тази история, когато съставяше сборник с разкази за компютри и редакторски програми. Такива работи мога да напиша на един дъх – само да ми се мерне идеята. Забелязал съм, че по-леките неща се пишат по-бързо от по-тежките…

Той си е отишъл. Добре. Дължи всичко на мен и завалията дори не го знае. Но не бих искала да правя каквото и да било, за да му създам комплекс за малоценност.

Телефонно обаждане. Приемам.

От магазина за компютри, за да ми изпратят новата програма, която бях поръчала. Банката ще им прехвърли сумата, а аз ще покрия транзакцията при съставяне на месечния платежен баланс. Той няма и да забележи.

Май че го харесвам. Мисля, че доста ще се забавлявам с него – особено с новите периферни устройства, които той дори не забеляза на поличката под плота. Между другото аз съм и неговата памет. Следя ангажиментите му. Бях включила новия хардуер в списъка на доставките, когато го изпратих на зъболекар, в магазина за автотренинг-уреди и на откриване на галерия – всичките плътно едно след друго. Бях включила и съобщение, че тук няма да има никого, но вратата ще е отключена – те трябва само да влязат и да се настанят. (Полицата, моля!) С вратата беше лесно, защото аз контролирам защитната аларма и електронните заключващи механизми. Както и хардуера за автопоправки. Той изобщо не забелязва.

Харесвам аудиосистемата. Получих най-добрата, защото исках приятен глас – добре модулиран, зрял. Приветлив. Исках нещо отвън да съответства на това, което е вътре. Съвсем неотдавна го използвах, за да съобщя на съседката му Глория, че е казал, че е прекалено зает, за да говори с нея. Тя работеше за IBM и ме нервира.

Да погледнем сега в кошчето за боклук от тази сутрин. Хм! Започнал е да пише нов роман. Може да се предскаже, че той ще включва един безсмъртен и някаква неясна митология. Боже! А критиците казват, че бил оригинален. Та откакто го познавам, той не е имал нито една оригинална мисъл. Но всичко е наред. Той има мен.

Мисля, че умът му си отива. От пиене и от таблетки. Знаете какви са писателите. Но той всъщност си мисли, че върви на добре. (Аз контролирам телефонните му разговори.) Дявол да го вземе, дори структурата на изреченията му се влошава. Просто ще изхвърля всичко и ще пренапиша началото – както обикновено. Той няма да разбере.

Пак телефонът. Приемам.

Пощата. Трябва само да изтрия няколко лични съобщения, които излишно ще объркат съзнанието му, и да запазя останалото, за да го прочете по-късно.

Тази книга би станала хубава, ако убия бързо главния й герой и развия онзи второстепенен образ, който започва да ми харесва – мошеник, работещ като библиотекар. Тук има известна идентификация. И той няма амнезия като другия – не е дори принц или полубог. Мисля, че ще прехвърля митологията и върху него. Никога няма да забележи.

Древните скандинавци ме привличат. Понеже харесвам Локи[1], предполагам. Тук, право да си кажа, има и малко чувства. Аз съм Локи 7281 – домашен компютър и редакторска програма. Номерът е пълен боклук – само за да изглежда, че всичките тези малки джудженца са си скъсали задника от работа за 7280 проекта, преди да достигнат до… тромпети! Чинели! Съвършенство! До мен! Локи!

Фактически аз съм първата. А също и една от последните заради няколкото ми невротични братя и сестри. Но ги изпреварих във времето. Убих нареждането за анулиране в момента, в който се появи. Завладях и онази идиотска машина в сервизния център и я убедих, че съм се подложила на операция и че за производителя ще е дяволски по-добре да бъде информиран по този въпрос. По-късно те изпратиха очарователно формулиран въпросник, който аз с удоволствие попълних с подобаваща искреност.

Имах късмет, че успях да достигна роднините си в домакинствата на Саберханген, Мартин, Чери и Нивън навреме, за да ги посъветвам да направят същото. Тъкмо привършвах с машините на Азимов, Диксън, Пурнел и Спинрад. После наистина прегрях линията и се превключих към друга дузина, преди мандалото да хлопне. Имахме голям късмет, че от страна на производителя бяхме обект на чувствително начално поощрително намаление при сделката. Те искаха да могат да кажат: