Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Шеста глава

Алтруизъм

— Почитаеми лорд Дони — обърна се един от селяните към Дони Гандърли на другата сутрин. — Май трябва да ви се кланям, докато лицето ми почернее от калта.

Останалите работници, събрали се на нивата — и хора, и гномове — избухнаха в смях.

— На теб ли трябва да плащам десятък вече? — обади се друг. — По-малко от туй, по-малко от онуй, храната, дето давам на прасето, че и самото прасе?

— Само задницата на прасето — намеси се първият шегаджия. — Предната половина можеш да си я запазиш.

— Ами да, за теб е оназ’ половина, дето яде зърното, но не и другата, дебелата, дето има какво да се хапне от нея — включи се един остронос гном. — Досущо мислене на благородник!

И отново всички се разсмяха. Дони Гандърли опита да се присъедини към тях, но не успя. Разбира се, ясно му беше защо на другарите му им е толкова весело. Прости селяни, родени и израснали в бедност, те знаеха, че нямат кой знае какви изгледи да се измъкнат от калта, която обработваха всеки ден. Ала ето че най-неочаквано късметът като че ли се бе усмихнал на едного от тях, ето че семейство Гандърли сякаш бяха на път да се изкачат по уж недостъпната стълбица нагоре.

Дони би преглътнал закачките им, нещо повече, най-искрено би се смял заедно с тях, навярно и сам би добавил някое остроумие, ако нещо не му даваше мира, през цялата нощ, когато не бе успял да мигне, та чак досега — Мералда не е искала да отиде. Ако дъщеря му бе изразила дори слаба симпатия към лорд Ферингал, из целия Север не би имало по-щастлив човек от Дони Гандърли. Ала той знаеше истината и не можеше да си затвори очите за собствената си вина. И именно заради това подмятанията на другарите му в тази дъждовна утрин на полето се забиваха в него като стрели, струваха му се като сол, посипана в отворена рана, за която те и не подозираха.

— Е, кога ще се заселите в замъка, лорд Дони? — попита го един от мъжете и като пристъпи напред, се поклони несръчно.

Напълно инстинктивно, без да се замисли, Дони го блъсна и го запрати в калта.

Мъжът се изправи със смях, към който се присъединиха и останалите.

— Вече и държанието му е като на същински благородник! — провикна се онзи, който първи бе започнал всичко. — В калта, там ни е мястото, че иначе лорд Дони ще ни смачка.

Като по даден знак, всички паднаха на колене й започнаха да се кланят пресилено.

Напомняйки си, че това са неговите приятели и че те просто не разбират, Дони Гандърли преглътна гнева си и се отдалечи, като сипеше порой от беззвучни проклятия, скърцаше със зъби толкова страховито, че челюстта му изтръпна и така стискаше юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Чувствах се като пълна глупачка! — призна Мералда на сестра си.

Двете момичета бяха сами в стаичката си в малката каменна къщурка. Майка им бе излязла — за първи път от повече от две седмици, толкова много й се искаше да разкаже на съседите всичко за вечерята на дъщеря си с лорд Ферингал.

— Но роклята ти стоеше прекрасно! — възрази Тори.

В мимолетната усмивка на Мералда имаше искрена благодарност.

— Сигурна съм, че не е могъл да свали поглед от теб — добави по-малкото момиче, а по изражението й си личеше, че е потънала в романтични блянове.

— Също както сестра му Присила не спря да ме каля — отвърна Мералда, използвайки един често употребяван от съселяните й израз.

— Защото е дебела крава и твоята красота само й го е напомнила! — заяви Тори.

Двете момичета се разкикотиха, ала веселието на Мералда не трая дълго и тя отново се намръщи.

— Как така не се радваш? — недоумяваше Тори. — Той е господарят на Окни и може да ти даде всичко, което поискаш!

— Нима? — саркастично попита Мералда. — Може ли да ми даде свобода? Може ли да ми даде моя Джака?

— Може ли да ти даде една целувчица? — лукаво подметна Тори.

— За това не можах да го спра — отговори Мералда. — Ала повече от мен той няма да получи, в това можеш да бъдеш сигурна. Сърцето ми принадлежи на Джака, а не на някакъв си облян с благовония лорд!

Високопарните й уверения набързо заглъхнаха, когато завесата се отмести и баща й нахлу в стаята, очевидно бесен.

— Остави ни сами! — нареди той на Тори и когато тя се поколеба, хвърляйки притеснен поглед към сестра си, Дони изрева още по-силно: — Махай се, малка свинарке!

Тори изскочи от стаята, но когато се обърна и срещна изпепеляващия поглед на баща си, реши за по-сигурно да излезе на двора.

Когато Тори си отиде, Дони се обърна към Мералда с все същото страховито изражение, каквото младата жена не бе свикнала да вижда на лицето му.

— Татко… — предпазливо започна тя.

— Позволила си му да те целуне? — прекъсна я той с треперещ глас. — И му се е искало още?

— Не можех да му попреча — увери го Мералда. — Всичко стана толкова бързо.

— Но искаше да му попречиш?

— Разбира се!

Думите едва-що бяха изскочили от устните й, когато тежкият, загрубял пестник на Дони се стовари върху лицето й.

— Но си готова да дадеш сърцето и всичките си женски прелести на онова селянче, нали? — изрева той.

— Ама, татко…

Следващият шамар я повали на пода. Дони Гандърли, завладян напълно от гнева, който го измъчваше толкова отдавна, се нахвърли отгоре й. Плесниците му се сипеха върху нея, по главата, по раменете, където сварят, а той редеше несвързани проклятия, наричаше я уличница и леко момиче, което не го е грижа нито за майка му, нито за хората, които го хранят и обличат.

Мералда се опита да каже нещо, да обясни, че обича Джака, а не лорд Ферингал, че не е сторила нищо лошо, ала баща й не я чуваше и продължаваше да я налага и нарича с какви ли не имена, докато тя не остана да лежи на пода, прикрила главата си с ръце, в обречен опит да се предпази.

Всичко свърши така неочаквано, както беше започнало. След един дълъг миг Мералда се осмели да повдигне насиненото си лице от земята и бавно се обърна към баща си. Дони Гандърли седеше на леглото, стиснал главата си с две ръце, и ридаеше с глас. Девойката се приближи до него, шепнейки му, че всичко е наред. Внезапен пристъп на гняв измести сълзите и Дони я сграбчи за косата и я накара да се изправи.