Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— За амирите, разбира се — отсече той. — Напоследък говориш само за тях. Какво искаше да ми кажеш?

— Исках да ти кажа — развълнувано прошепнах аз, — че Гибеа е бил таен член на ордена на амирите.

— Това е малко прекалено — погледна ме скептично Сим, — но предполагам, че е възможно. Било е петдесет години, преди амирите да бъдат отречени от църквата. Тогава те вече са били доста покварени.

Исках да изтъкна, че Гибеа не е бил непременно покварен. Той е преследвал целите на амирите, свързани с общото благо. Макар експериментите му да са били ужасяващи, работата му е довела до почти немислим напредък в медицината. През стотиците години, минали оттогава, трудът му вероятно е спасил десет пъти повече животи от погубените от него.

Ала се съмнявах, че Сим ще одобри гледната ми точка, затова казах само:

— Покварен или не, той е бил таен член на ордена на амирите. Защо иначе би скрил тяхното кредо на първата страница от своя дневник?

— Добре, той е бил един от амирите — сви рамене Симон. — Какво от това?

Вдигнах безсилно ръце и се помъчих да говоря тихо:

— Това означава, че орденът е имал тайни членове, преди църквата да се отрече от него! Означава, че когато първосвещеникът ги е разпуснал, амирите са имали скрити съюзници. Съюзници, при които са можели да се чувстват в безопасност. Това ще рече, че амирите може все още да съществуват тайно и да продължават ловко да преследват своите цели.

Забелязах как изражението на Симон се промени. В началото помислих, че е готов да се съгласи с мен, но усетих как космите по врата ми настръхват и осъзнах каква е истината.

— Здравейте, магистър Лорен — почтително поздравих аз, без да се обръщам.

— Разговорите със студенти, които седят на други маси, не са позволени — обади се той зад гърба ми. — Отстранявам те за пет дни.

Кимнах и двамата със Симон се изправихме и си събрахме нещата. Магистър Лорен протегна дългата си ръка към мен.

Подадох му дневника на Гибеа, без да кажа каквото и да е, и минута по-късно примигвахме на студената светлина на зимното слънце пред вратите на Архива. Придърпах плаща по-плътно около тялото си и тропнах с крака, за да изтръскам снега от тях.

— Отстраниха те — рече Симон. — Много умно, няма що.

Свих рамене, бях по-смутен, отколкото исках да си призная. Надявах се някой от другите студенти да обясни, че всъщност се опитвах да възстановя тишината, а не обратното.

— Просто исках да направя необходимото.

Симон се засмя и ние се отправихме полека към „При Анкер“. Той весело ритна една пряспа.

— Светът има нужда от хора като теб — отбеляза с глас, който ме наведе на мисълта, че е изпаднал в настроение да философства. — Ти вършиш нещата докрай. Невинаги по най-добрия или най-разумния начин, но въпреки това ги вършиш. Рядко се среща такова същество като теб.

— Какво искаш да кажеш? — Думите му възбудиха любопитството ми.

Сим сви рамене.

— Днес например. Нещо те дразни, някой те обижда и ти реагираш веднага. — Той бързо махна с ръка. — Веднага знаеш как да постъпиш. Никога не се колебаеш, просто реагираш на момента. — Замисли се за момент. — Предполагам, че някога амирите са били същите. Не е чудно, че хората са се страхували от тях.

— Невинаги съм напълно сигурен в себе си — признах аз.

— Намирам това за странно успокоително — усмихна се Симон.

> 42.

> Покаяние

Тъй като нямах възможността да уча, а зимата вече бе покрила всичко със снежни преспи, реших, че това е идеалното време да наваксам с няколкото неща, които бях оставил на заден план.

Опитах се да отида да видя Аури, но покривите бяха покрити с лед, а дворът, където обикновено се срещахме, бе затрупан със сняг. Бях доволен, че не видях никакви следи от стъпки, защото предполагах, че Аури няма обувки, да не говорим за палто или шапка. Бих отишъл да я търся в Онова долу, но желязната решетка на двора беше заключена и заледена.

Изкарах няколко двойни смени в Медика и свирих една допълнителна нощ в „При Анкер“ като извинение за онази вечер, когато ми се бе наложило да си тръгна по-рано. Работих дълги часове в Рибарника, които прекарах в изчисления, експерименти и леене на сплави за моя проект. Освен това възнамерявах да си наваксам за целия месец недоспиване.

Но човек не може да спи кой знае колко дълго и на четвъртия ден вече изчерпах оправданията си. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да говоря с Деви.

Докато се настроя да отида при нея, времето се бе затоплило достатъчно, за да превърне валящия сняг в суграшица.

Пътят до Имре беше неприятен. Нямах шапка, нито ръкавици и носената от вятъра суграшица намокри за пет минути плаща ми. След десет минути вече бях подгизнал до кости и ми се искаше да бях похарчил някоя монета, за да взема карета. Суграшицата бе стопила снега по пътя и го бе превърнала в лапавица, дебела десетина сантиметра.

Отбих се в „Еолиан“ да се постопля малко, преди да отида при Деви, но за пръв път намерих сградата заключена и тъмна. Това не беше особено учудващо. Кой благородник би дошъл в такова време? И кой музикант би изложил инструмента си на кишата навън?

И така вървях по пустите улици, докато накрая стигнах до уличката зад месарския магазин. За пръв път, откакто се помнех, стълбището не вонеше на гранясала мазнина.

Почуках на вратата на Деви и се обезпокоих, като усетих ръката си безчувствена. Едва долових как кокалчетата ми се удрят в дървото. Изчаках доста дълго и почуках отново, разтревожен, че тя може да не си е вкъщи и следователно съм извървял целия този път напразно.

Вратата се открехна едва-едва. Отвътре проблесна топлата светлина на лампа и през цепнатината надникна едно студено синьо око. Сетне вратата се отвори широко.

— В името на гърдите и зъбите на Техлу! — възкликна Деви. — Какво правиш навън в това време?

— Мислех си…

— Явно не си мислил — пренебрежително ме прекъсна тя. — Влизай вътре.

Пристъпих в къщата. От мен капеше вода, а качулката на плаща бе залепнала за главата ми. Деви затвори вратата след мен, след което я заключи и залости. Когато се огледах наоколо, забелязах, че е добавила втора лавица за книги, макар и все още почти празна. Преместих тежестта си на другия крак и от плаща ми се свлече голяма купчина киша, която направи мокро петно на пода.

Деви ме изгледа продължително и безстрастно. Видях огън, който пропукваше зад решетката в другия край на стаята, близо до бюрото й, но тя с нищо не показа, че мога да вляза по-навътре в помещението. Затова останах там, където бях, треперещ под стичащата се от мен вода.

— Никога не правиш нещата по лесния начин, нали? — попита ме Деви.

— Има ли лесен начин? — на свой ред попитах аз.

Тя не се засмя.

— Ако си мислиш, че да се появиш тук полузамръзнал като пребито куче, ще промени отношението ми към теб, страшно се… — Тя не довърши и ме изгледа продължително и замислено.

— Проклета да съм! — възкликна с изненада в гласа. — Всъщност наистина ми е приятно да те гледам в този вид. Това повдигна духа ми до почти неподозирани висини.

— В действителност намерението ми не беше такова — отвърнах аз, — но те разбирам. Ще помогне ли, ако освен това се разболея ужасно?

Деви се замисли.

— Може би — призна тя. — Покаянието включва и известна доза страдание.

Кимнах, тъй като нямаше нужда да полагам усилия, за да изглеждам плачевно. Несръчно порових в кесията с измръзналите си пръсти и извадих малка бронзова монета, която преди няколко нощи бях спечелил от Сим на игра на дъх с ниски залози.

Деви я взе.

— Монетата на покаянието — отбеляза тя, без да се впечатли особено. — Това да не е някакъв символ?

Свих рамене и на пода изпопада още киша.

— Донякъде — рекох аз. — Мислех да отида при някой сараф и да уредя целия си дълг към теб в монети на покаянието.

— Какво те спря? — поинтересува се Деви.

— Осъзнах, че това само ще те подразни — признах аз, — а и не ми се искаше да плащам пари и на сарафа. — Преборих се с желанието да хвърля изпълнен с копнеж поглед към камината. — Прекарах доста време в опити да измисля някакъв жест, който би бил подходящо извинение към теб.

— И реши, че е най-удачно да дойдеш тук в най-отвратителното време от годината?

— Реших, че е най-добре да поговорим — отвърнах аз. — Лошото време беше просто щастлива случайност.

Деви се намръщи и се обърна към камината.

— Ела тогава. — Тя отиде до скрина близо до леглото, извади дебела синя памучна роба, подаде ми я и посочи към една затворена врата. — Отиди да свалиш мокрите си дрехи. Изстискай ги в легена, иначе ще има дълго да се сушат.

Направих каквото ми каза. След това донесох дрехите и ги провесих върху закачалката пред камината. Усещането да стоя до огъня беше прекрасно. На светлината от пламъците видях, че в действителност кожата под ноктите ми е леко посиняла.

Макар да исках да се помотая, за да се стопля, се присъединих към Деви на бюрото й. Забелязах, че повърхността му е изтъркана с шкурка и лакирана отново, въпреки че овъгленият черен пръстен все още личеше на мястото, където „бедното момче“ бе обгорило дървото.