Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Втора част

По мрачни пътища

Живял съм сред много общества — в Мензоберанзан на мрачните елфи и в Блингденстоун на лукавите гномове, в Десетте града, управлявани както повечето човешки поселища, и сред варварските племена — с техните специфични традиции, и дори в Митрил Хол, царството на джуджетата от рода Боен чук. Живял съм и на борда на кораб, където съществува едно съвсем различно общество. Всяко от тези места си има свои собствени обичаи и закони, свой начин на управление, свои движещи сили, църкви и общества.

Коя система е най-добра? Ще чуете много отговори на този въпрос, чието мерило обикновено са богатството, власт, дадена свише, или пък повелите на съдбата. При мрачните ръководният принцип е религията — те уреждат своето общество така, че да угодят на прищевките на непредсказуемата Кралица на паяците, а после водят неспирни войни, за да променят тази или онази черта от това общество, но никога цялото общество из основи. За лукавите гномове е най-важно да отдават нужната почит на възрастните, да ги уважават и тачат и да се вслушват в мъдростта, която само дългите години живот могат да донесат. В Десетте града власт се дава на онези, които се радват на достатъчно популярност, докато варварите избират своите водачи единствено заради физическата им сила. Бруенор стана крал, защото баща му е бил крал преди него, неговият баща — преди него, и така — много поколения назад.

За мен същинската стойност на едно общество си личи другаде — в личната свобода, която то предоставя всекиму. От всички места, където съм бил, предпочитам Митрил Хол, но животът там е така добре уреден единствено благодарение на Бруенор и мъдрото му решение да даде пълна свобода на своите поданици, а не защото обществото на джуджетата по принцип превъзхожда останалите. Бруенор не е крал в пълния смисъл на думата. Той е говорител на своето племе във всички политически дела, техен командир в битка и посредник в техните спорове, но само когато те го помолят за това. Бруенор си остава напълно независим и дава същата възможност и на всички от рода Боен чук.

Чувал съм за мнозина крале и кралици, матрони и жреци, които защитават властта си и правото да правят, каквото поискат, твърдейки, че обикновените хора се нуждаят от някой, който да ги води. Това може и да е така в немалко стари общества, но единствената причина е именно тази тяхна отколешност. След като поколения наред поданиците в едно царство са били привиквани към подобен начин на живот, нещо в сърцата и душите им е закърняло, годините на пълна зависимост са отнели на обикновените хора вярата в способността им сами да вземат решения. Това е обща черта на всички форми на управление — да лишават поданиците си от свобода, да налагат своите условия върху всеки един от тях в името на „обществото“.

Аз не съм против идеята за „общество“ тъкмо напротив, тя ми е много скъпа и отлично разбирам, че, та предполага известна жертва от страна на своите членове, известно неудобство в името на общото добро. Ала колко по-силна би била една такава общност, ако тези жертви се правят на драго сърце, доброволно, а не заради нечия височайша заповед!

Свободата е ключът към всичко. Свободата да останеш или да си тръгнеш, да работиш заедно с другите или да избереш свой собствен път. Свободата да се включиш във важните решения или да се въздържиш. Свободата да си създадеш добър живот или да потънеш в мизерия. Свободата да опиташ всичко или да не правиш нищо.

Малцина могат да отрекат желанието за свобода; не съм срещал никой, който да не мечтае за свободна воля, ши поне да си мисли, че я иска. Нима тогава не е някак странно, че толкова много от нас отказват да приемат една нейна неделима част — личната отговорност.

Едно идеално общество би било успешно именно защото неговите членове са готови да приемат своята отговорност за добруването на останалите му членове и на обществото като цяло и то не защото някой им е заповядал, а защото самите те осъзнават ползата от един такъв избор. Защото, в това няма съмнение, всеки наш избор, всичко, което правим или не правим, има своите последствия. Последствия не особено очевидни, боя се. Егоистът може и да вярва, че е намерил печелившия подход към живота, ала когато най-много се нуждае от приятели, няма да има към кого да се обърне, а след като си отиде, никой няма да го помни с добро, ако изобщо не бъде забравен още щом склопи очи. Алчността на егоиста може и да му донесе материални блага, но не и истинско щастие, нито пък неуловимото блаженство на любовта.

Същото постига и злият, и мързеливият, завистникът и коварният, крадецът и насилникът, пияницата и злословникът. Свободата дава всекиму възможността сам да избере живота си, ала освен това изисква от него да приеме отговорността за този избор, какъвто и да е бил той.

Често съм слушал как в мига, в който мислят, че умират, мнозина виждат как животът им минава пред очите им, дори отдавнашни, потънали в забрава, случки. В самия край, в последните секунди, отредени ни на този свят, преди най-сетне да разкрием мистерията на онова, което идва след смъртта, ние получаваме шанса — за някои благословия, за други проклятие — да преосмислим всеки избор, който сме правили някога, необременени от оковите на живота, без половинчати оправдания и без възможност да си обещаваме, без салш да си вярваме, че следващия път ще постъпим по-правилно.

И не мога да не се зачудя, колцина ли свещеници биха посмели да включат този най-разголващ от всички миг в описанията си на ад и рай?

Седма глава

Раздяла със стар приятел

Забеляза го твърде късно — чак когато едрият мъж бе само на крачка от него. Ужасѐн, Йоси се сгърчи, притиснат до стената, в отчаян опит да се скрие, ала миг по-късно Уолфгар го бе вдигнал във въздуха с една ръка, докато с другата отбиваше жалките му опити да се защити.

Тряс! Йоси усети как варваринът с все сила го блъска в стената.

— Искам си го обратно — спокойно заяви Уолфгар и именно това хладнокръвие в тона, както и в изражението му ужаси горкия Йоси повече от всичко друго.

— К-к-какво т-т-търсиш? — заекна той.

Все така с една ръка, Уолфгар го придърпа към себе си и отново го блъсна в стената:

— Отлично знаеш какво имам предвид. А аз знам, че ти си го взел.