Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 - Unknown

— Орденът е бил разпуснат преди _повече_ от триста години — рече Симон. — Достатъчно отдавна, за да възникнат някои разногласия.

Поклатих глава и прелистих двете книги.

— Противоречивите мнения са едно, а противоречивите факти — съвсем друго. — Вдигнах моята книга. — Това е „Падането на империята“ на Грегър Малкия. Той е тесногръд празнодумец, но е най-добрият историк на своето време. — Вдигнах книгата на Уилем. — Фелтеми Рейс не може да се нарече историк, но е два пъти по-добър учен от Грегър и е педантичен по отношение на фактите. — Погледнах първо едната, после другата книга и се намръщих. — В това няма никакъв смисъл.

— И сега какво? — попита Сим. — Още един равен резултат ли? Това е истинско разочарование.

— Имаме нужда от някой, който да отсъди — отвърна Уилем.

— По-висша инстанция.

— По-висша от Фелтеми Рейс? — учудих се аз. — Съмнявам се, че можем да занимаваме Лорен с облозите си.

Уил поклати глава, сетне се изправи и приглади гънките по предницата на ризата си.

— Значи най-сетне ще се запознаеш с Куклата.

> 40.

> Куклата

— Най-важното е да бъдеш учтив — посъветва ме Симон с приглушен глас, докато вървяхме по тесен коридор, от двете страни на който бяха наредени книги. Нашите симпатични лампи хвърляха снопове светлина през лавиците и караха сенките да танцуват неспокойно. — Но не се дръж покровителствено с него. Той е малко… странен, ала не е идиот. Просто се дръж с него, както би се държал с всеки друг.

— И освен това да бъда и учтив? — саркастично казах аз, уморен от непрекъснатите му съвети.

— Точно така — сериозно отвърна Симон.

— Между другото, къде отиваме? — попитах аз, най-вече за да спра постоянните наставления на Симон.

— До третия подземен етаж — отговори Уилем.

Сетне се обърна и заслиза по дългата поредица каменни стъпала. Столетията употреба бяха износили камъка и те приличаха на увиснали надолу лавици, претоварени от тежестта на книги. Докато се спускахме, сенките размиваха стълбището, скриваха краищата му и то изглеждаше гладко и мрачно като празно речно корито, издълбано в скалите.

— Сигурен ли си, че той ще бъде там?

Уил кимна.

— Не мисля, че напуска често стаите си.

— Стаите си? — повторих аз. — Той _живее_ тук?

Нито единият не отговори и Уилем ни поведе надолу по ново стълбище и след това през дълъг и широк коридор с нисък таван. Накрая стигнахме до една с нищо неотличаваща се врата, забутана в ъгъл. Ако не ми бяха казали, че Куклата живее тук, щях да си помисля, че това е някое от безбройните леговища за четене, разпръснати из цялото Книгохранилище.

— Просто недей да правиш нищо, което да го разстрои — нервно ме предупреди Симон.

Докарах на лицето си най-учтивото изражение, на което съм способен, и Уилем почука на вратата. Дръжката се завъртя почти веднага. В началото вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и на прага й се изправи Куклата, който беше по-висок от трима ни.

Ръкавите на черната му мантия се издуха на течението, образувано от отворената врата.

Известно време той ни гледа високомерно, след което доби объркан вид, вдигна ръка и докосна главата си отстрани.

— Чакайте, забравих си качулката — каза той и затвори с ритник вратата.

Колкото и странна да бе външността му, забелязах нещо далеч по-обезпокоително.

— В името на обгореното тяло на бога! — прошепнах аз. — Вътре имаше свещи. Лорен знае ли за това?

Симон понечи да ми отговори, но вратата отново се отвори широко. Куклата изпълни касата й и черната му мантия се очерта на топлата светлина от свещите зад гърба му. Сега беше с качулка и с вдигнати нагоре ръце. Дългите му ръкави се издуха впечатляващо от движението на въздуха през отворената врата. Същият внезапен порив събори качулката от главата му.

— Проклятие! — смутено извика той.

Сега качулката покриваше лицето му наполовина, включително и част от едното око. Куклата отново затвори вратата с ритник.

Лицата на Уилем и Симон останаха невъзмутими. Въздържах се от какъвто и да било коментар.

Известно време беше тихо. След това от другата страна на вратата се разнесе приглушен глас:

— Имате ли нещо против да почукате отново? Иначе някак не изглежда правилно.

Уилем послушно отстъпи назад и почука отново. Почука веднъж, два пъти. Вратата се отвори и отново се възправи фигурата в тъмната мантия. Качулката скриваше лицето му, а дългите ръкави се вееха на вятъра.

— Кой призова Таборлин Великия? — попита Куклата със звучен глас, който бе леко приглушен от качулката, а след това ръката му посочи драматично. — Ти! Симон! — Последва пауза, след което гласът му загуби театралността си. — Днес не се ли виждахме вече?

Симон кимна. Усещах как мъчително се опитва да се сдържи да не се разсмее.

— Преди колко време?

— Около час.

— Хъмм. — Качулката кимна. — По-добър ли бях този път?

Той вдигна ръка, за да свали качулката, и аз забелязах, че мантията му е твърде голяма и ръкавите й стигат чак до върховете на пръстите му. Когато лицето му се появи, то беше ухилено като на някое дете, което си играе, обличайки дрехите на родителите си.

— Преди не се правеше на Таборлин Великия — призна Симон.

— О! — Куклата изглеждаше малко разочарован. — И как бях този път? Искам да кажа, миналия път? Бях ли добър Таборлин?

— Доста добър — потвърди Симон.

Куклата погледна Уилем.

— Мантията ми хареса — рече Уил, — но винаги съм си представял, че Таборлин е говорил с по-любезен тон.

— О! — Погледът му накрая се насочи към мен. — Здравей.

— Здравей — отвърнах аз с най-учтивия си глас.

— Не те познавам. — Последва пауза. — Кой си ти?

— Аз съм Квоте.

— Изглеждаш доста убеден в това — отбеляза той и ме погледна внимателно. Последва нова пауза. — Наричат ме Куклата.

— Кой те нарича така?

— _Кои_ те наричат така? — поправи ме той с вдигнат пръст.

— Кои са тези „те“? — усмихнах се аз.

— Кои са _били_ тези „те“?

— Кои са тези „те“ _сега_? — уточних аз и усмивката ми стана по-широка.

Куклата отвърна разсеяно на усмивката ми и махна неопределено с ръка.

— Нали се сещаш, „те“, хората. — Той продължи да ме гледа така, както човек разглежда интересен камък или лист от дърво, какъвто никога досега не е виждал.

— А ти как се наричаш? — попитах аз.

Изглеждаше леко изненадан от въпроса и очите му се съсредоточиха върху мен по по-нормален начин.

— Подозирам, че не мога да ти разкрия това — каза той с известен упрек и хвърли поглед към мълчаливите Уилем и Симон. — Влизайте.

Обърна се и влезе вътре.

Стаята не беше особено голяма. Но изглеждаше странно не на място, сгушена тук, в недрата на Архива. Вътре имаше дълбоко меко кресло, голяма дървена маса и две врати, водещи до други стаи.

Навсякъде имаше книги, които преливаха от полиците и библиотеките. Бяха струпани по пода, разхвърляни по масите и наредени върху столовете. За моя изненада на една от стените имаше две дръпнати завеси. В съзнанието ми се появи мисълта, че зад тях има прозорец, макар да знаех, че се намираме дълбоко под земята.

Стаята беше осветена с лампи и свещи — малки свещици и дебели като колони свещи, от които капеше восък. Всеки пламък ме изпълваше със смътно безпокойство при мисълта, че сме в сграда, пълна със стотици хиляди скъпоценни книги.

И имаше кукли. Те висяха от рафтове и от гвоздеи по стените. Стояха сбутани в ъглите и под столовете. Някои бяха в процес на поправяне и реставриране и лежаха разпръснати върху масата между различни инструменти. Имаше полици, пълни със статуетки, изкусно издялани и боядисани като хора.

Докато се приближаваше към масата, Куклата свали черната мантия и небрежно я остави да се свлече на пода. Отдолу беше облечен с обикновени дрехи — бяла кенарена риза, смачкани тъмни панталони и различни чорапи, доста кърпени на петите. Осъзнах, че е по-възрастен, отколкото смятах. Лицето му бе гладко и без бръчки, но косата му беше съвсем бяла и изтъняла на темето.

Той разчисти един стол за мен, като внимателно махна оттам малка кукла на конци и й намери място на близката полица. Сетне седна на масата, като остави Уилем и Симон да стоят прави. За тяхна чест трябва да призная, че те не изглеждаха особено смутени от това.

След като порови из безпорядъка на масата, Куклата извади парче дърво с неправилна форма и малък нож. Огледа внимателно лицето ми и се захвана да дялка методично. По масата се посипаха извити трески.

Странното е, че не изпитвах никакво желание да попитам някого какво се случва. Когато човек е задавал толкова много въпроси, колкото съм отправял аз, той се научава да разбира кога е уместно да питаш. Освен това знаех какви ще бъдат отговорите на въпросите ми. Куклата беше един от онези талантливи и не съвсем нормални хора, намерили своето място в Университета.