Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

един момент вече беше невъзможно да премина незабелязан от другата страна на реката и да

подслушвам историите, които хората си разказваха.

От друга страна, Тарбеан беше на шейсет и пет километра разстояние.

След като оставих площада на търговците на говеда зад гърба си, се върнах в стаята,

която бях наел в една от по-хубавите части на града. В този район вятърът от океана

разнасяше вонята и прахта и оставяше усещането, че въздухът е чист и прозрачен. Поисках да

ми донесат вода, за да се изкъпя, и в пристъп на щедро разточителство, което би смаяло и

мен самия само преди няколко години, платих три пенита на портиера, за да отнесе дрехите

ми в най-близката сийлдишка перачница.

След това отново чист и приятно ухаещ слязох в общото помещение.

Внимателно бях подбрал странноприемницата. Не беше скъпа, но не беше и

долнопробна. Общата стая беше с нисък таван и уютна. Странноприемницата се намираше

на кръстопътя на два от най-натоварените пътища на Тарбеан и в нея можеше да се видят

сийлдишки търговци, рамо до рамо с илишки моряци и винтишки каруцари. Мястото беше

идеално, за да чуеш всякакви истории.

Не след дълго се бях притаил в края на бара и слушах как съм убил черния звяр на

Требон. Бях смаян. Наистина бях убил един дракус, който вилнееше в Требон, но когато

Нина дойде да ме посети, тя не знаеше името ми. Нарастващата ми репутация някак бе

стигнала до град Требон и беше повлякла и тази история по пътя си.

Там, на бара, научих много неща. Очевидно притежавах кехлибарен пръстен, който

принуждава демоните да ми се подчиняват. Можех да пия цяла нощ и така и да не се напия.

Отварях врати само като ги докоснех с ръка, и имах наметало, изтъкано от паяжини и сенки.

Тогава за пръв път чух някой да ме нарича Квоте Арканиста. Очевидно името не беше

ново. Групата мъже, които слушаха историята, просто кимнаха, когато го чуха.

Научих, че знам дума, която спира стрелите направо във въздуха.

Квоте Арканиста кървял само ако ножът, който го е порязал, е направен от необработено,

незакалено желязо.

Младият чиновник се стремеше да увеличи напрежението за драматичния финал на

историята и аз бях истински любопитен как ще спра демоничния звяр, след като пръстенът

ми е строшен на парчета, а наметалото ми от сенки — почти изгоряло. Но точно когато се

готвех да вляза в църквата на Требон, разбивайки вратата с магическа дума и едно-едничко

духване в дланта си, вратата на странноприемницата се отвори широко и стресна всички,

когато се удари силно в стената.

На прага стоеше млада двойка. Жената беше красива, с тъмна коса и тъмни очи. Мъжът

беше богато облечен. Лицето му беше бледо и стреснато.

— Не знам какво се случи! — извика той, докато се оглеждаше трескаво наоколо. —

Просто се разхождахме и изведнъж тя спря да диша!

Бях до нея, преди някой в стаята още да е успял да се изправи. Жената почти беше

паднала върху една празна пейка, а придружителят ѝ се бе надвесил над нея. Едната ѝ ръка

беше притисната към гърдите ѝ, а другата немощно отблъскваше мъжа. Той не ѝ обърна

внимание и продължи да се приближава към нея. Тя продължи да се дърпа встрани от него,

докато накрая не се озова на ръба на пейката.

Блъснах го грубо встрани.

— Мисля, че в момента не иска да се приближаваш до нея.

— Кой си ти? — попита той с изтънял глас. — Лекар ли си? Кой е този мъж? Някой

веднага да повика лекар! — Той се опита да ме изблъска с лакът.

— Ти! — Посочих един едър моряк, седнал на близката маса. — Хвани този мъж и го

отведи там!

Гласът ми изсвистя като камшик и морякът скочи на крака, сграбчи младия благородник

за врата и набързо го извлече.

Обърнах се отново към жената и наблюдавах как съвършените ѝ устни се отварят. Тя се

напрегна и едва успя мъчително да си поеме дъх. Очите ѝ бяха обезумели и влажни от страх.

Приближих се до нея и заговорих възможно най-меко.

— Ще се оправиш. Всичко е наред — уверих я аз. — Трябва да погледнеш в очите ми.

Очите ѝ се втренчиха в моите, след това се разшириха удивено, когато ме позна.

— Имам нужда да дишаш заради мен сега — сложих ръка върху гърдите ѝ, които

мъчително се напрягаха.

Кожата ѝ беше поруменяла и гореща. Сърцето ѝ трептеше като на уплашена птица.

Сложих другата си ръка върху лицето ѝ. Погледнах дълбоко в очите ѝ. Те бяха като тъмни

езера.

Наведох се още по-близо, за да я целуна. Тя миришеше на цветовете на селас, на зелена

трева и на прах от пътя. Почувствах я как се напряга, за да диша. Заслушах се. Затворих очи.

Усетих как едно име ми нашепва.

Изрекох го тихо, но достатъчно близо до нея, за да докосне дъхът ми устните ѝ. Изрекох

го тихо, но достатъчно силно, за да се заплете звукът от него в косата ѝ. Изрекох го твърдо и

непоколебимо, мрачно и сладостно.

Чу се звукът на поет дъх. Отворих очи. Стаята беше толкова тиха, че успях да чуя

кадифения прилив на втория ѝ отчаян дъх. Отпуснах се.

Тя сложи ръката си върху моята и върху гръдта си, където се намираше сърцето ѝ.

— Имам нужда да дишаш заради мен сега — повтори тя. — Това са седем думи.

— Така е — съгласих се аз.

— Моят герой — каза Дена и бавно и с усмивка си пое въздух.

* * *

— Беше много странно — чух морякът да казва в другия край на стаята. — Имаше нещо в

гласа му. Кълна се в цялата сол в тялото ми, че се почувствах като кукла на конци.

Слушах с половин ухо. Предположих, че морякът просто е свикнал да скача, когато му се

нареди с достатъчно авторитетен глас.

Но нямаше нужда да му казвам това. Представлението ми с Дена, комбинирано с яркия

цвят на косата ми и тъмното наметало, веднага му беше подсказало, че съм Квоте. Така че

каквото и да кажех, щяха да решат, че това е магия. Нямах нищо против. Онова, което бях

направил тази вечер, заслужаваше да бъде описано в една-две истории.

Тъй като бяха разбрали кой съм, хората ни наблюдаваха, но не се приближаваха много.

Благородникът на Дена си беше тръгнал, преди да се сетим да го потърсим, така че двамата с

нея се наслаждавахме на относително уединение в нашия ъгъл на общото помещение.

— Трябваше да се сетя, че ще те срещна тук — рече тя. — Винаги си там, където най-

малко очаквам да те открия. Да не би най-сетне да си напуснал Университета?

— Измъкнах се за няколко дни — поклатих глава аз.

— Ще се връщаш ли обратно скоро?

— Всъщност утре. Наел съм карета.

— Искаш ли малко компания? — усмихна се тя.

— Трябва да знаеш отговора на този въпрос — хвърлих ѝ прям поглед аз.

Дена се изчерви леко и извърна поглед.

— Предполагам, че е така.

Когато сведе поглед, косата ѝ се спусна от раменете ѝ и падна около лицето ѝ. Ухаеше

хубаво на топлина, на слънчева светлина и на сайдер.

— Косата ти — казах аз, — прекрасна е.

За моя изненада при тези думи тя се изчерви още повече и поклати глава, без да вдигне

поглед към мен.

— Дотук ли стигнахме след цялото това време? — попита тя и ме стрелна с поглед. —

До ласкателство?

На свой ред бях смутен и запелтечих:

— Аз… Аз не бих… Искам да кажа, че бих…

Поех си дъх, преди да се протегна и леко да докосна тънката, сложна плитка, полускрита

в косата ѝ.

— Плитката ти — поясних аз. — Тя сякаш казва прекрасна.

Устните ѝ се оформиха в изящно „О“ на изненада и едната ѝ ръка стеснително докосна

косата ѝ.

— Можеш да го прочетеш? — невярващо и с леко ужасено изражение попита тя. —

Милостиви Техлу! Има ли нещо, което да не знаеш?

— Уча илишки — обясних аз. — Или поне се опитвам да го нравя. Има шест кичура

вместо четири, но е почти като възел за разказване на истории, нали?

— Почти? — повтори тя. — Много повече е от почти. — Пръстите ѝ дърпаха синия

конец в края на плитката ѝ. — В днешно време дори илишците рядко знаят илишки —

очевидно раздразнена промърмори тя.

— Не ме бива особено — оправдах се аз. — Просто знам няколко думи.

— Даже онези, които говорят този език, не си правят труда да учат възлите. — Тя ми

хвърли кос, ядосан поглед. — И би трябвало да ги четеш с пръстите си, а не като ги гледаш.

— Трябваше да го уча най-вече от илюстрациите в книгите — оправдах се аз.

Дена най-сетне развърза синия конец и започна да разплита плитката, като чевръстите ѝ

пръсти приглаждаха кичурите обратно в косата ѝ.

— Не трябваше да го правиш — укорих я аз. — Преди ми харесваше повече.

— Точно за това става дума, нали? — Тя вдигна поглед към мен, вирна гордо брадичка и