Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Пета глава

Натясно

— Къде си дянал проклетия чук? — раздразнено попита Арумн на следващия ден. — Знам, че ти си го взел, тъй че хич не ме лъжи.

— Трябва да се радваш, че го взех — без грам разкаяние отвърна Йоси и размаха пръст пред лицето му. — Уолфгар щеше да сравни кръчмата със земята, ако чукът му беше у него.

— Глупак си ти, Йоси — сърдито рече Арумн. — Уолфгар щеше да си тръгне без бой.

— Ти си мислиш тъй. Все нещо такова ще кажеш. Винаги взимаш неговата страна, макар че той ти носи само неприятности, на теб и на всички, дето са ти верни. Какво хубаво си видял от него, Арумн Гардпек? Какво хубаво?

Ханджията присви очи и го изгледа заплашително.

— Винаги той е започвал боевете, на които е слагал край — продължаваше Йоси. — Ха! Отиде си и толкоз по-добре както за него, тъй и за нас.

— Къде сложи чука му? — не отстъпваше Арумн.

Йоси махна раздразнено с ръка и се обърна. Само че Арумн нямаше намерение да го остави да се измъкне току-така. Той го сграбчи за раменете и го завъртя към себе си:

— Попитах те два пъти — сурово заяви той. — Не ме карай да го правя трети път.

— Няма го — отвърна дребният мъж. — Не е тук и е достатъчно надалеч, за да не може Уолфгар да го призове при себе си.

— Няма го, казваш? — повтори Арумн и по лицето му се изписа лукаво изражение — познаваше Йоси достатъчно добре, за да е сигурен, че не е изхвърлил великолепното оръжие на дъното на океана. — И колко ти дадоха за него?

Дребният мъж промърмори нещо неразбираемо, махна с ръка и смотолеви още нещо, което само затвърди подозренията на ханджията.

— Върви го донеси — нареди той.

Очите на Йоси се разшириха и той понечи да каже нещо:

— Не мога… — започна, но Арумн го улови с едната ръка за рамото, а с другата — за дъното на панталона, и го понесе към вратата.

— Иди да си го върнеш обратно — повтори той с нетърпящ възражение тон. — И да не съм те видял тук без него.

— Не мога да го направя! Не и с хора като тях!

— Тогава повече не си добре дошъл тук! — отсече кръчмарят и го изтика през вратата. — Изобщо не си добре дошъл тук. Върни се с чука, или въобще не се връщай!

И той затръшна вратата зад гърба му, оставяйки дребния мъж напълно слисан. Йоси уплашено се огледа наоколо, сякаш всеки миг очакваше група разбойници да изскочат отнякъде и да го оберат. И наистина, опасенията му съвсем не бяха неоснователни — той беше здраво свързан с „Кривата сабя“ и това до голяма степен му гарантираше сигурност на улицата. Малцина си губеха времето с Йоси Локвата, донякъде, защото той не си заслужаваше усилието, но най-вече защото онези, които му навредяха по някакъв начин, сами затваряха вратите на „Кривата сабя“, една от любимите кръчми в Лускан, пред себе си.

Йоси си бе създал немалко врагове на улицата и разчуеше ли се, че е изгубил благоволението на Арумн Гардпек…

Да, на всяка цена трябваше да си върне приятелството на Арумн, но само при мисълта за онова, което му предстоеше да стори, колената му се подкосяваха. Беше продал Щитозъб за шепа дребни монети на един особено ужасен пират, в една от най-долнопробните дупки в цял Лускан, място, което гледаше да посещава колкото се може по-рядко. Целият разтреперан, той обходи с уплашен поглед тесните, потънали в мрак улички, които щяха да го отведат до скришната бърлога край пристанището. Шийла Крий, жената, на която беше продал чука, нямаше да е пристигнала, знаеше го — все още щеше да е на борда на „Скачащата лейди“. Името идваше от изображението на самата Шийла, скачаща върху палубата на противниковия кораб с окървавена сабя в ръка. Йоси потръпна при мисълта да се срещне с нея на палубата на същия онзи съд, на който тя бе измъчвала до смърт десетки невинни жертви. Не, реши той, по-добре беше да я почака в кръчмата, където все пак имаше повече хора.

Той пребърка джобовете си. Все още носеше у себе си всичкото злато, което Шийла му беше платила за Щитозъб, както и още няколко жълтици.

И сам знаеше, че това не е достатъчно, ала когато бе заложена на карта дружбата на Арумн Гардпек, трябваше да опита.

— Прекрасно е отново да бъда с теб — промълви Дели Кърти и прокара ръка по силните рамена на Уолфгар, което го накара да потръпне — след побоя в „Кривата сабя“ нямаше част от тялото му, която да не го боли.

Варваринът промърмори нещо неразбрано и се надигна от леглото. Дели продължаваше да го милва, а той продължаваше да не й обръща внимание.

— Сигурен ли си, че искаш да си вървиш? — изкусително попита тя.

Уолфгар се обърна и я изгледа, както се беше излегнала насред омачканите чаршафи.

— Напълно! — изръмжа той и като си навлече дрехите, се отправи към вратата.

Дели се накани да го повика обратно, ала прехапа устни, преди да се бе унизила още повече. Понечи да го нахока, ала и този път се отказа — беше безсмислено, пък и острите думи нямаше да скрият колко наранена се чувстваше. Не и този път. Предишната вечер бе отишла при Уолфгар още щом Арумн затвори заведението — почти веднага след като и последният побойник си тръгна. Макар че сега варваринът беше бездомен, младата жена знаеше къде да го открие — Морик държеше стая съвсем наблизо.

Как се бе развълнувала, когато Уолфгар я прие, въпреки протестите на Морик! Беше си позволила да се отпусне, прекарала бе цялата нощ в обятията му, мечтаейки как ще избяга от жалкия си живот заедно с него. Можеха да се махнат от Лускан и да отидат в Долината на мразовития вятър, където тя щеше да отгледа децата му като негова законна съпруга.

Разбира се, утрото (или по-скоро, ранният следобед) набързо сложи край на розовите й блянове под формата на груб отказ.

И сега тя лежеше сама и се чувстваше изоставена и някак празна отвътре, безпомощна и без капчица надежда. Въпреки че напоследък нещата между нея и Уолфгар не вървяха особено, самата мисъл, че той е наблизо, подхранваше мечтите й. Ала отидеше ли си той, отиваше си и всяка възможност тя да се махне оттук.

— Нима разчиташе на нещо друго? — обади се Морик, сякаш четеше мислите й.

Дели му хвърли отчаян, сърдит поглед.

— Досега би трябвало да си научила какво можеш да очакваш от него — продължи Разбойника и приседна на края на леглото.