Пътеките на мрака - цялата трилогия - Р. Салваторе

Седма глава

Раздяла със стар приятел

Забеляза го твърде късно — чак когато едрият мъж бе само на крачка от него. Ужасѐн, Йоси се сгърчи, притиснат до стената, в отчаян опит да се скрие, ала миг по-късно Уолфгар го бе вдигнал във въздуха с една ръка, докато с другата отбиваше жалките му опити да се защити.

Тряс! Йоси усети как варваринът с все сила го блъска в стената.

— Искам си го обратно — спокойно заяви Уолфгар и именно това хладнокръвие в тона, както и в изражението му ужаси горкия Йоси повече от всичко друго.

— К-к-какво т-т-търсиш? — заекна той.

Все така с една ръка, Уолфгар го придърпа към себе си и отново го блъсна в стената:

— Отлично знаеш какво имам предвид. А аз знам, че ти си го взел.

Йоси сви рамене и поклати глава… с което само си изпроси още един удар в стената.

— Взел си Щитозъб — поясни Уолфгар и доближи лицето си на милиметри от това на дребния мъж. — И ако не ми го върнеш, ще те разкъсам на парчета и ще използвам кокалите ти, за да си направя ново оръжие.

— Аз… аз… аз го взех назаем — започна Йоси, ала нов удар в стената сложи край на несвързаните му приказки. — Мислех, че ще убиеш Арумн! — изкрещя той. — Мислех, че всички ни ще убиеш!

Тези странни думи като че ли поукротиха малко Уолфгар.

— Да убия Арумн? — повтори той, без да може да повярва на ушите си.

— Когато те изхвърли — обясни Йоси. — Знаех, че се кани да те изгони. Каза ми, докато ти спеше. Мислех, че ще пречукаш всички ни в гнева си.

— И затова ми взе чука?

— Да — призна Йоси. — Но имах намерение да ти го върна. Опитах се да го върна.

— Къде е?

— Дадох го на един приятел. А той — на една жена моряк, за да го прибере на сигурно място, та да не можеш да го повикаш. Опитах да си го върна обратно, ама жената не ще да ми го даде. Къде ти, замалко не ми смачка главата с него!

— Коя е тя? — попита Уолфгар.

— Шийла Крий от „Скачащата лейди“ — избъбри Йоси. — У нея е и хич и не иска да го връща!

За миг Уолфгар замълча, опитвайки се да разбере дали го лъжат, или не. После вдигна поглед към Йоси и отново се намръщи.

— Никак не обичам крадците — процеди през зъби и здравата го разтърси, а когато дребният мъж понечи да се съпротивлява и дори го удари, с все сила го блъсна в стената, веднъж, два, три пъти. — В родината ми убиваме крадците с камъни — изръмжа варваринът и го залепи за стената с такава мощ, че цялата сграда потрепери.

— А в Лускан оковаваме побойниците — разнесе се глас нейде съвсем наблизо.

Уолфгар и Йоси се обърнаха и видяха Арумн Гардпек да излиза от кръчмата, заедно с още неколцина мъже. Те обаче гледаха да се държат на безопасно разстояние — очевидно бе, че никак не им се ще да си имат вземане-даване с опасния варварин. Само Арумн, стиснал тежка сопа в ръце, се приближи предпазливо.

— Свали го — рече той на Уолфгар.

В отговор варваринът блъсна Йоси в стената за последен път, после го пусна на земята, като здравата го разтърси и изобщо не охлаби хватката си.

— Открадна ми Щитозъб и смятам да си го върна — решително заяви исполинът.

Арумн хвърли гневен поглед на Йоси.

— Опитах се! — проплака той. — Ама Шийла Крий… да, чукът е у нея… у нея е и тя не ще да го връща.

Уолфгар отново го разтърси, така че зъбите на злощастника изтракаха.

— У нея е, защото ти си й го дал — напомни му той.

— Но се е опитал да го вземе обратно — отсече Арумн. — Сторил е всичко, което е могъл. Нима смяташ да го накажеш за това? За да се почувстваш по-добре, а, кръвопиецо? Защото тъй няма да си върнеш чука!

Уолфгар го изгледа свирепо, после се обърна към окаяния дребосък в ръцете си.

— Да, наистина ще се почувствам по-добре — заяви варваринът и при тези думи Йоси сякаш се смали и се разтрепери като лист.

— Тогаз ще трябва и мен да набиеш — рече Арумн. — Йоси ми е приятел, за какъвто имах и теб, и съм готов да се бия заради него.

Уолфгар се изсмя подигравателно и с едно движение на китката запрати Йоси в краката на ханджията.

— Нали ти каза къде да намериш чука си — не отстъпваше Арумн.

Варваринът се отказа да спори и си тръгна, ала не бе направил и няколко крачки, когато се обърна назад и видя как Арумн помага на Йоси да стане, а после, обгърнал треперещите му рамене с ръка, го повежда към входа на странноприемницата.

Тази последна сцена, израз на истинско приятелство, здравата го разтърси. Някога и той се бе радвал на приятелство като това, някога и той бе благословен с другари, които биха му се притекли на помощ, дори когато битката изглеждаше обречена. Образите на Дризт и Бруенор, на Риджис и Гуенивар и най-вече на Кати-Бри, изплуваха пред очите му.

Не! Това бе просто една лъжа, надигна се нещо в неговите най-дълбоки и мрачни мисли. Той затвори очи и се олюля. Имаше места, където никой приятел не може да те последва, ужаси, които никоя дружба не бе в състояние да облекчи. Лъжа, ето какво беше приятелството, лъжа и нищо повече; преструвка, родена от изначалната човешка (и в същината си така детинска) нужда от сигурност, от копнежа по безопасността на измамните надежди. Уолфгар знаеше всичко това, защото с очите си бе видял колко безполезна е тази лъжа, прозрял бе истината и тя се бе оказала по-черна и от най-мрачните му опасения.

Без да се замисли, варваринът се втурна към „Кривата сабя“ и нахлу вътре с такъв гръм и трясък, че всички посетители подскочиха и се обърнаха към вратата. Една-единствена крачка и той се озова пред Арумн и Йоси, отби сопата на ханджията и зашлеви Йоси през лицето с такава сила, че дребният мъж отхвръкна на два-три метра и се просна на пода.

Арумн се нахвърли върху него, размахал тежката си сопа, ала той я издърпа измежду пръстите му, вдигна я пред себе си и като напрегна яките си мускули, я строши на две.

— Защо го правиш? — попита кръчмарят.

Уолфгар нямаше какво да отговори, дори не ги погледна втори път. В обърканите си мисли той току-що бе извоювал победа (пък била тя и съвсем незначителна) над Ерту и неговите демони; изобличил бе измамността на приятелството и по този начин бе лишил Ерту от най-силното му оръжие. Той захвърли строшената врата на пода и излезе от „Кривата сабя“, сигурен, че никой от мъчителите му няма да се осмели да го последва.