Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2 - Патрик Ротфус

си спомня преди да е било толкова зле. Дали винаги тук е било толкова мръсно? И винаги ли

е миришело така лошо?

След половин час търсене накрая успях да открия изгорялата сграда с мазето под нея.

Слязох по стълбите и минах по дългия коридор към влажната стая. Трапис все още беше там,

бос и облечен в същата дрипава роба, докато се грижеше за изгубените деца в хладния мрак

под улиците на града.

Той ме позна. Не по начина, по който го правеха останалите хора — не като

многообещаващия герой от историите. Той ме помнеше като оцапаното, гладуващо момче,

което една зимна нощ се бе строполило по стълбите му обляно в сълзи и изгарящо от треска.

Можете да сте сигурни, че точно затова го обичах още повече.

Дадох му толкова пари, колкото прие да вземе — пет таланта. Опитах се да му дам

повече, но той отказа. Каза ми, че ако започне да харчи много пари, ще привлече

вниманието на когото не трябва. Добави, че той и неговите деца са в най-голяма безопасност

само когато никой не ги забелязва.

Преклоних се пред мъдростта му и през останалата част от деня му помагах. Изпомпих

вода и взех хляб. Набързо прегледах децата, отидох до аптеката и донесох няколко неща,

които можеха да им помогнат.

Накрая се погрижих за самия Трапис, поне дотолкова, доколкото той ми позволи. Натрих

измъчените му, подути крака с камфор и майчин лист. След това му подарих добре

прилепващи чорапи и чифт хубави обувки, та да не му се налага вече да ходи бос във

влажното мазе.

Когато следобедът премина във вечер, в мазето започнаха да пристигат дрипави деца.

Идваха за малко храна или защото бяха наранени, или пък защото се надяваха да намерят

безопасно място, където да преспят. Всички те ми хвърляха подозрителни погледи. Дрехите

ми бяха нови и чисти. Мястото ми не беше тук. Не бях добре дошъл.

Ако останех повече, щях да създавам проблеми. Най-малкото, присъствието ми щеше

дотолкова да притесни някои от гладуващите деца, че те нямаше да останат за през нощта.

Затова се сбогувах с Трапис и си тръгнах. Понякога да си тръгнеш е единственото нещо,

което можеш да направиш.

* * *

Тъй като имах няколко часа, преди кръчмите да започнат да се пълнят, купих един лист

бяла хартия за писане и подходящ плик от дебел пергамент. Бяха изключително изискани —

много по-хубави от всичко, което бях притежавал някога преди.

После намерих едно тихо кафене, поръчах си горещ шоколад и чаша вода. Сложих листа

върху масата и извадих перо и мастило от шаеда си. След това написах с елегантен, плавен

почерк:

Амброуз,

Детето е твое. Знаеш, както и аз, че това е истина.

Семейството ми ще се отрече от мен. Ако не се държиш като кавалер и не се погрижиш

за задълженията си, ще отида при баща ти и ще му разкажа всичко.

Не се опитвай да изпиташ моята решителност.

Не написах никакво име отдолу, сложих само един-единствен инициал, който можеше да

е натруфено Р или може би разкривено Д.

След това топнах пръст в чашата си с вода и оставих няколко капки да паднат върху

страницата. Те размекнаха хартията и леко размазаха мастилото, преди да ги попия. Доста

приличаха на следи от сълзи.

Оставих една последна капка да падне върху инициала, който бях написал. Сега буквата

вече можеше да бъде оприличена на В, Б или З. Може би дори и на К. В действителност

можеше да е коя да е буква.

Сгънах внимателно листа, сетне отидох до една от лампите на стената и разтопих голямо

парче восък за запечатване на свивката. Върху външната страна на плика написах:

Амброуз Джакис

Университета (три километра западно от Имре)

Беленай-Барен

Централната федерация

Платих напитката си и се отправих към площада на търговците на говеда. Когато бях

само на няколко пресечки от него, свалих шаеда и го прибрах в пътната торба. След това

пуснах писмото на улицата и стъпих върху него, като малко провлякох крак върху му, преди

да го вдигна отново и да го изтупам.

Почти бях стигнал площада, когато забелязах последното нещо, което ми беше нужно.

— Хей, ти — обърнах се аз към един възрастен мустакат мъж, който се беше облегнал на

близката сграда. — Ще ти дам половин пени, ако ми заемеш шапката си.

Старецът свали изцапаната шапка от главата си и я погледна. Главата му беше много

плешива и бледа. Той леко присви очи под слънчевата светлина на късния следобед.

— Моята шапка? — с дрезгав глас попита той. — Можеш да я получиш за едно цяло пени

заедно с благословията ми. — Той ми се ухили с надежда и протегна тънката си трепереща

ръка.

Дадох му едно пени.

— Би ли подържал това за момент? — Подадох му плика и нахлупих с две ръце старата

безформена шапка до ушите си.

Използвах прозореца на близкия магазин, за да се уверя, че нито един кичур от червената

ми коса не се подава навън.

— Отива ти — увери ме старецът и се закашля с влажна кашлица.

Взех си обратно писмото и огледах мръсните отпечатъци, които той беше оставил.

Оттам до площада на търговците на говеда беше съвсем близо. Прегърбих се леко и

присвих очи, докато вървях сред тълпата наоколо. След няколко минути слухът ми долови

ясно различим южен винтишки акцент и аз се приближих до няколко мъже, които товареха

чували от зебло в една каруца.

— Ехей — казах аз със същия акцент, — вие, хора, да не сте тръгнали към Имре?

Един от мъжете метна в каруцата чувала, който носеше, приближи се и изтупа прахта от

ръцете си.

— Ще минем оттам — отвърна той. — Да не си търсиш превоз?

Поклатих глава и извадих писмото от пътната си торба.

— Имам едно писмо за там. Щех и сам да го отнеса, но корабът ми отплава утре. Купих

го от един моряк в Ганери за цял кватер бит — обясних аз. — Той самият го е получил от

некво моме за един бит. — Смигнах му. — Чух, че много бързала да му го даде.

— Дал си един кватер бит? — рече мъжът и невярващо поклати глава. — Ти си голем

мошеник. Никой нема да даде толкоз пари за некво писмо.

— Ей! — вдигнах пръст аз. — Чай да видиш за кой е първо.

Вдигнах писмото, за да го види.

Той присви очи.

— Джакис? — бавно прочете той и по лицето му стана ясно, че името му е познато. —

Т’ва да не е момчето на барон Джакис?

— Първородният — кимнах самодоволно аз. — Толкоз богато момче сигур ще плати

доста пари за писмо от своята дама. Мисля, че ще даде цял нобъл.

Мъжът погледна писмото.

— Може и тъй да е — предпазливо се съгласи той. — Ама виж — на него не пише нищо

друго освен „Университета“. Бил съм там. Местото не е малко.

— Момчето на барон Джакис едва ли спи в некоя колиба — ядосано отвърнах аз. —

Питай некой кое е най-хубавото място — там ще го намериш.

Мъжът кимна сякаш на себе си и ръката му несъзнателно посегна към кесията.

— Предполагам, че мога да го взема от тебе — неохотно каза той, — но само срещу един

кватер бит. И без това рискът ще е само за мене.

— Имай сърце бе, човек! — направих жалък опит да протестирам аз. — Пренесъл съм го

на хиляда и триста километра! Това да не е малко!

— Добре — примири се той и извади пари от кесията си. — Тогава ще ти дам три бита.

— Ще взема половин раунд — недоволно промърморих аз.

— Ще вземеш три бита — заяви мъжът и протегна мърлявата си длан.

Подадох му писмото.

— Да не забравиш да му кажеш, че е от неговата благородна дама — напомних му аз,

докато се обръщах да си вървя. — Богаташки дрънканици. Казвам ти, вземи к’вото можеш от

него.

Напуснах площада, след което се изправих и свалих шапката. Извадих шаеда си от

пътната торба и го метнах с лекота върху раменете си. Започнах да си подсвирквам и когато

стигнах до плешивия стар просяк, му върнах шапката и му дадох още три бита.

* * *

Когато за първи път чух историите, които хората разказваха за мен в Университета,

очаквах, че те бързо ще бъдат забравени. Мислех, че интересът към тях ще пламне изведнъж

и после също толкова бързо ще угасне като пламък, който е останал без подпалки.

Но не стана така. Разказите за това как Квоте спасил момичетата и се озовал в леглото на

Фелуриан представляваха смесица от късчета истина и смешните лъжи, които бях

подхвърлил, за да подобря репутацията си. Имаше предостатъчно материал, затова

историите се разпространяваха като горски пожар при силен вятър.

Да си призная, не знаех дали трябва да съм развеселен или обезпокоен. Когато отидех в

Имре, хората ме сочеха и шепнеха помежду си. Известността ми стана толкова голяма, че в

един момент вече беше невъзможно да премина незабелязан от другата страна на реката и да