Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

Допадаше

ми

онова,

което

предлагаше

химията.

Харесвах

трепета

на

експериментирането, предизвикателството на пробите и грешките. Обожавах нейната

загадъчност. Трябва да призная, че освен това, колкото и да е глупаво, ме привличаха и

приспособленията, които се използваха — колбите и тръбите, киселините и солите, живакът

и желязото. В химията има нещо първично, нещо, което не се поддава на обяснение. Или го

усещаш, или не.

Анисат не го усещаше. За него химията беше водене на дневници и внимателно

подредени редове с цифри. Караше ме да повтарям едно и също титруване четири пъти

просто защото нотацията ми е неправилна. Защо трябваше да записвам числата? Защо

трябваше да записвам десет минути онова, което ръцете ми щяха да свършат за пет?

Затова непрестанно спорехме. В началото кротко, но никой от двама ни не искаше да

отстъпи. Вследствие на това само два цикъла след началото на семестъра стигнахме дотам

да си крещим един на друг насред Пещта, докато трийсет студенти ни зяпаха смаяно.

Той ми каза да напусна часовете му и ме нарече непочтителен денерлинг, който не

уважава авторитета. Аз на свой ред го нарекох надут глупак, чието призвание е да е

писарушка в някоя кантора. Ако трябва да сме честни, и двамата имахме известно право.

Другият ми провал беше по математика. След като в продължение на месеци слушах

развълнуваното дърдорене на Фела за това колко много е научила от магистър Брандеур, се

захванах да задълбоча познанията си за работа с числата.

За съжаление високите върхове на математиката не ми доставяха удоволствие. Аз не съм

поет. Не харесвам думите, изричани заради самите думи. Харесвам думите заради онова,

което могат да постигнат. По същия начин не съм математик и числата, които се занимават

със самите числа, не ме интересуват особено.

След като изоставих химията и аритметиката, ми остана много свободно време. Част от

него прекарвах в Рибарника, като сам произвеждах „Безкръвни“, които се продаваха

практически още преди да са стигнали до склада. Освен това прекарвах доста време в Архива

и в Медика и правех проучвания за есе, озаглавено „Относно неефективността на

арундинацеята“. Аруил се отнасяше скептично към това, но се съгласи, че първоначалните

ми проучвания заслужават внимание.

Част от времето прекарах в занимания с разни романтични истории. Това беше нещо

ново за мен, тъй като никога преди жените не ми бяха хвърляли око. Или пък ако са го

правели, аз просто не съм знаел как да постъпя.

Но сега бях по-възрастен и донякъде по-мъдър. И тъй като историите се

разпространяваха, жените и от двете страни на реката започнаха да проявяват интерес към

мен.

Всичките ми романтични истории бяха приятни и кратки. Не мога да кажа каква беше

причината да са кратки освен очевидната — че не можех да предложа достатъчно на една

жена, за да я окуража да пожелае компанията ми за по-дълго време. В това отношение

Симон например можеше да предложи много. Той беше като скъпоценен камък в калта. На

пръв поглед не изглеждаше зашеметяващо, но под повърхността се криеха много важни

качества. Той беше толкова нежен, мил и внимателен, колкото една жена можеше само да си

мечтае. Караше Фела да се чувства не на себе си от щастие. Сим беше истински принц.

В сравнение с него какво можех да предложа аз? Всъщност нищо. Бях по-скоро като

някакъв любопитен камък, който човек взема, носи го известно време и след това го

изхвърля, осъзнавайки, че колкото и да е интересен, той все пак не е нищо повече от парче

втвърдена пръст.

* * *

— Магистър Килвин — попитах аз, застанал на прага на кабинета на учителя, — сещате

ли се за метал, който може да издържи усилено използване в продължение на две хиляди

години и да остане сравнително запазен и чист?

Огромният изобретател вдигна очи от месинговото зъбно колело, което гравираше, и ме

погледна.

— И какъв проект планираш сега, ре’лар Квоте?

През последните три месеца се опитвах да създам друга схема, която да е толкова

успешна, колкото и моят „Безкръвен“. Донякъде заради парите, но също и защото бях

научил, че е много по-вероятно Килвин да повиши в ранг студенти с три-четири

впечатляващи схеми, които да са тяхна заслуга.

За съжаление и тук ме очакваше поредица от неуспехи. Имах повече от дузина хитроумни

идеи, но нито една не стигна до завършен проект.

Повечето хрумвания бяха отхвърлени от самия Килвин. Оказа се, че осем от схемите,

които предлагах, вече бяха създадени, някои преди повече от сто години. Килвин ме

осведоми, че за пет би било необходимо използването на руни, които са забранени за

ре’ларите. Три бяха математически неправилни и той набързо ми демонстрира как те са

обречени на провал, като по този начин ми спести десетки часове изгубено време.

Една от идеите ми той отхвърли като „крайно неподходяща за един отговорен

изобретател“. Оспорих думите му с това, че механизъм, който би намалил времето,

необходимо за зареждане на балистите, би помогнал на корабите да се защитават от пирати.

Би помогнал също и в защитата на градовете срещу нападенията на нашествениците Ви

Семби…

Но Килвин не искаше и да чуе за това. Когато лицето му започна да потъмнява като

буреносен облак, бързо се отказах да излагам внимателно обмислените си аргументи.

В крайна сметка само две от идеите ми бяха солидни, приемливи и оригинални. Но след

седмици работа бях принуден да изоставя и тях, тъй като не успях да ги накарам да

проработят.

Килвин остави острието и гравираното до половина месингово зъбно колело и се обърна

с лице към мен.

— Уважавам студентите, които мислят в дългосрочна перспектива, ре’лар Квоте. Но

хиляда години са много и за камъка, да не говорим за метала. Още повече за метал, който е

подложен на честа употреба.

Разбира се, въпросът ми беше свързан с Цезура, но се колебаех да кажа на Килвин цялата

истина. Знаех твърде добре, че магистърът не одобрява изобретенията да бъдат използвани

във връзка с каквото и да е оръжие. Макар че може би щеше да оцени майсторската

изработка на такъв меч, нямаше да одобри факта, че притежавам нещо такова.

Усмихнах се.

— Не става дума за проект — обясних аз. — Просто съм любопитен. По време на

пътуванията ми ми показаха меч, който беше доста здрав и остър. Въпреки това явно беше

налице доказателство, че той е на повече от две хиляди години. Знаете ли за някакъв метал,

който да издържи, без да се счупи толкова дълго време? И не само това, но дори и да остане

остър?

— А — кимна Килвин с не особено изненадано изражение. — Има такива неща, както би

казал някой — древни магии. Или пък древно изкуство, което вече е изгубено за нас. Такива

неща се намират тук-там по света. Удивителни предмети. Загадки. Много надеждни

източници споменават за вечно горящата лампа. — Той махна широко с ръка към

стъклените полусфери, поставени върху работната му маса. — Дори имаме някои от тези

неща тук, в Университета.

Усетих как любопитството ми се разпали.

— Какви неща? — попитах го аз.

Килвин разсеяно подръпна брадата си с ръка.

— Имам устройство без никаква сигалдрия, което, изглежда, не върши нищо друго, освен

да поглъща ъгловия момент. Имам четири кюлчета от бял, по-лек от водата метал, който не

мога нито да разтопя, нито да нараня по какъвто и да е начин. Лист черно стъкло, по едната

страна на което не може да се упражни никакво триене. Парче странно оформен камък,

който поддържа температура малко над точката на замръзване, независимо каква е

топлината около него. — Той сви масивните си рамене. — Тези неща са загадка.

Отворих уста, после се поколебах.

— Ще бъде ли неуместно, ако ви помоля да видя някои от тези неща?

Усмивката на Килвин беше много бяла на фона на тъмната му кожа и брада.

— Никога не е неуместно човек да попита, ре’лар Квоте — отбеляза той. — Студентът

трябва да бъде любопитен. Щях да се обезпокоя, ако не се интересуваше от тези неща.

Едрият изобретател отиде до голямото си дървено бюро, така осеяно с недовършени

проекти, че повърхността му почти не се виждаше. Той отключи чекмеджето с ключ, който

измъкна от джоба си, и извади два куба от матов метал, които бяха малко по-големи от

зарове.

— Много от тези древни неща ние не можем да проумеем, нито пък да използваме —